Споделена история от Проза, литература |
Съседката от апартамент №10
преди: 12 години, 11 месеца, прочетена 22520 пъти
Погледнах през шпионката и видях миловидното лице на съседката от апартамент №10. Зачудих се защо ме търси. Познавахме се бегло, общо взето бяхме на „здравей – здрасти”, откакто се бе нанесла в съседния апартамент преди около месец.
Отворих вратата и примигнах от изненада. Двете й ръце бяха гипсирани до раменете. Върховете на пръстите й надничаха над бялата памучна подплата, помръдвайки лекичко. Тя ми се усмихна притеснено и запристъпва от крак на крак.
– О, Галя! Какво е станало?
– Ами, какво, пострадах.
– Много съжалявам.
– Би ли ми помогнал, с тези ръце направо съм за никъде.
– Да, разбира се. Какво мога да направя за теб?
– Ела, моля те.
Тя се шмугна в апартамента си, а аз я последвах.
– Би ли затворил вратата? – попита тя.
Докато затварях вратата тя си събу чехлите и зашляпа боса по плочките, придвижвайки се бавно, като възрастен човек. Стори ми се че накуцва леко.
Сви към кухнята, аз тръгнах след нея.
На кухненската маса имаше чиния със супа, лъжица и две филийки хляб.
– Ники, много ми е неудобно, но няма към кого друг да се обърна за помощ. Приятелят ми замина спешно за провинцията, тъй като майка му получи жлъчна криза. А без него съм като…
– Не се притеснявай. Казвай сега какво да направя.
– Ами… успях да стопля супата, успях да я сипя в чиния, но не мога сама… Много ми е трудно да държа лъжицата само с върховете на пръстите си, а и не мога да я поднеса достатъчно близо до устата си, просто ужас… Не съм слагала нищо в устата си от снощи.
– Искаш да те нахраня? – попитах аз. Чувствах се доста неловко.
– Ами… да, ако нямаш нищо против.
Тя се настани на масата и скръсти гипсираните си ръце пред гърдите. Погледна ме с влажен, очакващ поглед. Придърпах един стол и седнах до нея. Започнах да я храня. Ръката ми леко трепереше и не винаги съумявах да вкарам лъжицата право в устата й, така че по брадичката й често потичаха струйки супа, които старателно избърсвах със салфетка. На няколко пъти лъжицата изчатка в зъбите й. Веднъж олях голото й бедро, но тя прие това с усмивка и само кимна към пакетчето със салфетки. Голямо бърсане падна, но пък се запознах визуално с извивките на краката й.
Реших да дам воля на любопитството си.
– Как пострада, Галя?
Тя въздъхна тежко, притвори очи и каза:
– Имам едно мотопедче, сигурно си го виждал. Карах си аз с около петдесет километра в час, когато някакво момченце изскочи пред мен на улицата, гонейки топката си. Наложи се да свия към тротоара. Блъснах се в една кофа за боклук и се преметнах напред. Приземих се на ръцете си, както може би се досещаш. Пак добре, че не си строших врата.
– Какво им е на ръцете ти?
– Двете ми предмишници са счупени. Лявата на три места, дясната – на две.
– Лошо, кога стана това?
– Преди три дена. Досега приятелят ми се грижеше за мен, но … но майка му точно сега … както и да е... случват се такива работи.
Тя кихна, извръщайки се настрани, и от рязкото движение пред лицето й се провеси дълъг кичур тъмноруса коса. Тя се опитна да го отметне назад с гипсираната си китка, но не успя, просто не можеше да го достигне.
– Мамка му, за нищо не ставам вече – изсъска тя и изгледа злобно поклащащия се пред очите й кичур. Протегнах ръка и внимателно затъкнах кичура зад ухото й. – Благодаря. Сутринта не можах да се среша, нито пък да си измия зъбите. Гадост, сигурно изглеждам ужасно.
– Напротив, много добре изглеждаш даже. Искаш ли да те среша? Мога да ти измия и зъбите.
– Би било много мило от твоя страна – отвърна тя и ме дари с ослепителната си усмивка.
Косата й бе доста сплетена и гребенът често засядаше. За да не я оскубя, първо разнищвах възелчетата с пръсти. Отметнала глава назад, тя примижаваше, явно й беше приятно да я реша. Наведох се и подуших темето й. Миришеше приятно, на шампоан и на зрял пъпеш.
– Благодаря ти, мисля, че вече съм достатъчно… сресана – каза тя и погледна към лявото си рамо, където имаше няколко паднали косъма. Обрах космите и ги хвърлих в кофата за боклук.
– А сега зъбите – казах аз.
Тя ми кимна и сведе замислено глава.
Отидохме в банята и застанахме пред огледалото. На рафтчето над мивката имаше само една четка за зъби. Взех я и изстисках малко паста за зъби върху нея.
– Галя, ще се наложи да си отвориш устата.
Тя ми хвърли кос поглед, после се усмихна и зяпна послушно. Зъбите й бяха малки равни и бели, а дъхът й лъхаше приятно на мента. Мушнах внимателно четката в устата й и започнах да търкам. Загледах се в бузата й, която се издуваше и свиваше в ритъма на движенията на ръката ми. По устните й изби пяна, която впоследствие се разтече по брадичката й.
– Стисни зъби, за да ти изчеткам резците – казах аз. Тя се подчини.
След като приключих, пуснах чешмата и измих четката. Галя ме изчака да си отдръпна ръцете, след което се изплю в мивката. От долната й устна се проточи тънка нишка слюнка. Избърсах старателно устата й с длан.
Тя не ме изчака да й налея чаша с вода, просто се наведе, отпи няколко глътки от чучура и се изжабурка.
Върнахме се в кухнята.
– Искаш ли да пийнем по бира? – попита тя и се загледа в мен с наклонена на една страна глава.
Извадих две бири от хладилника и ги излях в халбите, които намерих в посочения от нея шкаф. Седнахме на масата.
– Вече май ставам досадна, но няма да мога да пия сама. Забравих да му кажа да купи сламки.
– Няма проблеми, когато искаш да отпиеш глътка, просто подсмъркни.
– Нашият сигнал, а? – попита тя и вдигна вежди.
– Точно така.
Тя се изкиска и подсмъркна. Веднага сграбчих халбата и я поднесох към устните ми.
– В онова шкафче им солети.
Извадих пакетчето и го метнах на масата.
– Като си изплезя езика, значи искам солетка, става ли? – попита тя.
– Става.
Тя подпря лактите си на масата и изгледа презрително обездвижените си ръце. Аз също се загледах в тях. Личеше си че под гипсовете се крият изящно оформени мускули.
Върховете на пръстите на лявата й ръка помръдваха спазматично.
– Болят ли те? – попитах аз.
– Какво? – Тя трепна и ме погледна с неразбиращи очи.
– Болят ли те ръцете?
– Не. Всъщност, да. Лявата най-вече. Докторът едва успя да я намести, но пък ми се размина операцията.
– Пиеш ли обезболяващи?
– Преди два часа пих, по-точно глътнах хапчето на сухо. Едва успях да го извадя от блистера.
– Не ти е лесно.
– Не ми е. – Очите й бавно помътняха, после се насълзиха. – Няма да плача, няма. Глупаво е да се плаче. Всичко ще се оправи, не може да не се оправи – каза тя и се разплака.
Размърдах се нервно в стола си.
– Подсмърчаш, явно искаш биричка. Ето, пийни си.
Тя ми се усмихна през сълзи и отпи от бирата. Брадичката й потреперваше жално.
– Голяма съм тъпачка… вместо да се радвам, че оживях…странна е човешката психика.
– Да, трябва да си позитивна – казах аз и веднага си помислих, че думите ми звучат ужасно клиширано.
Тя закима ентусиазирано и сълзите й покапаха по гипсовете.
– Позитивна, позитивна, ама трябва да отида до тоалетната.
– Какво ще …
– Пишка ми се, глупчо. Нали пием бира.
– Ще ти помогна, не се притеснявай.
– Сутринта успях да се справя сама. Отне ми двайсет минути да си сваля пликчетата. Помагах си и с крака. Ако щеш вярвай. Но успях. Сега обаче нямам нерви за това. Просто съм… изстискана.
– Хей, Галя, престани да плачеш, че ми потъват гемиите. Ей сега ще те изпишкам, какво толкова.
– Неудобно ми е някак си… чужд човек.
– Е, хайде сега, съседи сме.
|
