Споделена история от Проза, литература |
Неполучени цветя
преди: 28 дни, 9 часа, прочетена 182 пъти
Подаряваха ми толкова много цветя. Слагах ги във вода, избирах хубава ваза и гледах да ги позиционирам така, че да красят стаята, но да не ги виждам. Винаги бяха красиви и в действителност ги харесвах. Но твоите неполучени рози ми бяха любими. Тези, които виждах, но не можех нито да докосна, нито да помириша. Виждах ги в сънищата си, в мечтите си, в представите за “нас”; получавах ги на всяка една неосъществена среща, която се осъществяваше единствено, когато затворя очи. Уморена от тежкия ден, исках да мисля за нещо, което ме успокоява. Оправях се за всяка среща с мъж, сякаш се оправям за среща с теб. И точно поради тази причина поправянето ми винаги беше по-приятно от самата среща. Чакането също.
Помня как чаках да позвъни разочарованието по телефона. Да вдигна и да се разочаровам, че не чувам твоя глас, а ми кажат, че са долу вече. Задаваха ми едни и същи въпроси, но най-досадният ми беше: “Какви цветя харесваш? ”. Инстинктивно отговарях “Рози”; залагах на привичното, няма къде толкова да се сбърка, а и най-вероятно очаквания отговор. И всъщност доста често се усещах, че лъжа. Не ги обичах. Дори вече ги мразех. Защото ми беше писнало да ги виждам. Всякакви. Червени, бели, розови, оранжеви, жълти, сини, черни, или смески от няколко цвята. Онези, подарените с идеята за оригиналност, да е нещо, което преди това не ми е подарявал друг. Тези честно казано ми бяха най-омразните, защото се налагаше да издокарвам естествена реакция на изненада, съчетана с еуфория и хиляди изказани благодарности след нея. Не, че не бях благодарна, не ме разбирай погрешно. Просто най-любимите ми жестове бяха тези, които ти така и не направи към мен.
Понякога пък казвах лалета или маргаритки, за да разнообразя дома си. Или гербери, любимите на мама, за да можех да ги подаря на нея. Поне нейната радост щеше да е неподправена и истинска.
“Кои са любимите ти цветя? ” — пита ме отново поредната утеха, с която се лъжа, че мога да те заменя. “Не обичам цветя, ” — вече се научих да казвам. И не след дълго спрях окончателно да излизам по срещи с когото и да било, защото осъзнах, че няма да те забравя никога, със или без помощта на никого.
Седях сама в онази тъмна нощ между 2 и 3 през нощта, на терасата, наметнала се с огромното черно старо работно яке на баща ми, което използвах, когато излизах да пуша през зимата, за да ме топли. Само ако можеше да ме стопли до степен, в която да усетя топлата ти прегръдка, щях да го нося постоянно и навсякъде, колкото и грозно, мръсно, старо и съдрано да беше. Навсякъде. Дори през летните жеги. Да, дори тогава не бих отказала твоята столяща душата, мека и размекваща сърцето прегръдка.
Замислих се кои всъщност са любимите ми цветя. Отговорих си светкавично бързо, рязко прекъсната от мисълта, че въпросът ми е съвсем реторичен. Твоите. Неподарени. Цветя. Каквито и да бяха. Дори да бяха стръкчета от изсъхнала трева. Един ден просто отидох и със сълзи на очите купих две червени рози. Без обяснение, защо червени и защо рози. Просто така. Не бяха за мен. Бяха за теб. Реших, че щом от теб няма да получа, ще ти покажа поне колко красив жест на нежност е това да получиш цветя от смисъла на живота ти.
Когато дойдох при теб, видях, че ти всъщност си затрупан от цветя. На колко още не си подарявал, че са решили да ти натрият носа по този начин? Усетих, че губя разсъдъка си. Мъката от гледката просто, в някакъв момент, изпи мозъка ми за секунди. Затворих очи, с треперещи ръце едва държах двете рози, подготвени за теб. Гледаше ме право в очите и беше същият какъвто те помня. С тази огромна усмивка, залепена на лицето ти, и притворените ти очички, които образуваха малки бръчки около тях, все едно се усмихват и те. Обожавах цвета им, който точно в този момент трудно долавях, заради сълзите в моите. Но помнех и ще помня завинаги. Беше комбинация от кафяво и кехлибарено, с уникалната разсейка от светлината на слънцето. Тази комбинация образуваше лешников и топъл цвят, който имаше способността да сгрее душата на всеки, дори по време на най-лютата зима.
После да ми обясняват, че кафевите очи били обикновени колкото щат. Беше все така мълчалив. Не, че нямах време за губене или не исках да прекарам време с теб, но болката скоро щеше да ме сломи и свие на кълбо на земята, а мястото не беше перфектно. Така че просто преглътнах и зададох първия въпрос: “Кои са любимите ти цветя, любов моя? Заложих на сигурно — рози, сбърках ли? Така ме научиха мъжете след теб. А как ми се искаше да ме научиш ти... ”
И втория ми въпрос: “Ако знаеше колко време ти остава, щеше ли да преглътнеш егото си и да бъдеш романтичен, да признаеш, че ме обичаш и да се върнеш? ” Положих цветята върху гроба, поизтупах се, избърсах сълзите си, тръгнах си и продължих живота си. Без мъже, без рози и като цяло без никакви цветя. Болката беше все така силна. Но вече осъзнах, че хората са прави. Времето лекува.
В памет на всички онези които не успяха да разкрият душите си, един пред друг, преди душите им да напуснат телата им! Обичайте се навреме. След време, няма време!
|
