Старият Молец (Разказ за грешката на едни синове към техния баща и за една прекалено късно поискана прошка )
преди: 1 месец, 2 дни, прочетена 131 пъти
*, , молец"- може да означава също
, , молещ се човек"

Старият Молец, тъй както така го казуваха всички, представляваше възрастен човек. Мъж, грохнал и изтощен вече от своята старост. Годините вече му бяха много. Бяха го изсъхнали като клонка на дърво. Очите му бяха изпъкнали. Ръцете отдавна напукани. Лицето му бе едно такова... лишено сякаш като от живот и надежда. Ясно бе за всички, че Старият Молец бе на път да се прероди. Ясно бе и за тримата му синове.
Тримата му сина: Юри, Гавраил и Захари чувстваха вече края на главата, стълбът на семейството. И плачеха, без да го показват обаче. И дали заради тъгата, заради скръбта, която чукаше вече на вратнята на дома им, те се бяха превърнали в тъжни души. А още по-тъжно бе това, което бяха замислили- да напуснат бащината къща ей така. Без да кажат, , Сбогом, татко! ". Не можеха да гледат повече как баща им боледува, как се мъчи в кашлица и последните гаснещи искрици живот в него изчезват.
В по-ранните години от детството си, тримата сина, тримата братя, бяха загубили присъствието на малето си. И нея една коварна болест я бе сполетила. И тъй - една ранна утрин я намериха бездиханна в съня си. Трудно. Трудно бяха преглътнали буцата в гърлата си тримата млади мъже, - че майка им повече на този свят светуващ я няма. Старият Молец започна да се моли оттогава: за здравето на ближните си, на синовете си, дори на враговете си, но никога не посмя да се измоли за себе си.
Коварното утро настъпи. Юри, Гавраил и Захари напускаха стряхата, където някога се бяха излюпили. Баща им тъгуваше. И им казваше, , Чеда, не оставяйте баща си само да умирга! ". Но мъжките му рожби... Те не го послушаха. И на изхода, там, пред малката дървена вратня на къщурката им, те дори не обърнаха гърбовете си да го погледнат. Да кажат, , Прости ни на нас, наши бабайко! ". Тръгнаха си. Един след друг. И един до друг. Тримата синове на Стария Молец. Последните им думи, които той бе дочул, бяха, , Стига си се молил! Не видиш ли? ! Бог не чува! Не слуша! Къде иначе ще да бъде нашето мале? ! "
Старият Молец, Йордан, остана сам под покрива си. Замоли се: за чудо и захлас. И в този момент, Йордан, молещият се човек за вяра и надежда, видя жена си. Светлина рисуваше около нея. Тя, -протегнала ръце към него.
-Ти ме научи как да прегръщам, ръцете ми да не са дървени. Научи ме отдавна да не бързам, тъй както очите да си останат до живот задъхани! Ще ме научиш ли... Как да се върна? При тебе да се завърна?
Жена му го отнесе- там, душата му със своята, към небесата. Няколко дена по-късно се разнесе, че Старият Молец си бе отишъл. Заровиха го под черната пръст на земята. Синовете му бяха там. И скърбяха. Накрая всички се разотиваха. Остана само най-малкият брат, най-малкият син: Захари.
-Ех, татко... Татко... Това се случи с мале, това се случи с теб, ще се случи рано или късно и с нас. Грешка допуснахме, ала, уви, гордост мъжка, его на арогантност. Искахме да не те виждаме давещ се, а то, какво стана, изгубихме те, докато ти бе сам. Неблагодарници сме... И тъй и никой не осъзна... Че ти започна да се молиш така както никога, след като загубихме: ти-своята жена и съпруга, ние-нашата майка и муза.
Захари си иде късно от гроба на баща си. И в същия момент- молци кацнаха на него. Два. Гушнати и говорещи си със задъхани очи. Такива, каквито бяха някога Йордан и жена му.


Автор: Р. 18г.