Майчината сълза (Разказ)
преди: 19 часа, 58 мин., прочетена 53 пъти
, , Ти премина
през злоупотребата.
Ще преминеш
и през възстановяването си”


Топлото жарко слънце се бе изкачило неотдавна на небето. То отправяше слънчевите си лъчи към земята. Те се спускаха и я затопляха. Цветята вдишваха, дърветата на гората издишваха. Зеленина и зеленина се разпростираше. Сякаш нямаше край, който да ѝ се вижда. И един вятър го огласяше- краят, който така и не спираше.
Сред гората, на поляната, бе излязла една дива кошута. Толкова стройна, толкова ефирна, че тя бе чудо на природата, за което само хората можеха да ѝ се любуват.
Кошутата първо бавно запристъпи извън дома на горите си, дърветата. Започна да се оглежда за опасности и като сетне сърцето ѝ на сърна се успокои и спря да трепне от уплаха, тя извърна очите си към…своето малко сърне. Майката-сърна прикани сърненцето си да я последва. Тя излезе на поляната и отново се загледа в очите на малкото си. С тези свои топли майчински любящи очи. Дивата кошута и малкото сърне копитата им стъпиха на жълтата поляна, осветена и затоплена от парещото кълбо-слънце. Малкото сърне нададе своя си лек писък, сякаш казваше на майка си:
-Мамо, гладно съм!
А тя му се усмихна топло, целуна го нежно по ушето и с едно от копитата си разрови земята, където беше тя. Оттам се извадиха едни малки корени с зелена прясна трева. Сърненцето като видя коренчетата с трева и се залови да гризка от тях. Майката-кошута също започна да отхапва от свежата зеленина.
Тишината и спокойствието внезапно се нарушиха от граченето на черни, кръжащи над главите им, птици. Други диви, по-малки животни, започнаха да писукат тревожно и да се крият из височината на тревата, където я имаше. Сърнето леко нададе своя писък от страх и погледна към майка си. Тя бързо започна да му побутва муцунката и телцето- знак незабавно да се прибират навътре в полите на гората. Дивата сърна и нейното малко се завтичаха към горите. Но…в тяхното препускане, внезапен шум на изстрел, като че ли от ловджийска пушка, се чу. И един лай, и един вой на хрътки отекнаха. Кошутата-майка лежеше на поляната- безжизнена и бездиханна. Сърненцето я погледа. Тъжно със своите очи и зарони едри сълзи.
-Мамо, мамо, стани…Мамо…
Но майка му, с последните си вдишани сили, приближи муцунката си към неговата и облиза нослето му. Побутна го леко и му каза:
-Бягай, бягай, мило мое малко! Бягай… И не се връщай! Не поглеждай дори назад!
Ловджиите наближаваха. Стъпките им се чуваха все по-близко и по-близко. Воят на хрътките се надигна като ужасяваща сирена. Сърненцето побягна. Майка му вече бе станала и храна, и трофей за хората и техните кучета.
Малкото сърне навлезе нагъсто в гората. Прежадня внезапно. Вече трябваше да си търси само храна и вода, не бе както когато майка му бе с него.
-Мамо…Жадно съм…
И в същия момент- сърнето видя кошута. Приличаща досущ на майка му. Кошута препускаше и отиваше към един от потоците на гората. Сърнето се завтича след нея.
-Мамо, мамо, чакай ме! - пищеше то. Но дивата кошута не го чуваше.
Като стигнаха потока, сърнето се загледа още по-добре в дивата кошута. Тя отпиваше жадно от потока и от стичаща се вода. И внезапно, щом малкото проговори, , Мамо? ”, от тялото на кошутата започна да израства зеленина: треви, клони с листа. Тогава сърнето чу и гласа на природата:
-Ти премина през злоупотребата. Ще преминеш и през възстановяването си.
В същия миг дивата свръхестествена сърна се загледа в очите на малкото сърне.
-Ела! - прикани кошутата сърнето. И то, като се приближи до нея, слънцето я огря още повече.
-Мамо!
Кошутата замилва с муцунката си тази на своето малко.
-Тук съм винаги до теб! И да не ме виждаш, аз съм тук! И бдя!
-Мамо…
И преди сърната да изчезне, от очите ѝ се спусна майчината сълза. Тя се стече по земята. Кошутата изчезна. На нейно място, в близост до весело клокочещия поток, изникна дръвче. Малко красиво зелено дръвче. С клонки от листа. То дишаше. Вече дишаше. И издишваше. Бе станало част от природата също. И там се всели духът на майката-кошута. От нейната майчина сълза.



Автор: Р. 18г.