Съни (Разказ)
преди: 24 дни, 22 часа, прочетена 102 пъти
Съни
(Разказ)
Стоя на малката тераса. Тъкмо съм се събудила. Чакам да ме нахранят, а след това да ме изведат на разходка. Но най-много чакам с нетърпение нея - своята стопанка. Момиче на осемнадесет е. Чакам я – ту отивам в единия ъгъл на терасата, ту в другия. Скачам по домашните отглеждани цветя и от време на време гриза скромно от тях. После се връщам в средата на терасата и гледам ли, и гледам упорито във вратата, с опашка, която хем потрепва, хем спира - знак, че искам повече от всичко да видя любимото си момиче. И докато лежа по корем на цимента, една мисъл не ме оставяше на мира-къде е кака? Отчаяна, че любимото ми момиче на света не идва, сетне свеждам муцунка към земята. Но внезапно вратата на терасата се отворя. Тя е! Тя е! И скачам на лапичките си. Започвам да лая от радост.
-Сънка? Добро утро, мило мое! -проговаря ми моята стопанка.
Опитвам се да ѝ проговоря. Но не мога. Затова се завъртвам около нея и тя бързо се снижава до мен. Обръщам се по гръб и една ръка започва да ме милва по коремчето, а след това да ме гъделичка. Усещам радост в сърцето си и започвам да движа
щастливо лапи из въздуха. Опашката ми се заразмахва. Усмивка на щастливо куче се появява в ъгълчетата на муцунката ми. Същата вечер обаче, макар и леко заспала, чувам как моето любимо момиче плаче. С глас, пълен с болка. Чувам думата, , раздяла“ и това ужасно ме плаши.
Тъжна сутрин. Сълзи капят по лицата. Не знам защо, но ме завеждат на място, пълно с други кучета. Един човек взима повода от ръката на момичето ми и ме повежда навътре към мястото. Кучетата започват свирепо да ръмжат. Започват да лаят страшно. Но мъката ми е по-силна, че чак страхът от тях заглъхва. Започвам да се противопоставям, като се дърпам. Непознатият човек дърпа повода още по-силно. Изскимтявам силно. Правя опит да избягам и се измъквам от каишката на врата си. Бягам обратно при момичето си, което обичам. Но две големи ръце отново ме хващат и се опитват да ми сложат каишката. Обръщат ме по гръб и започвам да размахвам от страх безпомощно своите малки лапи. Сетне ме взимат със себе си. Слагат ме зад защитата и забраната на една телена ограда. Оставам сама - с новите си дом и семейство: човека и кучетата. Един гръб се принуждава да се обърне и се опитва да не извръща очите си към мен. Оставам в приюта за кучета. Лая жално и поставям предните си лапички на оградата от тел. Плача и питам себе си-къде сгреших, защо ме изоставят. И мислите ми са, , Како? Аз, обичах ви! Но най-много, обичах теб и още те обичам! "
Минават така години. Няколко.
-Ще я вземете ли със сигурност? Това куче е тук от дълго време...
Осъзнавам, че чужди хора искат да ме вземат. Започвам да лая отчаяно, надявайки се моето момиче да е чуе и да се отзове тук за мене.
Един пореден следобед. Тъй както губя надежда, моето любимо момиче на света се появява. Отваря клетката ми и ми прошепва:
- Хайде, Съни! Отиваме там, където никой не би ни потърсил!
И все още не можейки да повярвам, че тя се е завърнала за мен, аз се озовавам в нейните ръце, нейните прегръдки, обятия на топлина, обич и нежност.
Някъде сред житно поле. Стигнали сме далече. Момичето ми ме пуска и ние най-сетне успяваме да се погледнем от толкова години раздяла. Тя проплаква. Изплаква очите си пред мен и прокарва пръсти внимателно през козината на телцето ми.
- Хайде, Съни, да потичаме преди да са ни намерили! Хайде, Сънка! Хайде, мое малко кученце! - проговаря сетне през сълзи стопанката ми.
Сред житното поле сме само аз и тя, ние двете. Бягаме на воля и се чувстваме някак си диви живи и свободни и най-вече, някак си свързани отново. Стигаме далеч, много далеч. Накрая, уморени от тичането, спираме да починем. Да си отдъхнем. Моето любимо момиче се снижава до мен.
-Прости ми, Съни, че те нараних! Вече ще бъдем винаги заедно- аз и ти, само ние и никой помежду ни друг! Обичам те, мило мое сладко Съни! - с тези свои думи, аз и тя, допираме главите си една до друга. И така, тя целува моето чело след тежките години раздяла, самота и разбитите ни сърца. Там- сред житното поле. Само аз и тя. И никой друг помежду ни.

Автор- Р, 18г.