Гадняри
преди: 12 години, 9 месеца, прочетена 1999 пъти
Наближаваше края на работния ден и вече се чувствах доста изморена. Трябваше обаче да изпратя имейл на един от доставчиците, затова седях пред компютъра и щраках. Колегата ми Александър беше излязъл по работа и бях сама в стаята.
Тъкмо привършвах, когато някой отвори рязко вратата. Обърнах се и видях шефа си – господин Неделчев. Той се подпря на касата и ми се усмихна.
– Работиш ли, Нели?
– Пиша имейл, още малко ми остава.
Той затвори вратата и се приближи до мен, гледайки екрана на компютъра.
– Работи си, работи си, просто наминах да те видя – каза той и постави дланта си на рамото ми. Напрегнах се – този фамилиарен жест не ми хареса, – но продължих да пиша.
– Как е крака, боли ли те още?
– Не, вече не – отговорих припряно аз.
– Кога ще ти свалят гипса? – Беше се навел, сякаш за да види по-отблизо написания от мен текст. Усещах топлия му дъх във врата си.
– След две седмици, предполагам.
– Ще се радвам, когато това стане. Не отива на такова хубаво момиче като теб да ходи с патерици.
– На кого ли отива – отвърнах аз и опитах да се концентрирам в имейла.
– Знаеш ли какво съм решил, Нели?
– Не.
– И след като оздравееш, ще можеш да ползваш служебната кола.
Аз примигнах изненадано и за момент престанах да натискам копчетата на клавиатурата.
– Нали … – подхванах притеснено аз – … се разбрахме, че … заради крака… защото трудно се придвижвам. – След кратко колебание обявих: – Когато се оправя, няма да имам нужда от служебната кола. Свикнала съм да се возя в градския транспорт, така че…
– Глупаво е човек да бяга от хубавото, Нели. Оценявам скромността ти, но наистина е глупаво. – Той стисна окуражително рамото ми. – Приеми го като награда за добре свършена работа. Доволен съм от теб. Когато пострада, си помислих, че ще трябва да си търся нов човек, но ти се справяш чудесно. Решил съм и от идния месец да ти увелича заплатата.
Аз се ококорих – всички знаеха, че господин Неделчев е стиснат като кокошо дупе.
– Благодаря – казах смутено аз. Усетих как по бузите ми започва да пълзи червенина.
– Така те искам. Хайде довърши си работата, а после ще отидем да празнуваме. Знам едно ресторантче наблизо…
– Да празнуваме?
– Да, повишението ти. Не смяташ ли, че трябва да се полее?
– Ами аз…
– Не се притеснявай, всичко ще бъде за сметка на фирмата. Представителни разходи, нали разбираш.
– Господин Неделчев… хайде друг път…
– Никакво „друг път” и стига с това „господин Неделчев”, викай ми „Стойко”.
– Гос… Стойко… кракът доста ме наболява, а и тротоарите се заледени… за никъде не съм с тези патерици.
– Стига си се дърпала. Ще те занеса на ръце дотам, ако трябва.
– Не мисля, че…
– Много си сладка, когато се изчервиш.
– Сериозно? – казах аз, като се опитах да вкарам саркастична нотка в гласа си.
– Сериозно. Ще си прекараме чудесно, ще видиш – прошепна той в ухото ми. – Да тръгваме!
– Не – казах твърдо аз, извръщайки глава към него.
– Защо не? – попита той и отдръпна ръката си от рамото ми. Лицето му се беше изкривило в грозна гримаса, а по оплешивяващото му чело бяха избили капчици пот.
– Навън е заледено, не е нужно да изтъквам друга причина.
– Бихме могли утре…
– Утре вероятно пак ще е заледено.
– Нели, ти будалкаш ли се с мен?
– Не, просто не излизам с женени мъже. Принцип.
– За какво излизане говориш? Просто ще вечеряме заедно, това е.
– Господин Неделчев… Стойко …държа отношенията ни да са стриктно служебни.
– Какво намекваш? Че се опитвам да те вкарам в леглото си?
– Стойко, не съм вчерашна.
– Ти съвсем прекали, момиченце. Не се ли виждаш на какво приличаш в момента. Не си падам по куци кобили, просто те съжалих.
– Чудесно. Значи съм сбъркала. Извини ме – отвърнах спокойно аз.
– Има за какво да се извиняваш, ти се изплю върху добрината ми – изсъска той и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

На следващия ден шефът ми забрани да ползвам служебната кола, до второ нареждане. Не се изненадах, още след спречкването осъзнах, че той ще ме лиши от привилегии. Въпреки това ме беше яд на простотията му. Казах си, че непременно трябва да си потърся друга работа. Но не бях настроена да сменям работата си, харесвах това, с което се занимавах в момента.
Секретарката дойде в стаята ми и ми заяви, че трябва да отида да подам някакви документи в общината.
– Деси, това не е моя работа – казах аз.
– Шефът каза ти да отидеш – отвърна секретарката и ми се усмихна дяволито. – Ядосала си го май. Какво е станало?
– Нищо не е станало.
– Не ме будалкай, станало е нещо. Вчера. Да не би случайно да ти е пускал ръце?
– Не, не ми е пускал ръце.
– Мен от време на време ме пощипва по задника, но аз не му се репча. Ти обаче със сигурност си му се изрепчила. Оправяй се сега сама, не мога да ти помогна.
– Не съм те и молила да ми помагаш – казах аз.
Деси се изкиска подигравателно, после се врътна на токчетата си и излезе.
Налагаше се да отида до общината с градския транспорт – нямах достатъчно пари за такси.
Докато чаках на спирката, отпусната тежко върху патериците си, заваля дъжд. Скрих се на сушина, за да не се намокри гипса. Автобусът, който дойде, беше претъпкан, затова реших да изчакам друг. Следващият също беше претъпкан, но аз го атакувах. Хората търпеливо ме изчакаха да прехвърля патериците си в едната ръка и да изкача трите ужасно високи стъпала без да рискувам да се пребия от бързане. Шофьорът обаче бързаше, чух го как ми тегли една майна. После някой ме блъсна в гърба и аз, за да не падна, се хванах за един възрастен мъж. Той изсумтя недоволно и се извърна настрани.
Рейсът се понесе напред, а аз наместих патериците под дясната си мишница и се хванах с лявата ръка за близката седалка.
– Няма ли някой да отстъпи място на това момиче? – каза стоящата до мен русолява жена на около петдесет години. Гробно мълчание. – Не виждате ли, че е с патерици, едвам се държи на краката си – продължи да се възмущава жената.
– Благодаря, госпожо, но не искам да сядам – казах аз.
– Как така не искаш, не те виждам аз, че се мъчиш.
– Наистина, госпожо, наместила съм се удобно, добре ми е така.
– Какви времена настанаха само!
– Стига си опявала ма, дъртачко – провикна се седящият на два метра от мен шкембест мъж на около четиридесет години. – Не я ли чу, че не ще да сяда.
– Но тя е с болен крак…– измънка стреснато русолявата жена.
– И какво, аз да не съм лекар. Като не й харесва градския транспорт, е, пълно е с таксита. Цяла минута я чакаме да се качи, и после защо рейсовете закъсняват.
– Как можете да говорите така, господине! Не ви е срам!
– Казах ти да млъкваш!
– Не го слушайте. Моля ви отстъпете място на момичето! – каза жената.
– Госпожо, благодаря ви, но няма нужда да се разправяте с простаци заради мен. А и кракът ми вероятно няма да се събере отпред, тъй като не мога да го сгъвам. Нали разбирате, разстоянието между седалките е твърде малко и…
– Какво? Простак ли ме нарече? – Шкембелията ме гледаше злобно. – Искаш ли да те изхвърля от рейса със се патериците, пикла с пиклите такава.
Аз си замълчах, не ми се участваше в скандали.
Дойде време да слизам. Не успях да докуцукам навреме до вратите и те се затвориха пред носа ми.
– Моля ви, отворете, не успях да сляза! – провикнах се аз към шофьора, който прояви разбиране и отвори вратите. Заслизах припряно, удряйки на няколко пъти гипсирания си крак в стъпалата.
Шкембелията изкрещя:
– Хей, кучко саката, що не си размърдаш малко кльощавия задник! Няма цял рейс тебе да чака! Заради теб закъснях, смотана патко!
Автобусът потегли от спирката, но след петдесетина метра пак спря – двама мъже налагаха шкембелията.