Бездушното момиче
преди: 13 дни, 19 часа, прочетена 182 пъти
Вървях така. Бездушно. Без цел и без посока. Гняв изпълваше моите вени на младост, но вик така и не надавах. Тъгувах, ала сълзи от лицето ми не падаха. Чувствах се... пресъхнала. Прекалено пресъхнала. Като пресъхнала река, като изсъхнало есенно листо, готово да се прекърши под натиска на човешка минимална сила.
За пореден път не очарована от себе си, от хората, от света- се запътих... Към стаята с единственото огледало. Огледалото, което имах чувството, че ми шепне. Огледалото, за което се надявах, че няма да посмее да ме пореже.
Застинах пред него, щом се видях. Щом видях своето себе си.
-Беше тъжно. -отвърна внезапно огледалото на мен.
-Кое? - запитах аз въпреки изненадата и шока, появили се на моето лице.
-Да гледам как обича хората толкова много.
-Защо? Кой? Защо да е тъжно? -продължих да говоря аз на огледалото след минута тишина и мълчание. То ме погледна. Собственото ми аз. И сетне... Взе, че отвърна студено, ала рязко:
-Защото никой не я обичаше, не обичаше нея по същия начин. Така е и сега. Ти можеш да обичаш силно, прекалено силно, но хората не оценяват обичта ти. Няма да направят и труда си, за да го направят.
Моето аз спря да мърда очи. Да движи устни. Застина. Аз се свлякох на колене на пода. Зароних сълзите си на поредно разочарование и ето как се зароди вече бездушието в мен. То ме нарече, , бездушното момиче".
-Бездушно момиче...?



Автор: Р. 18г.