Споделена история от Проза, литература |
Челно
преди: 12 години, 11 месеца, прочетена 2730 пъти
Тойотата се движеше с твърде висока скорост, поради което поднесе на завоя и навлезе в насрещното платно. Шофьорът й - мъж на около трийсет години – натисна рязко спирачката и започна да върти волана в опит да си възвърне контрола. Не успя - пътят беше много заледен. Но това не бе най-лошото – нагоре по баира бавно пъплеше един малък форд Ка.
Тойотата се вряза челно във форда, помитайки го към канавката. Мъжът чу ужасения си вик сред грохота на смачкващите се ламарини, после за момент загуби съзнание. Когато се свести, видя, че предниците на двете коли са се вплели една в друга като пиявици. Иззад димната пелена, вдигаща се от разбитите двигатели, нещо помръдна.
Димът се поразсея и шофьорът на тойотата забеляза, че зад изкривения волан на форда седи млада жена. Няколко дълги кичура меденоруса коса се поклащаха пред пребледнялото й лице, а уплашените й очи блещукаха трескаво.
Мъжът си пое дълбоко въздух, после се закашля, усетил силна режеща болка в гърдите.
– Добре ли сте? – попита плахо жената, докато с подчертано женствен жест отмяташе косата си назад.
– Ами… болят ме гърдите … май се ударих силно в кормилото. А вие … как сте?
– Нищо не ме боли, което ми се струва странно, като се има предвид колко смачкани са колите. Явно съм късметлийка. Предницата на фордчето ми обаче направо е изчезнала. Как може такова нещо? Защо не внимавахте? Можехме да загинем и двамата. – Жената извади мобилния си телефон и се обади на 112, за да извика помощ.
– Съжалявам. Наистина. Виновен съм, признавам. Бързах за работа. А и не предполагах, че пътят е заледен.
– Хубаво е, че си признавате грешката, но колата ми вече за нищо не става. Как ще кажа сега на нашите? Подариха ми я преди по-малко от месец… за двайсет и петия ми рожден ден.
– Много съжалявам. За пръв път правя катастрофа … Наистина ли ви няма нищо? Би било ужасно ако…
Младата жена наведе глава и се размърда, сякаш се опитваше да освободи краката си.
– Опасявам се, че краката ми са заклещени. Чувствам някакво странно изтръпване, но не и болка, тъй че не вярвам да имам нещо счупено.
– Дано. Още ми се вие свят, но ще се опитам да ви измъкна. – Мъжът с мъка отвори разкривената врата, но тъкмо когато се канеше да излезе, гърдите отново го срязаха.
– Стойте там и не мърдайте. Линейката ще дойде след малко.
– Възхищавам се на хладнокръвието ви. И за секунда не изпаднахте в паника.
Жената се подсмихна.
– По-принцип съм доста плашлива. Сега просто … не знам защо, но всичко ми изглежда много странно… как си приказваме спокойно само.
– Да. Казвам се Пламен, а вие?
– Деси. Приятно ми е да се запознаем, макар че начинът е малко… необичаен
Пламен кимна.
– Така е. Катастрофа. И то по моя вина.
Двамата протегнаха ръце през разтрошените предни прозорци и успяха да докоснат върховете на пръстите си. Деси се усмихваше чаровно.
– Чувам сирена, май пристигат. Ще ви помогнат. Всичко ще е наред.
– Много сте мила – каза Пламен и се извърна назад, за да се увери с очите си, че линейката идва. Причерня му от жестоката болка, която прониза гърдите му, после припадна.
Свести се след десетина минути, когато го слагаха на носилка.
– Извадихте ли жената?
– Защо питате? – промърмори лекарят.
– Краката й бяха заклещени.
– Кой ви каза?
– Тя.
– Тя?
– Да, тя. Поговорихме си след катастрофата. Как е тя? Добре ли е?
Лекарят вдигна учудено вежди.
– За съжаление водачката на форда е загинала на място.
– Не може да бъде. Аз разговарях с нея.
– Сигурно сте халюцинирали, тя е мъртва, разполовена на две от двигателя.
– Лъжете, лъжете! – развика се гневно Пламен.
– Спокойно, младежо. Не се движете, имате счупени ребра.
– Просто не е възможно…
– Мислех да ви спестя гледката, но щом не ми вярвате… Погледнете натам.
На няколко метра от смачкания до неузнаваемост форд имаше две купчини, покрити с чаршафи. Изпод единия се подаваха няколко меденоруси кичура, а изпод другия (той се намираше на два – три метра встрани) – малко женско стъпало, гротескно разкривено поради множеството счупвания.
Един от санитарите се провикна:
– Хей, намерих личната й карта. Десислава Иванова Стоименова. На двайсет и пет години.
|
