Сирачето в скалите (Разказ)
преди: 13 часа, 27 мин., прочетена 23 пъти
Самотен бряг. Тъмен и вечно мокър пясък от вода. На него се задушаваха от мъка едни скали. В тях се разбиваше морето, сякаш бленуваше да срещне своя край. Детски поглед на малко сираче наблюдаваше с влажни очи.
Зоран, малкото сираче, стоеше така- на една от многото скали. Гледаше морето и бурните му води. Вслушваше се в тях и очите му ставаха влажни ли, и по-влажни спрямо отпреди. Припомни си за майка си и баща си. А след това за загубата им: денят, в който той ги бе изгубил и бе написал в дневника си:
, , Мама и тате са на скалите. Но се бавят. Не знам защо. Напоследък често ходят там. Да събират миди ли, да ловят риба ли, не знам. Често ги чувам как плачат. Изливат сълзите си пред скалите, сякаш нещо им предстои да се случи. Обясняват ми как никога не трябва да намразвам морето и водите му и бурята в сърцето му, защото и то има такова, нищо че не е на човек! Когато ми носят миди, мама и татко ми се усмихват и ми казват да ги пазя като очите си. А когато ходя с тях там, при морето, веселият бряг и дишащите скали, те ми казват да бъда мил: с морето, скалите и обитателите му. Да правя крачки без колебание по пясъка и да рисувам с пръстче по него. "
Малкият Зоран гледаше дневника си. И погледна на другата страница какво бе написал:
, , Татко и мама не се връщат. Но са ми оставили писмо. Отгърнах го и там пишеше, че трябва да се разделим за известно време. "
Бяха отминали цели три години, откакто родителите му станаха едно с морето. Но Зоран не знаеше. Не предполагаше. Той само си спомняше телата им на бездиханност и неподвижност, лежащи на пясъка. А на следващия ден те бяха изчезнали. Сякаш морето ги бе завлякло към дъното си.
Един ден малкият Зоран чу шепот. Шепот, които да идва от скалите:
-Зоран! Зоран!
Гласовете му станаха познати, принадлежаха на майка му и на баща му. Зоран се приближи към скалите, ставайки от мястото си, където стоеше на бряга, и ги прегърна. Скалите засияха. И от светлината им малкият сирак видя образите на любимите си: една майка, един баща. Те го прегърнаха силно и нашепнаха ту с тъга, ту с обич:
-Нашият син... Момченцето ни...
-Мамо, тате, липсвате ми! Защо ме изоставихте? -запита Зоран.
Сините блестящи образи на родителите проговориха:
-Морето... То трябваше да ни отнеме, Зоран. Но не го мрази! То също е твой дом!
-Мамо, тате?
Сирачето погледна майка си, после баща си. Протегна ръце към тях:
-Нима сте тук? Истински ли сте?
-Ела с нас, сине! Тук, навътре в морето. Душите ни отиват в скалите, от там дишаме, а в морето живеем- с тези думи на майката и на бащата, малкият Зоран не се поколеба повече и за миг. Той навлезе навътре към дълбокото на морето, държейки здраво ръцете на родителите си. Той стана едно с морето, едно с тях. Душата му се прикрепи към скалите. И те от задушаващи се- станаха дишащи, може би защото семейството вече бе цяло. Зоран повече не усети липсата на родителите си. Вече не бе сам. Не бе самотен. Не бе онзи сирак, който всички гледаха с учуден поглед и въпросително изражение, щом го погледнеха да стои безмълвен на плажа при скалите. Не изпитваше глад, жажда. Имаше всичко. Своето всичко: семейството му и морето.


Автор: Р. 19г.