Споделена история от Проза, литература |
Болничните крила (Кратък разказ)
преди: 19 дни, 22 часа, прочетена 146 пъти
Болница. Стени и стени деляха болнавите едни от други. По коридорите на сградата някои тичаха. Други бяха в инвалидни колички. Медицински сестри отиваха до болничните стаи да дадат лекарствата на болнавите. Лекарите скоро щяха да минат през стаите, да разпитат болните как се чувстват и да преценят кой още колко дълго ще му се наложи да остане в болничното отделение.
В същия ден пристигна Ноа: Към 20-ет годишно момче. Бяха го докарали с линейка по спешност. Ноа не можеше да диша. Затрудняваше се. И в мига, в който едва го спасиха, на косъм разстояние от смъртта, един от главните лекари каза:
-Оставаш в болницата под наблюдение. За твое добро е, Ноа! Моля те, повярвай ми...
Дните летяха- някак си и бързо, и бавно. Ноа беше и проблемен пациент. Когато трябваше да го преглеждат, той се притесняваше. Обръщаше гърба си към стената, за да не гледа лицата на докторите. Взимаше една от своите книги и започваше да чете спокойно все едно нищо не бе станало.
Като по чудо обаче, един от главните лекари, този който бе настоял Ноа да остане в болницата, един ден сложи ръката си приятелски на рамото му и го попита:
-Обичаш ли крила, Ноа?
-Да, защо? -попита изненадано момчето.
Докторът се усмихна:
-Мога да ти ги нарисувам!
-А, Вие... Вие сте художник?
-Е, чак пък толкова, не, но мога да рисувам някои неща.
-Нарисувайте ми ги, ама не на лист!
-А къде тогава, приятелю?
-Искам на гърба ми!
-А, защо?
-Защото винаги съм искал и аз да имам крила като на ангел или като на птица. Да се чувствам добре, да се чувствам свободен и лек. Щастлив дори!
-Добре...
-Но! Не Ви искам като лекар, а като художник облечен!
След час лекарят, облечен като художник, носещ четки и бои със себе си, влезе в стаята на Ноа.
-Готов ли си, Ноа?
-Повече от готов, господин художник!
И въпреки изненаданите и учудени лица на колегите си, докторът-художник започна да рисува по гърба на момчето крила. А Ноа, за първи път толкова спокоен в болницата, четеше безгрижно и леко, и потайно се усмихваше.
Същата нощ обаче... Ноа започна да диша тежко. Започна да се задушава. Любимият му лекар-художник по случайност минаваше покрай болничната му стая и като чу как Ноа се затруднява да диша, той нахълта веднага. Вкараха Ноа в спешното. За по-малко от час обаче... Ноа вече не дишаше. Лекарите го бяха изгубили. Но преди момчето да издъхне на място, то видя сълзите в очите на лекаря-художник и едва отрони, на пресекулки:
-Благодаря Ви, докторе, че сбъднахте една от моите мечти!
-Ноа...? За какво говориш? ! -лекарят бе хванал ръката му здраво.
-Благодаря Ви, че когато бях труден пациент за всички, Вие намерихте подход и начин към мен! Благодаря Ви и за крилата! С тях ще отида на по-хубавото и добро място! Благодаря Ви... докторе!
-Ноа! Ноа!
Нямаше повече Ноа. Само едно починало момче в спешното.
-Час на смъртта, 22:45ч, колеги. Съжаляваме всички, докторе...
Всички лекари излязоха от спешното, за да съобщят новината на родителите на момчето. Само художникът остана там- за дълго, дълго, без да пуска ръката на момчето. От този ден нататък, лекарят-художник си обеща, че повече никога няма да рисува крила...
Автор: Р. 18г.
|
