Споделена история от Проза, литература |
У дома
преди: 12 години, 7 месеца, прочетена 4862 пъти
Тя, облечена в любимата си черна рокля с дантелена, чисто бяла яка, отново бягаше. В онзи ден мащехата й се чудеше на къде е литнала така. Отново. Този път, за разлика от предния ден, когато виждаше пеперуди в стаята си, днес тя гонеше един бял заек. Платформените й ботуши стъпкваха листата наоколо, но тя не забелязваше това. Изведнъж заекът изчезна от полезрението й;тя попадна на едно дърво, в основата на което, имаше малка вратичка. Елизабет погледна през малкото прозорче на вратичката, но вътре не видя нищо друго освен тъмнина. До дървото нямаше една бяла роза. Елизабет въздъхна и понечи да я откъсне, но тя й проговори:
-Какво си мислиш, че правиш!?
-Исках да те подаря на майка си.
-Но тя е мъртва.
-Защо си толкова груба? Красотата ти е подвеждаща…А и тя не е мъртва. Вкъщи е и ми приготвя ягодов пай.
-Тя не ти е майка…и ти много добре го знаеш!
Последва мълчание. Диалогът нямаше да продължи. Тя отново видя заека, който подсачаше към Слънчевото поле, над пропастта. Елизабет се затича натам, но точно преди да излезе от гората, се спря. Полето й навя спомена за Мат. Тя пристъпи назад с наведена глава, обърна се и тръгна по пътя към дома. Започна да се стъмва. Елизабет имаше чувството, че с всяка следваща стъпка гората ставаше все по-мрачна. Настъпи пълна тишина и тъмнина. Най-после Елизабет стигна до дървото, където днес по-рано видя розата. Такава нямаше. Прозорчето на вратичката в основата на дървото, светеше. Елизабет погледна, но нищо не откри. Просто бяла светлина.
-Трябва да се връщам-помисли си тя и тръгна към къщата.
По пътя си пееше една песен, която никога не бе чувала, но знаеше, и напоследък любимо занимание й бе да си припомня текста по пътя към дома:
“Когато бях малко момиченце, попитах мама:Каква ли ще бъда? Ще бъда ли хубава, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя:Ах, не знам, не знам... Каквото трябва да стане, ще стане. Бъдещето предстои! Ах, не знам, не знам. ”
Ето, че стигна дома, но там беше тъмно, прозорците не светеха, а от кумина не излизаше дим.
-Легнала си е-помисли си Елизабет и побърза да се прибере, за да целуне майка си за лека нощ.
Момичето влезе в къщата. Там беше студено. Мина покрай закачалката. На пода имаше някаква течност. Елизабет я подмина. Качи се по стълбите, отвори вратата на спалнята и легна на голямото легло.
-Мамо, -промълви тя-съжалявам, че се забавих.
След това я целуна и заспа.
Носеше се смрат на мърша. Елизабет си беше у дома.
********************* 2 ************************
Тя, облечена в любимата си черна рокля, с дантелена яка, отново бягаше. На къде е литнала така!? Отново. Този път за разлика от миналите дни, тя гонеше бял заек. Изведнъж заекът изчезва, а тя се озовава до едно дърво, в основата на което имаше вратичка, а на вратичката-прозорче. Вътре нямаше нищо, освен тъмнина. Елизабет седна и посегна към земята. Заговори:
-Какво си мислиш, че правиш? Исках да я подаря на майка си. Но тя е мъртва. Защо си толкова груба!? Красотата ти е подвеждаща…А и тя не е мъртва. Вкъщи е и ми приготвя ягодов пай! Тя не ти е майка и ти много добре го знаеш!
Последва мълчание. Монологът нямаше да продължи. Елизабет стана и се затича към Слънчевото поле. Заекът беше пред нея. Изведнъж се спря-споменът за Мат изникна пред очите й. Тя наведе главата си, обърна се и тръгна по пътя, от където беше дошла. Елизабет си мислеше, че бяга, но всъщност бягаше слънцето. Настъпи мрак и тишина. Тя стигна до дървото. Само светлина струеше през прозорчето на вратичката в основата му. Тя погледна-нищо.
-Трябва да се връщам-помисли си.
Една песен не й даваше мира. Тя не я бе чувала, ала я знаеше. Нейно хоби напоследък бе да си я припява:
“Когато бях малко момиченце, попитах мама:Каква ли ще бъда? Ще бъда ли хубава, ще бъда ли богата? ”…
И докато изпяваше куплета, стигаше до къщата. Там е тъмно, студено, тихо.
-Легнала си е.
Елизабет се затича. Влезе. Мина покрай закачалката-на пода имаше някаква червена течност. Тя не я видя. Качи се по стълбите, влезе в стаята, легна. Целуна я с думите:
-Мамо, съжалявам, че се забавих.
И заспа.
От долу се усещаше смрад на мърша. Елизабет си беше у дома.
********************* 3 ************************
Тя облечена в любимата си рокля-бягаше. На къде е литнала така, сама…Отново. Пеперудите ги няма, само заек-някаква надежда. Ха! Доведе я до онова дърво-с вратичката и прозорчето. Мрак. Елизабет седна. Заговори:
-Какво си мислиш, че правиш? Исках да я подаря на майка си! -усмивка-Но тя е мъртва! какво правиш? Не-сълза-Защо си толкова груба? Красотата ти е подвеждаща. Мамо, ще ми направиш ли ягодов пай? Тя не ти е майка…и ти много добре го знаеш! Не! Тя не е мъртва!
Елизабет стана. Последва мълчание в съзнанието й. Това нямаше да продължи. Затича се през гората, но се спря. Мат. Наведе главата си и се обърна към пътя назад. Стоя така. Стоя. Падна мрак. Тя тръгна. Тихо е. Дървото. Яма там. Фенерче-нищо друго. Светлина.
Песен. Или спомена за нея. "Когато бях малко момиченце”…
Гласът й кънтеше из пространството наоколо. Тъмна къща.
-Легнала си е.
Тя се затича. Влезе. Не видя кръвта на пода-не искаше. Качи се, отвори вратата, легна.
-Мамо, съжалявам, че се забавих.
Прегърна я и я целуна. Възглавницата. Нейната. Смрад на мърша. Елизабет си беше у дома.
*********************** 4 **********************
Елизабет, отново облечена в черно, отново бягаше сама. Отново. Няма пеперуди. Заек-надежда…Ха! Дърво. Яма. Мрак. Тя седна:
-Мамо, ще ми направиш ли ягодов пай? Разбира се, но трябва да поговорим…Аз не съм ти майка. Това някаква шега ли е? Не. Как така? Истина е! Не! Елизабет, какво си мислиш, че правиш!? Елизабет, недей! А аз исках да ти я подаря…Не! Тя е мъртва. Вкъщи е. Прави ми пай. Тя не ти е майка и ти много добре го знаеш. Мат, върви си.
Мълчание. Бягство. Спомен. Сълза. Главата й-наведена. Мрак. Завръщане. Дърво, яма, тъмнина. Тъмнина? ТЪМНИНА?
-Защо? Не! НЕ!
Тя бягаше. Влезе. Подхлъзна се, падна на пода заради кръвта.
-Тя е мъртва!
-Не! Не е!
Качи се. Влезе. Легна. Прегърна я.
-Мамо! О, мамо! Страх ме е, мамо!
Възглавница. Смрад. Тя стана.
-Мамо?
-Тя е мъртва! -шепнеше гласът в главата й постоянно
Слезе.
-Къде си, мамо?
Смрад.
-Мамо!
Тъмнина.
-Мамо!
Сълзи.
-Мамо…
-Тя не ти беше майка и ти много добре го знаеш! Ти я уби! Ти!
-Мразя те, Мат! Върви си! ... Няма те!
Строполи се и запя хлипайки:
“Когато бях малко момиченце, попитах мама:Каква ли ще бъда”…
Легна. Заспа. Там. На пода. До нея.
-Мамо, съжалявам, че се забавих…
Пеперуди нямаше. Нито заек дори. Светлината се превърна в мрак. Мракът-в светлина. Тишината в радост. Студът-в топлина. Нямаше страдание, нито пък вина. Само чистота, без капчица сълза. И тя, и той, и другата бяха там, при нея. Никой не разбра какво се беше случило нито преди 19 години, нито преди 4, нито пък сега. Всичко потъна и замря. Само смрадта на мърша там остана, но какво от това. Елизабет си беше у дома.
|
