Амнезия, хвани ме за ръка!(Стихотворение)
преди: 2 месеца, 28 дни, прочетена 198 пъти
Там...
Сред тясната затворена
тъмна стаичка,
не вижда се светлина.
Загърбен е светът,
сякаш ми е най-големия враг...
На отчуждението от него-
кимвам с глава.




Гледат се едни четири стени:
по тях се рисуват-
картини от спомени,
блуждаят очите наоколо,
все едно са болни.





Сенки жадуват!
Жадуват да ме сплашат,
ала те не знаят...
че най-голямата сянка от тях е той-
животът ми!







Ръце гальовни уж привидно
галят моите коси,
ала май ги дърпат,
тишината в любовта ме обгръща,
сълзите направиха душата така че
да се чувства вече мъртва и покойна.






И в сръбта си се давя,
че никой не долавя как...
злокобен вик от миналото
ме преследва.
Искам... да забравя!
Ах, как искам само да забравя!




А!
Амнезия!
Нима това си ти?
Амнезия, ела!
Хвани ме за ръка:
да оставя последната си дума
, , ужас" в пепелта от изгорения лист,
да забравя писъка злокобен,
да спра давенето си от скръбта,
мислите разрушителни да ги спра,
да заживея... като човек чист!





За травмите от миналото ни...
Автор: Р. 18г.