Споделена история от Проза, литература |
Да загубиш преди да си спечелил Първа глава
преди: 12 години, 9 месеца, прочетена 1693 пъти
Беше хубав топъл пролетен ден. Мия стоеше до прозореца си и гледаше към небето. Тя усещаше по топлата си кожа вятъра, който си играеше със сетивата и. Мия обичаше в неделните дни да се любува на тишината и птичите песни, на слънчевите лъчи, които като през призма изпълваха стаята и с разноцветни нюанси.
Изведнъж тя се стресна от почукване на вратата, което развали идилията и. В стаята нахлу майка и, ентусиазирана и държаща в лявата си ръка бял плик. Лина (така се казваше майката на Мия) се доближи по дъщеря си, прегърна я и с огромна усмивка тя каза:
- Мия, миличка. Може би няма да бъдеш удовлетворена от това, което ще ти кажа, понеже знам мнението ти за преместванията, но току що получих предложение да стана изпълнителен директор на фирмата.
Мия стоеше и гледаше майка си и недоумяваше какво в същност искаше да и каже.
- Мамо, искаш ли да ми кажеш директно какво има?
- Просто ми предложиха по-висок пост, но трябва да се преместим в едно малко, китно градче. Има отзиви, че е прекрасно и удивително. - Лина беше толкова ентусиазирана и превъзбудена, че дори не забеляза как Мия се изправи, скръсти ръце и започна да прехапва устните си. Когато се ядосаше, тя винаги започваше да прехапва устни, а малките и тръпчинки се появяваха все едно бе усмихната.
- НЕ! - Мия изкрещя силно в лицето на Лина. Това щеше да бъде тяхното осмо или девето преместване. - Мамо, няма да се местя! Ти си щастлива, но питаш ли ме мен? Отново в нов клас, отново нови приятели. Мамо, аз нямам личен живот, защото през година се местим. Искам да бъда нормално момиче, да имам истински приятели, а не дневник. Мамо, та аз дори съм нямала гадже! НЕ знам какво е любов! Искам да бъда щастлива, а тази твоя работа не ми го позволява! Може би тя ни носи начина на живот, но предпочитам да не сме чак толкова задоволени материално, пред това да нямам приятели!
Мия усети по възпламенените си бузи студени капки сълзи. За секунда тя се строполи до леглото си, подпря се и зарида. Лина се чувстваше виновна за случващото се и замълча за това, че тя вече бе приела работата.
- Съжалявам, миличка. Утре се местим. Можеш да събираш багажа си.
Лина излезе от стаята на Мия, а тя свита в ъгъла до леглото плачеше и се сдържаше да не изпочупи цялата си стая. Те двете повече не си проговориха през този ден. Мия минаваше покрай нея все едно бе призрак, който обитава къщата. Бе толкова обидена и наранена, колкото никога не се е чувствала. Лина постъпи по същия начин и с Марк - бащата на Мия. Когато Лина разбра, че вече не желае да живее с него, тя събра багажа на двете, нае къща и дори не попита Мия как се чувства и какво мисли и иска. След седмица Лина и Марк вече бяха разведени, а Мия остана дете без детство.
На следващия ден куфарите бяха натоварени в колата, а Мия се сбогуваше с къщата, защото тя нямаше приятели, на които да каже сбогом. Те потеглиха. През целия път не си размениха нито дума. Пътуваха близо десет часа и когато пристигнаха слънцето вече залязваше. Още с влизането в градчето, Мия забеляза колко наситена беше природата тук. Имаше красиви гори, по улиците големи плодови дръвчета, чиито розовеещи цветчета придаваха на градчето приказен вид. Мия хареса градчето, но реши да се прави все още на сърдита и не сподели на Лина, че тук всъщност не е чак толкова зле. Колата спря пред малка друетажна къща, с не много голямо дворче, в което имаше люлка. Това беше къщата, която Мия рисуваше от малка, наистина бе същата. Сърцето и започна на бие силно, ускорено и нервно. Двете стояха в колата и гледаха къщата.
- Мамо, тази къща - Мия не бе сигурна, че иска да зададе този въпрос на майка си. - Това е къщата от рисунките, които рисувах заедно с татко, нали? - Мия гледаше към майка си и не можеше да повярва, че това се случва. Тя от дете мечтаеше за тази къща. И сега беше впечатляващо, че ще живее в нея.
- Мия, мила моя, знам, че не подходих правилно и ми е тъжно, че не ми говориш. В момента, в който дойдох тук разбрах, че това е твоята къща. И я наех. Искам да бъдеш единствено и само щастлива. Ти си всичко за мен и те обичам ужасно много. Знаеш ли сега влез вътре и се качи на втория етаж. На една от вратите има надпис "Мия". Това е твоята стая. Бягай, хайде.
В погледа на Мия засияха онези искрици, които засияват в очите на малко дете, тръпнещо в очакване. Тя скочи от колата, отвори вратата и бързо се качи по дървените стълби на втория етаж. Там имаше бележка на всяка стая. Тя се доближи до вратата на стаята с надпис "Мия". Хвана дръжката, но за миг се поколеба. Страхуваше се какво ще види вътре. Усети тръпки по цялото си тяло. Мия влезе в стаята и просто остана като вцепенена. Това беше... това беше стаята, за която бе мечтала. Лилава стая, с нарисувани цветя, лилави мебели, голямо легло, нощно шкафче и на него ваза с любимите и пролетни цветя. Тя стоеше на прага на вратата и наистина не можеше да повярва, че детските и мечти се сбъдват. Тя забеляза, че има тераса и отиде за да види каква е гледката там. Очите и се напълниха със сълзи. От терасата се виждаше цялото градче. Имаше река, в която се отразяваха лъчите на вече почти залязлото слънце. Носеше се аромат на пролет, на свежест и чистота. Мия стоеше и не можеше да повярва, че това, което вижда е истина. Тя се върна в стаята и започна да скача от щастие. Наистина беше уникално щастлива. Излезе от стаята и слезе при майка си, която вече очакваше реакцията на дъщеря си. Мия се затича към нея и я прегърна, а след това целуна и по бузата. Лина усещаше как сърцето на дъщеря и бие и се радваше, защото не помнеше от кога не я е виждала толкова щастлива. Двете заедно си направиха вечеря, дълго говориха, а след това си легнаха. Мия беше наистина много много щастлива. Въртеше се в леглото си и и се искаше да вика, но знаеше, че не е уместно още първия ден да се кара с комшиите.
На следващата сутрин тя се събуди и забеляза, че е шест и половина. Беше бодра и свежа. Стана от леглото и отвори прозореца. Нежният полъх на вятъра накара тялото и да потрепери и това и хареса. Още не беше преминала превъзбудата от предния ден. Тя влезе в банята и се изкъпа. Обичаше, когато водата падаше по тялото и. Мия излезе и се чувстваше вече наистина прекрасно. Застана пред голямото огледало и си помисли "Трябва да изглеждам добре. Днес е първия ми учебен ден. " Понеже не бе подредила още багажа си и не знаеше кое къде се намира, тя грабна първия чифт дънки и фланелка и ги облече. Оформи черните си дълги къдрици, обу любимите си бели кецове, сложи гланц и слезе долу за закуска. Когато отвори вратата на стаята си тя усети аромата на палачинки и апетитно се усмихна. Слезе по стълбите и остана доста впечатлена. Лина беше подредила всичко. На масата имаше пролетни цветя и беше подредена за закуска. Всичко беше идеално. Двете закусваха и бяха щастливи. Лина се радваше, че дъщеря и е доволна, а Мия се радваше, че има всичко, което иска. След закуска двете се приготвиха и тръгнаха към новото училище на Мия.
Когато отвориха вратата усетиха топлия въздух и се усмихнаха. Обиколиха градчето и Мия окончателно се влюби в него. Беше спокойно, тихо, имаше толкова много цветя и цветен аромат. Все едно живееше в приказката, която винаги си е разказвала в мечтите си. Тя се вълнуваше и това чувство я правеше още по-щастлива. Щом влязоха в училищния двор, Мия забеляза група от четири или пет момчета. Всички изглеждаха много добре, но погледът и се спря върху един единствен. Беше висок, с тъмна коса и нежни кадифени очи. Момчето беше усмихнато и Мия забеляза, че има и красиви трапчинки. По тялото и мина ток и тя цялата настръхна. Малко се уплаши дори, защото това чувство и беше непознато. Искаше да отдели очи от неговите, но все едно бяха само те двамата и погледите им се привличат като с магнит. Мия знаеше, че това чувство няма да доведе до нищо хубаво, но дори разумът и в този момент не бе толкова силен за да я накара да отвърне поглед. Това момче, то със сигурност щеше да преобърне животът и.
- Мия, хайде какво стана. Къде гледаш. Мия, Мия! - Лина я буташе, но тя беше като неадекватна. След секунда се съвзе, но чувството още беше там в нея и напираше да излезе навън, под каквато и да е форма. Двете с Лина влязоха в директорския кабинет.
- За мен е чест дъщеря Ви да бъде наша ученичка. Има отлични оценки, чудесна извън класова дейност. Мисля, че тук е мястото да нея.
Директорът изглеждаше мил мъж, на възраст около четирдесет и осем. Той подаде папка с документи на Лина и я помоли да се разпише, а след това повика новия класен ръководител да заведе Мия в час и да я представи на съучениците си. Коридорите на училището бяха празни и то изглеждаше доста голямо. Мия беше много развълнувана и нямаше търпение да види своя чин и човекът, до когото щеше да стои. Класът, в който Мия щеше да учи беше разделен на две групи. Едната група бяха учениците с лоши оценки и проблемно поведение, а другата точно противоположните. Учителят отвори вратата и покани Мия да влезе. Щом погледна в стаята, тя отново се вцепени. Това не можеше да се случва на нея. С какво толкова беше сгрешила, че съдбата така я наказваше. Онова момче, което видя в двора - сега щяха да бъдат и в един клас. Мия не искаше това, защото знаеше, че онова, което почувства ще и донесе само сълзи и нищо повече. Учителят я помоли да се представи и тя направи огромно усилия да каже името си.
- Мия. Казвам се Мия и мисля, че това е достатъчно. А сега къде трябва да седна? - тя започна да оглежда празните места и ужасена установи, че единственото празно място в цялата стая бе до момчето от двора. И понеже тя нямаше друга алтернатива се наложи да седне там.
- Ей, не се спичай. Нямам намерение да те ям, макар, че кремът ти за тяло с мирис на шоколад предразполага да си опитам от теб. - Мия усети как лека усмивка се появи по устните. - Казвам се Марио, а ти Мия. Мия с красивите трапчинки. - Марио и подаде ръка, но тя не я хвана.
- Здравей, Марио, многознайко.
Марио започна да се смее и намигна на Мия, а тя се направи на равнодушна и погледна напред към учителката. Мия не искаше да признае пред себе си, но се чувстваше много добре до него. До края на часовете те не си казаха нищо повече. Мия не говореше с никого друг. Единствената и мисъл беше за Марио. Какво толкова имаше в него, че така разбуди сетивата и, обърка главата и. Накара я да се разконцентрира и да я направи уязвима без причина. След часовете Мия взе чантата си и тръгна към вкъщи. Времето навън бе приятно и тя позвъни на майка си, за да и каже, че ще закъснее. Тя си спомни за гледката вчера вечерта и реши да отиде до реката. Наистина беше невероятно. Слънчевите лъчи се отразяваха по повърхността на водата. Мия се чувстваше спокойна и чувството на тревожност от изминалия ден отмина. Тя стоеше там и се чувстваше страхотно, но спокойствието и беше нарушено. Марио я беше видял и бе решил да разтопи ледовете по между им с малко общи приказки. Той се приближи до Мия и хвана очите и с ръце. Тя се съпротивляваше дълго и накрая изкрещя:
- МАРИООО! Аз друг не познавам тук! - тогава той я пусна и седна до нея.
- Не е хубаво красавица като теб да стои сама тук. Може някой запленен от очите ти да дойде и да те отмъкне. Тогава аз ще бъда много тъжен, защото за пръв път имам другарче, което да стои до мен. - и той започна да се смее силно и високо. Мия вече се бе намусила, скръстила ръце и се канеше да му се развика, когато той сложи пръст на устните и и каза тихо:
- Изобщо не обичам да ми крещят. Виж Мия, аз искам да съм ти приятел, а ти се държиш като разглезена хлапачка. Ще стоим дълго време на един чин, така че е добре да се спогаждаме, поне малко, нали? - и той повдигна веждите си и се усмихна. Мия също се усмихна и му подаде ръка. Когато той допря длани до нейните, Мия усети как цялата изтръпна и рязко дръпна ръката си...
Тя знаеше, че ще съжалява за това, което днес е направила, а именно бе позволила на Марио да и бъде приятел...
|
