Споделена история от Проза, литература |
История за самодивите (написана от Chat GPT)
преди: 5 дни, 19 часа, прочетена 149 пъти
Реших да си направя експеримент и да накарам Chat GPT да напише нещо. Дадох му тема и резюме в две три изречения и той съчини това:
Деян беше млад мъж, който живееше в малка къща в края на село Вълчарник. Той не беше човек на големия град. Тишината тук, сред тесните улици и шепота на дърветата, му носеше спокойствие, което рядко можеше да намери другаде.
Вечерите сякаш се разтягаха по-дълго в тази тишина. Понякога, в далечината, когато светлините замираха и вятърът се носеше между клоните, Деян забелязваше нещо… нещо, което трудно можеше да определи. Мелодия, нежна и примамлива, сякаш идваща отнякъде много далеч, или може би от самата гора. Не беше шум, не беше дори звук, който можеше лесно да бъде уловен. По-скоро усещане, призрак на песен, който се прокрадваше в съзнанието му, подлудяващо сладък и загадъчен. Никой друг в селото не говореше за това. Или може би не го чуваха. Но за Деян това беше нещо, което не можеше просто да подмине.
Една вечер, привлечен от нежната песен, неусетно беше поел по тясната крива пътека навътре в гората. Луната стоеше високо и студена, а светлината ѝ се разливаше като разредено мляко върху мокрите листа. Дърветата стояха притихнали, сякаш нещо ги беше смълчало. Стъпките му не отекваха, а земята под краката му беше мека, почти пружинираща. Въздухът имаше особен мирис, не на сухите листа в калта, както обикновено, а на нещо по-фино… неуловимо, като спомен за дъжд.
Колкото по-навътре стигаше, толкова по-странно се усещаше тишината. Не беше пълна, шумът на гората все още беше там, но приглушен, като през стъкло. Сякаш всичко наоколо знаеше, че той е тук. Мелодията, която досега се прокрадваше едва-едва, вече бе ясна. Не дума, не език, а чиста музика, нещо между песен и дъх, което минаваше през него без да го докосне. И все пак сякаш оставяше следи.
Пътеката го изведе до поляна. Не голяма, но необичайно кръгла, почти прекалено подредена за нещо в природата. Луната я огряваше като сцена, а в средата ѝ, движение. Нежни фигури се движеха плавно, със стъпки, които едва докосваха тревата. Танцуваха, но не за някого. По-скоро в нещо. Времето около тях изглеждаше по-меко, а светлината по-бледа. Косите им се носеха във въздуха, сякаш във вода.
Нито звук, нито дума. Само песента, която сега сякаш идваше от самото им присъствие. Никой не го погледна. Никой не го повика. Но нещо в тях, в начина, по който телата се движеха му подсказваше, че е бил очакван. Не направи крачка напред. Не си спомняше такава. И все пак беше по-близо. Песента вече не беше просто около него. Беше в гърдите, в черепа, в дланите. Тогава една от тях обърна лице в неговата посока. Не усмивка, не зов, просто поглед... и той я последва.
Стъпките му вече не оставяха следи. Земята под краката му беше лека като повърхност на сън. Фигурите го обгърнаха не с ръце, не с жестове, а с присъствието си. Топлина, която не идваше от допир, а от самото усещане, че е на място, където всичко е завършено. Песента постепенно се сля със светлината. Тя избледня, а звукът се стопи. Нямаше страх от неизвестното. Само покой и блаженство.
Къщата му остана заключена. Градината, тиха. Никой не видя кога е тръгнал, нито накъде. В селото не се говори за изчезването. Не от страх. По-скоро от усещането, че някои пътеки не водят към края, а просто отвъд.
И когато нощите са особено ясни, а въздухът мирише на мокра трева и лунен прах, някои твърдят, че чуват едва доловим тон. Не зов, не вик, а последната нота от една песен, която никой не може да си спомни, но никой не е забравил.
|
