Споделена история от Проза, литература |
Досадници
преди: 12 години, 10 месеца, прочетена 1941 пъти
– Како Нели, какво е станало?
Извърнах глава настрани и видях, че до мен стои момиченце на около седем – осем години. Отначало не го познах, но после изведнъж си спомних, че това е Ирина – дъщерята на съседката от втория етаж, с която от време на време пием кафе в заведението пред блока.
– Всичко е наред, Иринче?
– Но кракът ти... защо е превързан?
– Ударих си коляното, но ще ми мине, не се тревожи.
Момиченцето ме гледаше любопитно с големите си кафяви очи.
– Боли ли те, како Нели?
– Само мъничко. Майка ти къде е? Не съм я виждала отдавна. – Стигнах до вратата на входа и посегнах да я отворя.
Ирина ме изпревари. Тя отвори вратата и я задържа, докато минавах.
– А, вкъщи си е. Готви, защото довечера ще ни идват гости. Но аз ще й кажа....
– Какво ще й кажеш?
– Че ти се е случило нещо лошо.
– Не я занимавай с мен. А и нищо кой знае какво не се е случило.
Извъртях гипсирания си крак леко настрани и се заизкачвах бавно по стълбите. Момиченцето се шмугна покрай мен и извика асансьора.
– Това не е бинт, нали? Изглежда твърдо.
– Не е бинт, гипс е – отговорих й леко троснато аз, защото ми беше писнало да съм в центъра на вниманието, и то заради някакъв си гаден аксесоар, който трябваше да нося по принуда.
– Гипс? Като онзи бял прах, дето го продават в торби? Татко трябваше да прави ремонт на вилата и ...
– Иринче, миличка, не ми се говори за строителни материали в момента. Нито за цимент, нито за вар, още пък по-малко за гипс.
Ирина леко се нацупи и млъкна, а аз се разкаях за острия си тон. Все пак момиченцето не ми беше виновно за нищо.
Отворих вратата на асансьора и я подпрях с едната от патериците. Ирина гледаше втрещено непохватните ми движения Успях да се намъкна вътре без да се пребия, което си беше цяло чудо.
– Оздравявай бързо, како Нели!
– Благодаря ти, миличка. Много поздрави на майка ти – провикнах се аз, а после вратата на асансьора се тресна. Натиснах копчето за четвъртия етаж.
Почувствах се добре, когато влязох в апартамента си. Струваше ми се, че най-лошата част от този отвратителен ден е отминала.
Проснах се на фотьойла и притворих очи. Бях ужасно изморена, а и коляното ми заплашваше да се пръсне. Реших да си полегна. Първо обаче трябваше да проведа няколко телефонни разговора.
Обадих се в един от офисите на мобилния оператор и казах на дежурната служителка, че са ми откраднали телефона. Тя беше много любезна и обеща да направи каквото е необходимо. Подозирах, че сметката ми е набъбнала доста, но вече не ми пукаше от това.
След това позвъних на шефа си. Не вдигна той, а секретарката му – Деси.
– Нели! Как можа да направиш такова нещо? Заради теб в офиса настана страшна бъркотия! Колегите ти се оплетоха като пилета в кълчища. Поне да се беше обадила, че няма да идваш! А и не си вдигаш телефона на всичкото отгоре. Как я мислиш ти тая работа?
– Деси, не говори много – много, когато не си наясно със ситуацията – отвърнах рязко аз.
Секретарката се поумълча, после попита притеснено:
– Да не би да е умрял някой?
– Никой не е умрял – казах аз с равен глас. Опитвах се да сдържа възмущението си.
– Щом не е умрял никой, значи си виновна.
Не знаех дали да се смея или да плача.
– Свържи ме моля те с господин Неделчев – настоях аз.
– Какво е станало? Кажи де?
– Свържи ме с...
– Няма да ми кажеш, така ли?
– Няма да ти кажа.
– Какво ти става бе, Нели? Мислех, че не си такава. Изчакай малко, сега ще го извикам. Отиде да ти оправя бакиите.
След около минута чух гласа на началника си.
– Нели?
– Здравейте, господин Неделчев.
– Какво става, защо не дойде на работа?
– Претърпях инцидент. Вчера вечерта паднах в една шахта и си пукнах ставата на коляното.
– Лошо. Много лошо. Ходи ли на лекар?
– Да.
– И какво?
– Нищо, гипсираха ме.
– В болница ли си?
– Не, току що се прибрах вкъщи.
– Защо не се обади?
– Някакъв тип ми открадна телефона.
– Лошо. А иначе... как се чувстваш?
– Ами, как да се чувствам, боли ме и се придвижвам трудно.
– Значи можеш да ходиш, така ли?
– С патерици. Не мога да стъпвам на десния си крак.
– Утре те искам на работа. Затрупани сме от поръчки. Няма кой да ти движи нещата. Ако не можеш да дойдеш, кажи ми отсега, за да си търсим нов човек.
Аз стиснах зъби от яд, не бях очаквала такова отношение.
– Ще се опитам да дойда – отвърнах уклончиво аз, въпреки че лекарят ми бе казал да си почивам и да си държа крака вдигнат нависоко.
– Така те искам, Нели – каза той и затвори.
Аз си събух ботуша, докуцуках до леглото и се пльоснах на него. В очите ми напираха сълзи на огорчение.
10
Бях започнала да се унасям в сън, когато някой зазвъня настойчиво на вратата. Отворих очи и се надигнах рязко. Гипсираният ми крак се фрасна в страничната табла на леглото и коляното ми изстреля нов залп болка. През стиснатите ми зъби се процеди протяжен стон. Аз някак си успях да го прекъсна, после си поех дълбоко въздух и стъпих на пода със здравия си крак. Разтръсках сънената си глава и сграбчих патериците, които бях подпряла на един стол преди да си легна.
Причерня ми, когато се изправих. Дори си помислих, че ще падна, но за щастие всичко се оправи за секунди. На вратата продължаваше да се звъни.
Придвижих измъченото си тяло до вратата, използвайки неумело патерично – куцукащата метода. Казах си, че трябва по-бързо да свиквам с мисълта, че двигателните ми способности са силно накърнени. Тогава се сетих за баба си, която страда от артрит и която не може да направи и крачка без двата си бастуна. Помислих си: “Вече знам какво ти е, мило бабче”.
Завъртях ключа и отворих вратата. Отвън нямаше никой. После чух бързи стъпки. Някой се качваше на бегом по стълбището. Появи се Рени – майката на Иринчето.
– Здрасти, Нели! – извика тя, когато стигна до междинната площадка. – Дълго звънях, но ти не ми отвори. Помислих си ... – Тя видя на какво прилича десния ми крак й долната й челюст леко увисна. – Ирина ми каза... каза, че си пострадала и че ходиш трудно. Разтревожих се за теб и реших да проверя как си.
– Бях задрямала и не можах да стигна бързо до вратата.
– О, извинявай. И през ум не ми мина, че може да спиш. А кракът ти ... какво му е... да не би да те е блъснала кола? – Рени, която изглеждаше доста притеснена, кършеше нервно ръце и ме гледаше с трескав поглед.
– Спокойно, Рени. Нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Докторът каза, че ще живея. Не ме е бутнала кола, просто паднах в една шахта.
– Има ли нещо счупено, тръпки ме побиват като гледам този огромен гипс. Леле майчице, как можа точно на теб да се случи. Най-милото момиче в блока. – продължи да бърбори съседката.
– Пукнала съм си коляното и някакви си там връзки съм разтегнала. Това е. До един два месеца ще съм като нова. – Не ми се приказваше с нея. Всъщност, в момента с никой не ми се приказваше.
– Каза ли на вашите? Сигурно много са се разтревожили. Ще дойдат ли да те видят?
– Не съм им се обаждала. Не смятам да ги тревожа.
Рени вдигна вежди и ме изгледа учудено.
– Как така? А кой ще ти помага?
– Нямам нужда от помощ. Е, хайде, друг път ще поговорим повече. Сега искам да си полегна, защото... – отстъпих крачка назад и посегнах да затворя вратата.
Тя пристъпи напред, хвана ме за ръката и каза:
– Чакай, чакай, трябва да си побъбрим. Човек не трябва да остава сам, когато е болен. Като ми разкажеш всичко, ще ти олекне. Ще видиш, че съм права. Бих те поканила вкъщи, но ме е страх, че Иринка ще се притесни от ... нали разбираш ... доста странно изглеждаш в момента. Тя е толкова чувствителна. А и защо да се тътрузиш с тези патерици чак до втория етаж.
– Рени, уморена съм. Хайде утре...
– Да влизаме, че онези от шестия етаж много слухтят – прошепна тя. – Ако разберат, че си потрошена, ще започнат да разправят че са те нападнали и изнасилили. А тръгнат ли слухове ... мръсни хора са те. И ти имат зъб, да знаеш. Защото им направи забележка да не си хвърлят боклука от балкона. Миналото лято, когато ходеше с къси полички, те те одумваха. Да знаеш само какви неща говореха за теб.
– Рени, боли ме крака, имам нужда от почивка. Сега не ми е до...
– Ти си полегни, а аз ще направя кафе. – Тя влезе в апартамента и сръчно ме завъртя по посока на хола. Побутна ме по гърба, а аз сведох тъжно глава и закуцуках в указаната от нея посока. Нямах сили да се съпротивлявам повече. – Внимателно, мила, да не се спънеш в портмантото.
– Няма – уверих я аз.
– И да си сложиш чорап на стъпалото, че виж го как е порозовяло от студ.
– Добре.
– Парното включено ли е?
– Да.
– Къде ще седнеш?
– На фотьойла.
Докато Рени правеше кафе, аз успях да се поотпусна малко. После канонадата от думи пак започна.
– И да махнеш тези разпрани дънки, че така на нищо не приличаш. Облечи някоя дълга пола. Така хем ще ти е топло, хем гипсът няма да се вижда.
– После – измънках аз.
– Дълга пола имаш ли? Ако нямаш...
– Имам.
– Как пък можаха чак догоре да те гипсират. Нали уж проблемът е само в коляното. Можеше ... абе сигурно си знаят работата докторите. Някакви лекарства предписаха ли ти?
– Обезболяващи.
– Пила ли си ги?
– Нямах време да отида до аптеката.
– По-добре муцни една ракийка довечера. Имаш ли?
– Не. Имам бира.
– И бира става, но ракия е по-добре. Ще ти дам едно шише от скоросмъртницата на свекъра. Ще забравиш веднага за болката. Ама е люта, така че внимавай.
– Не си падам по твърд алкохол.
– Ти пък. А, за малко да забравя да ти кажа. Утре асансьорът няма да работи. Ще сменят въжето. Нали няма да излизаш никъде? То и не си за излизане, като те гледам как се мъчиш с тези пусти патерици. Дадоха ти болнични, нали?
– Дадоха ми.
– Ех, Нели, Нели, защо го изтърва онова хубавото височко момче. Как се казваше, Даниел ли беше?
– Ъ-хъ.
– Кой ще те гледа сега? Ако не го беше разкарала, всичко щеше да е наред. Щеше да те вози с колата и нямаше да падаш в шахти и да си трошиш краката. Ама ти си си една такава ... дръпната. Момчетата от квартала те смятат за надута, да знаеш. Дръж се по-мило с тях, усмихвай им се. Хубава си, можеш да омаеш който си поискаш. Е, сега вече ще ти е по-трудничко, ама ще се оправят нещата. Кога ще ти свалят гипса?
– Не се знае още.
– А ти защо не му се обадиш на Даниел? Кажи му, така и така, пострадах лошо, няма кой да ми помага. Нещо от този род. Пусни и някоя сълза. Може да му дожалее за теб. Подочух, че още не си е намерил друга.
– Рени, моля те, хайде да сменим темата!
– А в службата не мрънкат ли? Дълго време ли няма да ходиш на работа?
Говорихме си така около един час. След това Рени си тръгна с усмивка на уста, а аз се чувствах изстискана като лимон.
|
