Сянката на мъжа
преди: 1 месец, 11 дни, прочетена 189 пъти
Всяка нощ в съзнанието ѝ като неканен гост пристигаше мисълта за един мъж. Мъж, който бе останал като спомен от рана. Мъж, който се бе представил като чудовище за нея и нейното съществуване. Всяка една нощ, в която... Тя се плашеше истински. От него.
Неканеният гост стоеше сякаш като пред врата на ума ѝ. Не почукваше учтиво, а напротив, влизаше с взлом. И влизаше ли- дълго време не си тръгваше оттам. Той събаряше картини, вази с цветя, преобръщаше маси, столове. И търсеше онова малко момиче, което се мъчеше да се скрие от него. А той, на пръв поглед, гальовно я питаше така че да може и тя да го чуе, , На криеница ли играем? ". Тя пищеше. Дотолкова че само собствените ѝ сърце и душа я чуваха и като за огромно съжаление, пускаха сълза след сълза в нейна чест, за да знае, че не е сама в този ужас, който изпитва.
Имаше дни, в които този мъж, не идваше за нея. Не идеше да я плаши, да търси да играе с нея: със страха ѝ, душата и сълзите ѝ на дете все още.
Една поредна нощ тя обаче отново го почувства- присъствието му. И този път тя го видя на стената. Сянката му... на мъж.
, , Сянката на мъжа", така вече го наричаше тя. Но тя не подозираше, че там на стената- няма никакъв мъж, нито нечия сянка на човек. Това бе споменът ѝ отпреди едни въпросни шест години, в които тя се бе срещнала с първото чудовище в живота си в човешки облик, а тя бе дете.


Автор: Р. 18г.