Споделена история от Проза, литература |
Разговор със съвестта на един актьор
преди: 12 години, 8 месеца, прочетена 1937 пъти
Аз съм авторката на "Хайку, стихотворения" :) Видях първия положителен коментар и се реших да пусна още нещо мое. За да ме разпознавате, ще се подписвам - Faith.
Разговор със съвестта на един актьор
|
На входа на стария театър се беше струпала навалица, а спектакълът почваше чак след около час. Всички се бутаха в стремежа да си намерят по-добро място в залата. Публиката бе толкова многобройна, че щеше да има и правостоящи.
”Един по един, моля ви! Не се блъскайте! ” - викаше старият портиер, но тълпата беше сляпа и глуха. Всички искаха по-скоро да видят Харпър Кони.
„Клоунът” – така се казваше пиесата, а гореупоменатият беше в главна роля. Един от най-великите актьори за свото време, Кони умееше да се превъплъщава, висейки в пропастта между реалното и измисленото, потапяйки се в различни фикции и гротескни форми на характер, дотолкова премоделирайки своя, че се бе загубил сред персонажите си. Да, имаше едно нещо, което Харпър Кони не умееше - и това бе да бъде себе си.
Но никой така или иначе не се беше опитвал да вникне в душата му. Никой не го интересуваше истинската същност на актьора, всички обичаха красивите му маски и въплъщения. Затова, когато не беше на сцената, той надяваше някои от многобройните му такива, оставяйки съвестта му да спи неспокойно. Аз знаех всичко това, защото го познавах по-добре – бях една от по-дълго продължилите му авантюри преди пет години, когато той все още имаше собствен лик и хващаше окото. Професията му го изсмукваше все повече в емоционален план и срещите ни вече не бяха така чести – но чувствата ми към него все още се таяха, греховно скрити някъде.
***
Залата постепенно утихваше, червените седалки, на кръпки от старост, бяха запълнени изцяло. За щастие бях напред, съвсем близо до сцената – това щеше да ми позволи да улавям израженията на актьорите и да преживявам техните чувства по свой си начин, пренасяйки ме в измисленото им битие. Това можеше да нахрани осиротялата душа на всеки.
Прожекторите светнаха. Унесена в мислите си, не бях обърнала внимание на декорите. Вдясно бе поставен внушителен роял, малко встрани – очукана дървена маса и три стола в същия вид. Освен Кони, на сцената бяха излели още една жена и един мъж, облечени официално-семпло. Той беше пълна противоположност на последните – облечен в широки панталони с висящи тиранти и разпасана риза на кръпки, гримираното му лице наподобяваще комичната маска на театъра – той бе Клоунът. Хвърли последен поглед към публиката и се усмихна широко и неподправено. Той обичаше сцената, тя бе неговият малък уютен дом, където се чувстваше по-добре и на мястото си. Монологът му започна, приковавайки вниманието на всички, хипнотизирайки въображението им...
***
- И ЩЕ ПОВРЪЩАМЕ ВЪРХУ НАДЕЖДАТА ЗА ПО-ДОБРИТЕ ДНИ! – изкрещя той и с това завърши моноспектакъла си.
Винаги, когато публиката се смееше, нещо в него умираше. Но те... не го виждаха, не го забелязваха... бузите им се тресяха, от оголените кучешки зъби капеха лиги и попиваха в безупречно изгладените дрехи... слепите им сърца не търсеха смисъла на единственото място, на което Той съществуваше. Очите му бяа пронизващи, езикът му – изпепеляващ, сарказмът – раздираше съдържанието на ослепелите им за истините души. Всеки негов жест, всяка дума, всеки стон, всяко мълчание носеше ядрена зима за душите им и разбуждаше застоелите им емоции. Залка гърмеше, сякаш всички бяха безплътни, ехтеше смях – но дори и тогава маската на неговата усмихнатост не трепна... с парчета от взривена дъга ли бе украсил лицето си? Клоунът наливаше сладко вино в душите ни така, че и виното се опияни... спорове за изкуство.
Спектакълът приключи, всички бурно ръкопляскаха. Карах на автопилот и ръкоплясках заедно с всички останали. Усмихнат и самоуверен както никога, той излезе по-напред на малката сцена за поклон. В очите му тлееше отдавна угасналата искрица на младостта, надеждата и улових как за миг се подмлади с пет години...
||
Залата беше празна, нямаше жива душа освен Харпър. Беше седнал на ръба на сцената леко прегърбен, все още в сценичния си костюм, погледът му се рееше замислен някъде в пространството. Бавно пристъпвах към него, докато не ме забеляза и вдигна поглед. Усмихна се широко.
- Колко стана вече, пет години... откакто не сме се виждали? – попита той.
- Предполагам. Ти беше в спомените ми – рекох.
- А ти – в моите. – насили се да се усмихне отново, но замря.
Отчаяно се опитвах да си спомня предварително подготвените думи, които исках да изрека. Но не можах или така си втълпих.
- Ти... спектакъла... беше невероятно. – успях да кажа на пресекулки. – Наистина успя да покажеш тъмната страна на клоуните.
Изсмя се тихичко.
- Свикнал съм! Това е моята професия – професия-мъртвец. Моята мисия е да се родя – след всяка своя смърт. То боли повече, дори и от смъртта! Но това ще стане после, по-късно... на друга сцена. А утре? Утре пак ще се умира! Но не мога да се върна към вчера... тогава бях друг човек.
Дори да бяхме разположени на голямо разстояние, аз усещах страданието, лъхащо от душата му, а много страшен бе гласът му – монотонен и едновременно дълбок. Много дълбок, уж безчувствен, а изпълнен с болка и гняв.
- Ти си всестранно развита личност. И много мистериозна. Защо спектакъла не носеше твоето име? – попитах.
- ЗАЩОТО ТОВА Е МОЕТО ИМЕ! ОТДАДОХ НА ТЕАТЪРА ДУШАТА СИ, НЕКА МИ БЪДЕ ОСТАВЕНО ПОНЕ ИМЕТО МИ... – изкрещя той.
- Докосва ме болката ти, сякаш нещо от мене отнеха...
Хвърли ми кос поглед и успокои внезапния си гневен изблик.
- Не обичам да кръщавам неща на себе си. Бие на нарцисизъм... грозно е. Знаеш ли... думите „емоция” и „човечност” се намират сред последните страници на житейската ми книга с приоритети. А въображението ми е единственото оръжие в борбата срещу реалността... някой ден сърцето ми ще се превърне в камък. – изрече последното с иронична насмешка.
- Не е възможно толкова истински човек – защото ти си такъв – да загуби чувствата си. Не го вярвам.
- Разбира се, че мога да заблуждавам всички, че съм способен да обичам. Боли, но тлея, дарявайки сияние...
Приближи се с вперен в мен, странен поглед. Улови ме за ръката и ме поведе към сцената. Вървях, чувствайки се безплътна и не усетих кога се бяхме качили на сцената. Едва сега забелязах промените във външния му вид – както преди беше доста висок, увеличилите се бръчици по лицето му му даваха вид на по-възрастен. Очите бяха по-тъмни и влажни и в този момент започна монолога от „Отело”. Спомени отпреди пет години изплуваха в главата ми, сякаш беше вчера – същите влюбени думи, с тях изпращахме всеки залез...
Това беше една от трагедиите на Шекспир и изпълнението на Харпър беше както винаги поразително. Извиси се още повече, гласът му придоби акцент, който не можех да определя, а начинът, по който изрече името ми, прозвуча като молитва. Беше очевидно, че изпитва отдавна заспала любов, много преди да изрече заключителните думи, обгърнал лицето ми с длани:
- И тъй обикнахме се ние двама,
Тя – мен за туй, че мъки срещал бях... ;
- Аз – нея, че пожали ме за тях. – довършихме тихо в един глас.
Бяхме на милиметри разстояние и вече можех да усетя горещия му дъх да пари устните ми, очите му намериха неговите и в следващия момент светът избухна в любов, страст и болка, олицетворявайки една целувка.
***
Не помня нищо друго, освен че в следващия миг бях навън, бягайки със всичка сила. Крещях, за да не заплача. Риданието на актьора отекна в залата, сякаш беше повик да се върна...
Градивна критика, мнения :)
Faith
|
