Споделена история от Проза, литература |
Just In Love With You (1 Част)
преди: 12 години, 6 месеца, прочетена 1833 пъти
Бях щастлива. Или по-скоро заинтригувана. От кого ли? Сега ще ви разкажа моята история. Казвам се Мария. Живея в Русе, на квартира. Преместих се тук преди година и половина, за да уча в друго даскало. Още в началото си намерих нови приятели. Всички са мили и дружелюбни. Запознах се и с момчетата, но не с всичките де ;д В почти всички часове учителите ни позволяваха да сядаме с когото си искаме. Началото беше лесно. Преговори, входни нива... Общо взето едно и също. Иначе имам супер клас. Малко сме, но пък се разбираме добре. И така. С времето се опознахме много добре и никой не можеше да каже, че не ни познава. А, да, забравих да спомена, че има и часове, в които ни подреждат по номера. Например по математика. В първия час госпожата каза да седнем по номера. С кого ли щях да се падна? Беше ми любопитно. Седнах на първия чин и след минута някакво момче седна до мен. Значи щях да сядам с него във всички часове, в които сме по номера. Нямам нищо против. Бях се унесла в размисли, докато госпожата прекъсна мислите ми:
-Госпожице, внимавате ли? -попита ме тя и ме погледна
-Ъмм, да-отговорих аз
-Добре тогава-каза тя и се обърна към другите-И така...
За момент видях, че момчето ме гледаше. Честно казано той е много красив. Това не мога да го отрека. Има красиви кафеви очи и кестенява коса, а бялата му блуза подчертаваше тялото му. Божее, Мария, не се влюбвай точно сега! Още е рано. Както казва една моя приятелка:"Никога не е късно! " Права е... Часът мина добре. На следващия ден имах първи час физика. Олее, мразя физика! Направо ми се повръща от нея. И там, разбира се, госпожата ни подреди по номера. Пак щях да съм до него. Дори не знам името му. А през целия час си мислех за него, бях доста отвеяна.
- 12 номер тук ли е? -попита ме госпожата риторично
-Даа-отговорих аз на висок глас, а другите ме изгледаха странно и се засмяха. Сега пък какво казах?
-Изобщо внимаваш ли? Какво казах предималко?
-Казахте, че... ъм... трябва да.. ъмм такова... да учим за теста! -казах аз неуверено
-Казах, че следващия път ще правим преговор! Слушайте в час, за да не започнете началото на учебната година с първа двойка! -предупреди ме госпожата, а аз само кимнах.
Момчето отново ме погледна, а след това се усмихна на себе си. Следващите часове минаха добре. Нямах проблеми във връзка с вниманието ми. Опитвах се да правя някакво впечатление на учителите за мен ;д И почти успявах. На другия ден имах много разказвателни предмети. Повечето от тях сядах с него. Но така и не успях да го попитам как се казва. Незнам как трябва да се нарека, страхливка или по-скоро срамежливка? Мина вече 1 седмица, а аз още не го познавах. Крайно време е да се осмеля да го направя. В часа по математика, докато не бяхме още в час го заговорих:
-Здравей! Аз съм Мария! -казах аз мило
-Марио, приятно ми е-каза той и се здрависахме-Най-накрая се запознах с теб! Знаеш ли откога те чаках?
-За какво говориш?
-Чаках този момент... В който да се запознаем. Забавна си. -каза той и се засмя
-И с какво съм забавна? Не ме познаваш!
-Ще има време и за това-каза той и ми намигна, и госпожата влезе в стаята. Всички станаха прави, госпожата ни поздрави и после седнахме.
-Ученици, вадете един лист, ще правим входно ниво! -каза госпожата изведнъж
-Какво? ! -попитаха всички объркано и започнаха да спорят
-Казах нещо! Извадете си по един лист и химикал, всичко друго да се прибере! -каза госпожата
-Но госпожо, вие дори не ни предупредихте! -оплака се един от класа
-Ами вие не чухте ли във вторник какво казах? ! -попита госпожата
-Не, не сте споменали нищо... -отговори отново момчето
-Хайде, хайде, да започваме..
-Офф! -измрънках аз и си извадих един лист. Мразех неочакваните контролни!
-Може ли един лист? -попита ме Марио
-Да-отговорих аз и му откъснах един лист от тетрадката.
-Мерси-отговори той
Аз кимнах.
Харесваше ми начина, по който се държи с мен. Засега се разбираме. Госпожата раздаде контролните и всички започнаха да решават на листа. Ужас, какво ще направя сега? Като гледам задачите направо ми призлява. Реших само две задачи, надявам се да са верни. Часът свърши и тръгнах към другия час. Марио ме настигна и дойде при мен
-Какво стана? Реши ли нещо? -попита ме той
-Ми реших.. уж ;д
-Резултатите ще покажат. ;д
-А ти като си толкова умен ко направи? ;д
-Ми реших каквото успях. -отговори той
-Айде успех. -казах аз
-Мерсии. ;д
Влязохме в часа по история. Ама тая по история много добра. Това е хубаво. Ако ни се беше паднала някоя лоша, щеше да имаме много двойки. Само дето в този час сядах сама. Беше ми някак странно. Винаги си намирах с кого да седна, но явно този час няма с кого. Марио бе седнал със Стивън. Часът мина бързо както винаги. В другите не правих нищо, само дето по литература госпожата ни беше дала някакво кратко тестче, но то беше много лесно и го реших за минути.
-Марио, ти откъде си? -попитах го един ден, когато имахме практика
-Ами от тук-отговори той-Ами ти?
-От Сеново. Родена съм тук, но живея там.
-Аха. Други въпроси?
-Няма ;д
Той се засмя.
-Какво пък сега?
-Нищо-каза той, смеейки се
-Ти си луд! -казах аз и направих една физиономия. Той се засмя още повече.
-Знаеш как да ме разсмееш, момиче. -каза той
-Така ли? Аз не знаех... ;д
-Да, такаа ;д
Аз не казах нищо, просто се усмихнах. Звънецът би.
-Ще дойдеш ли с мен до лафката? -попита ме Марио
-Не! -отговорих аз нарочно, за да го дразня
-Защо бее? ;дд
-Защото така! Не ми се ходи! -отговорих аз
-Ейй, няма да ти се моля тука! -направи се на сърдит
-Марио, чакай.. -казах аз, но той излезе. Какво да направя не ми се ходи точно сега. Но от една страна ми стана гадно. След няколко минути той се върна. Аз го изгледах невинно, но той ме погледна сърдито. Е, наистина не мога да го разбера. С какво толкова го обидих
-Марио, защо ми се сърдиш? -попитах го аз
-Да-каза той сърдито
-Добре, де, не ми се идваше на лафката. Какво толкова съм казала? -попитах го аз раздразнено
-Нищо-каза той и погледна настрани смутен и изненадан от реакцията ми.
-Тогава защо ми се сърдиш? Не разбирам. -поклатих глава
-Извинявай. Държах се глупаво-каза той
-Няма нищо-казах само аз
-Как мога да ти се реванширам? -попита ме той и на лицето му се изписа мила усмивка
-Няма за какво да ми се реваншираш-отговорих аз-Това предималко беше просто един дребен проблем
-Може би си права-съгласи се той
Звънецът удари. Ние стояхме точно пред вратата.
-Да влизаме. Господина ще дойде всеки момент-казах аз
-Да, права си-каза той и отвори вратата. Влязохме вътре и седнахме на местата си. През часа си говорехме за много неща. Той ми разказваше за себе си. После дойде и моят ред. Разказах му за себе си. Когато се стигна до въпроса "Имаш ли си гадже? " се изчервих. Той каза, че все още няма и че търси момичето, което ще плени сърцето му, което ще го обича и разбира. Аз отговорих почти същото.
-Ехо, звънецът би. Тук ли оставаш? -попита ме Марио и след това се засмя тихо. Бях се разсеяла за миг.
-Да, да, идвам-казах само аз, а той се разсмя
-Аз имам Руски сега
-А аз Немски..
-Добре, чао.
-Чао.
Откакто се запознах с Марио живота ми сякаш се промени и сякаш, когато бях с него в часовете излизах от еднообразното ежедневие. Обичах го. Вече съм напълно убедена за това. Щом го видех, сърцето ми започва да бие лудо. Как ли можех да му кажа? Срам ме е малко...
Страхувам се, че той няма да отвърне на чувствата ми. Минаха 2 седмици. Нищо не се беше променило. Чувствата ми към Марио също. Когато имахме часове, в които сядаме заедно, си говорехме тайно или си пишехме бележки. Той стана моят най-добър приятел. Но чувствата си оставаха. Те не могат да се заличат, нито да се изтрият от сърцето. Казва се любов. Любов от пръв поглед. Кой ли може да ме разбере?
-Марии, какво ти има? -попита ме Марио.
-Нищо-отговорих аз. Всъщност съм зле. Много зле, но не искам да му кажа.
-Кажи ми, моля те. Някой разстроил ли те е? -попита ме той загрижено. Ако му кажа истината, той сигурно няма да го приеме.
-Моля те, Марио. Това са си мои проблеми. Просто... ти не разбираш
-Какво да не разбирам?
-Ами, това са мои проблеми
-Да, но може да ми кажеш.. Нали сме приятели?
Думата приятели сряза коремът ми. Де да бяхме повече от това... Не се сдържах и се разплаках
-Извинявай, не трябваше да те насилвам да ми кажеш...
-Не.. Не е в теб вината-казах аз
-А в кого? -попита той
-В мен-отговорих аз и още една сълза падна от лицето ми
-Моля те, Мария, не плачи... -каза той и ме прегърна-Аз те разплаках
Аз се отдръпнах от него и казах това, което не трябва
-Влюбена съм, Марио-казах аз уверено
-Така ли? В кого? -попита ме той изненадано
-В едно момче от нашето училище
-А той знае ли?
-Не, не знае... Той е мой приятел, за него аз съм само приятелка
-Аз мисля, че трябва да му кажеш какво изпитваш.. -каза той-Може би той ще отвърне на чувствата ти.
-Де да беше така лесно-казах аз
-Недей да плачеш вече, става ли? Така и мен натъжаваш.
Аз кимнах. Ако знаеше, че това момче е той какво ли щеше да направи? Хубавото бе, че споделих с него, макар да не му го казах директно. Така някакси ми олекна. Но още не е свършило. Той още не знае. Но скоро може би ще разбере...
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!
*Моля изразете мнението си! :) Тъй като историята ми е по-дълга ще я пускам на части! И без обидни коментари, моля! :)
|
