Споделена история от Проза, литература |
Защото любовта не се намира... тя е вътре в нас...
преди: 12 години, 6 месеца, прочетена 2062 пъти
„... Защото любовта не се намира... Тя е вътре в нас от началото до самия край... Трябва само да съживим малката искра огън в сърцата си...”
„Къде съм...?”
Седях насред нищото. Бях загубен. Звуците далечни и заглъхнали ме караха да се озъртам наоколо. Единствено ускореното ми дишане отекваше из мрака. Сърцето ми забавяше ритъма си, докато достигна до онази приспивна меланхоличност, която сякаш няма край. Това ми даваше отговорът на един единствен въпрос. Аз бях жив. Сведох главата си. В една от отпуснатите си ръце, покрити с драскотини и кръв, държах меча си. И макар навсякъде да се стелеше тъмнина, дръжката на оръжието проблясваше едва забележимо. Краката ми потреперваха от огромната умора. Нямаше значение. Противно на това, че у мен липсваха каквито и да е било емоции, устните ми се извиха в студена, садистична усмивка. Дори да не знаех какво се бе случило с мен, дори това, че бях останал съвсем сам, че не бях сигурен как ще продължа живота си, аз бях успял. Всичко друго губеше смисъла си.
Краката ми не издържаха на напрежението. Паднах на колене и останах да седя там, отдаден на споменът, който промени всичко. Настоящето, бъдещето, самия мен...
Трепнах, когато нечия топла ръка докосна рамото ми. Рязко се изправих и се обърнах, насочвайки меча си към светлата, открояваща се фигура, стояща зад мен. Вглеждайки се по-добре в изплашените зелени очи, които ме наблюдаваха, отпуснах ръката си, а оръжието се изплъзна измежду пръстите ми. Не помръднах, когато звукът при допира на метала със земята се превърна в жертва на ехото. Стоях и я гледах, сякаш се опитвах да повярвам на глупаво скроена шега. Тя беше на две крачки разстояние. Бялата й ефирна рокля сякаш светеше като светулка, загубила се в мрака. Детското й лице не беше променено. Все същото безобидно, наивно... Дългата розова коса се спускаше игриво по раменете й и стигаше чак го кръста.
Неочакваният ми смях я накара трепне и да пристъпи назад. Приличаше ми на беззащитно бяло зайче, чието сърце щеше да изкочи от уплаха при всеки звук и движение.
- Сакура... - въздъхнах, след което седнах на странно черния под и се отпуснах назад.Очите ми шареха горе по въображаемия таван, който така и не виждах. Имах чувството, че се намирам в странна кутия, чиито стени създават илюзията, че пространството е огромно, а всъщност е точно обратното. Как ли бях попаднал тук? Ами тя? Обърнах бавно главата си настрани към мястото, където допреди секунди седеше Сакура, но от нея нямаше и помен. Нямаше да я търся. Бях твърде изтощен, за да се занимавам с глупости. Възвърнах отново предишното си положение и се стреснах, когато осъзнах, че девойката се бе надвесила над мен. Люпопитните й очи кротко наблюдаваха удивеното ми лице. Как се беше приближила до такава степен, а аз не я бях забелязал?! При други обстоятелства, можех най-спокойно да бъда убит. Нима не можех да усещам чакра?! Изправих се и пристъпих към нея.
- Как го направи?! – попитах я. Не получих отговор. – Кажи ми, Сакура! – настоявах, но и този път тя мълчеше. Премигах неразбиращо, когато тя ми се усмихна. Видях как протяга ръката си към нищото и за мое огромно стъписване, обстановката започна да се променя. При всеки неин „допир” мракът се заменяше с пъстри цветове и след по-малко от минута, двамата се намирахме на слънчева обширна поляна. По синьото небе плуваха вълнисти бели облачета. Лекият вятър подканваше тревичките и листата по дърветата да запеят до съвършенство синхронизираната си мелодия.Слънчевите лъчи ярко светеха, но аз не усещах топлината им. Погледнах Сакура. Тя бе затворила очите си, протегнала ръце настрани като волна птица, която всеки миг ще полети. Роклята й образуваше вълни, вятърът подхващаше косата й и се заиграваше с нея. Но... Аз не го усещах. Дрехите ми стояха неподвижни. Навярно това бе доказателство, че всичко е просто една илюзия и нищо повече. Нима и Сакура не съществуваше? Нима бе плод на въображението ми? Приближих се до нея и се опитах да докосна ръката й. Както и предполагах, не успях. Дланта ми премина през нейната.
- Ти не съществуваш? – продумах объркан. Девойката ме погледна и, надигайки се на пръсти, прошепна.
- Не аз не съществувам, а ти... – след което изчезна, оставяйки блещукащи прашинки след себе си.
Отворих очи. Огледах се. Бях заспал, облегнат на едно дърво, чиито клони се разпростираха високо горе. Повдигнах дланта си и докоснах земята, тревата... Поех дълбоко въздух, за да изпълня дробовете си с аромата на отиващото си лято. В един миг всичко оживя, зашумоля, карайки ме да се чувствам жив. Очите ми обходиха местността, но освен мен, нямаше никой друг.
- Просто сън... – прошепнах, след което се надигнах и изтупах полепналите по мен борови иглички. Все още имах кръв по краката и дрехите си, а мечът като мой верен спътник висеше, закачен на гърба ми. Вдигнах погледа си към яркото слънце, чиито лъчи галеха студеното ми лице.
„Не аз не съществувам, а ти...”
Отърсих се от споменът, който с упоритото си постоянство ми напомняше за себе си, сложих ръце в джобовете си и тръгнах по широкият каменист път. Прибирах се у дома. След всичките тези години. Вървях, а в съзнанието ми изникваха и си отиваха картини, някои ,от които, помнех и до най-малкия детайл. Ненужно... В това се превърна всичко. Спрях, когато пред мен се извисиха портите на Коноха. Поседях секунда-две. За първи път се колебаех. Това ли бе животът ми? Бях ли готов да се върна?
- Хей, ти ! – дрезгавият глас на единия от пазачите ме възвърна в реалността. Погледнах го. На лицето му се изписаха поредица от емоции. Първо безразличие, после стъписване, страх, объркване...
- С-саске Учиха?! – продума той, но аз не му отвърнах. Просто минах покрай него, смесвайки се с тълпата селяни. Някои от тях се обръщаха след мен, сочеха ме, долавях шепота им. Устните ми се извиха в едва забележима усмивка. Коноха все пак си оставаше моят дом...
***************************************************************************
- С-сакура-чан... – проплака Наруто, когато още един дебел том бе стоварен в ръцете му. След като получи гневен поглед от своята съотборничка, той реши да не говори в следващия един час. От здравословни съображения, разбира се. Понякога да си спечелиш яда на една Харуно, не беше най- оптималното решение, което можеше да се предприеме.
Що се отнасяше до външният вид на момчето - може би единствено височината и фигурата му издаваха неговата възраст. Лицето нямаше да е същото, ако на него не се открояваха тези сини, изпълнени с живот и искри очи. Усмивката поразяваше със своята невинност и детско излъчване. Погледът му загрижено следеше Сакура, която попълваше някакъв списък, отбелязваше, задраскваше, мърмореше си тихо, след което отиваше до рафта с книги и търсеше необходимите. Когато ги намереше, безцеремонно ги връчваше на Наруто, който от своя страна полагаше огромни усилия да запази равновесие. Двамата се намираха в библиотеката на Коноха и извършваха поръчката на Тсунаде. Нямаше много хора, тъй като бе събота сутрин и повечето от селяните си почиваха. Но за най-умното кунойчи, в което се бе превърнала наследничката на Харуно, нямаше отдих. Нито сега, нито в следващите няколко месеца. В навечерието на война не бе предвиден спокоен сън. Сакура бе достатъчно зряла, за да осъзнае това. От хленчещо момиченце, се бе превърнала в хладнокръвна, старателна и силна жена. Думите „не мога” и „не” не съществуваха вече в речника й. С нейното съзряване, сърцето и съзнанието й отдавна бяха изхвърлили ненужните спомени. Миговете на слабост и наивност. Денят, в който тя седеше на пътя, трепереща със замъглени от сълзи очи... Часът, в който викаше колкото сили има, опитвайки се да спаси погубеното. Минутата, когато изрече думите, изразяващи всяко чувство, всяка сълза и усмивка, шепотът на разбитото й сърце.... Секундата, когато до слуха и стигна онази студена, безчувствена благодарност... Когато мракът притъпи всяка картина, оставяйки след себе си бледото лице и празните черни очи, превръщайки ги в чужди и далечни. Събуждайки се, лежаща на пейката, Сакура се пробуди от нереалните мечти, които я погубваха толкова много години... Реалността ясно я разтърси. И всичко се промени.
- Ела. – каза тя сериозно, след което двамата съотборници се отправиха към офиса на хокагето.
Вдигайки качулката на главата си, за да не привличам толкова много досадни погледи, продължих да навлизам в града. Чак сега умората натежа и болката от раните ми се усили. Както и очаквах бях прекалил с Чидори, но за мой късмет все още можех да ходя. Не бях ял от дни и вече усещах слабостта в стомаха си. Упорито се борех да не припадна и да се задържа на крака в следващите 1-2 часа. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Преди всичко да се добера до хокагето. Наказания, разправии... не ми пукаше особено какво от тези неща следваше. Бях изпълнил желанието си и това ми стигаше.
- С-сакура – чан... не може ли съвсем малко да забавим темпото?
- Баака...! Знаеш, че нямаме време, а има още куп неща за изпълняване.
Заковах на място, когато чух познатите гласове на бившите си съотборници. Наруто и Сакура ме задминаха от двете ми страни, но не ме забелязаха. Стоях и ги гледах как се отдалечават. Дали най-накрая бяха намерили целта на живота си? Дали бяха започнали това, което отдавна трябваше да направят? А именно – бяха ли се отказали от мен? И все пак, това не ме засягаше. Те водеха техния живот, аз – моя.
Рязко погледнах към небето, когато черни облаци закриха слънцето. Какво се случваше?! Странен студ пропълзя по тялото ми и не след дълго, аз виждах горещия си дъх, излизащ през устните ми. Активирах Шарингана си незабавно, щом странна гъста мъгла започна да заличава близките сгради. Присвих очи и се фокусирах върху бившите си съотборници. Двамата продължаваха да вървят напред сякаш нищо не се случваше. Нима това бе нормално? Така или иначе, бях твърде слаб, за да предприема нещо. Ето защо просто ги последвах. Забелязах знаците на раменете им. Вече бяха АНБУ, а дори не правеха опит да разберат какво става? Бяха ли толкова глупави и лекомислени!? Примижах, щом усетих странно движение наоколо. С невероятна бързина хвърлих кунай и отбих този, който щеше да улучи Наруто точно в тила. Но дори и сега, съотборникът ми не реагира. Стиснах зъби, за да устоя на умората и болката в краката си и се затичах напред. Грубо хванах рамото на приятеля си и изкрещях в лицето му.
- Тъпако, не виждаш ли какво става?! Съвсем ли си си загубил разсъдъка?! АНБУ си ЗА БОГА! ЗАЩО НЕ ПРЕДПРИЕМАШ НИЩО?! ВИНАГИ ЛИ ТРЯБВА ДА ТИ ПАЗЯ ГЪРБА?! Агх... – изсумях нервно, след което отблъснах потресения Наруто настрани, а на мястото, където преди седеше той, се забиха няколко ножа.
- С-саске?! – чак сега русокосото момче проговори, а невярващите му очи се впиха в мен. – Т-ти... върна се?!
- Защитавай се, глупако! – извиках му в отговор, докато тичах към Сакура, която бе неподвижна. Беше с гръб към мен и аз не можех да преценя дали бе ранена, или не.
„Защо, мамка му, се случва това?!”
С едно движение извадих меча си, когато две нинжди, със скрити под маските лица, ми препречиха пътя. Зад гърба си още чувах гласа на стария си съотборник, който продължаваше да изговаря името ми. А на няколко крачки пред мен, Сакура седеше без да помръдва, с наведена глава. Въздъхнах и затворих очи, опитвайки се да успокоя обърканото си съзнание. Как щях да защитавам всички?! И кога въобще взех решението да ги пазя... Те вече не бяха от моя отбор, не им дължах нищо.
- Подяволите – изръмжах, след което нападнах нинджите. Не бяха изминали и пет минути, когато един от тях падна в краката ми мъртъв. Рязко се обърнах, щом викът на приятеля ми се разнесе наоколо. Виждайки гледката пред себе си, омразата в мен надделя. Наруто наблюдаваше ръцете си, покрити с кръв, лицето му бе пребледняло като платно, а от корема му стърчеше сабя. Имах чувството, че денят се превърна в нощ. Тъмна, убийствено студена, умопомрачаваща. Тялото ми се разтрепери, но не от слабост, а от гняв. Силите, които нахлуха във всяка частичка от него не можеха да се сравняват с нищо друго. Не разбрах кога бях стигнал до непознатия си враг нито кога той бе насечен, мъртъв. Обърнах се към Узумаки, който лежеше на земята полу-жив. Чувах забавящите му се хрипове. Давеше се, борейки се за глътка въздух, но не бе способен да я поеме.
Дори сега, когато бях тук.... не успях да помогна. Изпепеляващият огън в мен изчезна така, като се бе появил. Не последва нищо. Никакво усещане, никакво чувство. Просто празнота. Топлата ръка на Сакура докосна рамото ми. Точно това движение ми бе някак познато. Вдигнах погледа си и срещнах две весели очи. Зелени емералди, излъчващи топлина, спокойствие. Два скъпоценни камъка, толкова силно раличаващи се от реалността. Не ги разбирах. Не разбирах защо на лицето й сияеше усмивка. Сакура се смееше, когато целият свят около нея плачеше.
„Ти...”
Шепотът й достигна до мен. Мечът се изплъзна от ръката ми, а умората надделя над всичко останало.
„трябва да знаеш...”
Свлякох се на колене, без да мога да откъсна погледа си от нейния. Всичко друго се размазваше, изчезваше.
„...кога да се събудиш!”
Очите ми се затвориха и всичко замря.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 6 месеца hash: 4f7491cd17 |
|
1. Моите поздравления домързя ме да прочета разказа ама първото изречение беше много точно :) ! Браво сигурна съм че и другото е много хубаво като се излекувам от мързела ще го прочета . :))))
|
| преди: 12 години, 5 месеца hash: ecc15450a9 |
|
2. - Б-бабче… Ти... ти не можеш да ми забраниш точно това сега! – Неувереният глас на Наруто се усилваше с всяка изказана дума, докато най-накрая той направо викаше в лицето на Хокагето. – Не може да си толкова жестока! Хайде, пусни ме! Трябва да го видя! – Младежът отскочи стреснато назад, когато Тсунаде се изправи рязко от мястото си и, като отпусна тежко ръцете си на повърхността на голямото дървено бюро пред себе си, така, че то изскърца тихо, изсъска.
- Не смей да ми говориш с такъв тон, хлапе! – очите на жената се присвиха – Не забравяй в къде се намираш И ОЩЕ ПОВЕЧЕ – ЗНАЙ СИ МЯСТОТО! Колко пъти да ти повтарям да не ме наричаш по този начин! Казах ти вече решението си и няма да го променя! А сега, марш оттук! И да не съм те видяла до края на деня! – С тежка въздишка Тсунаде седна обратно на удобния стол. Тя проследи с поглед Наруто, който с бавни стъпки и клюмнала глава излезе от стаята.
- Това момче... – промърмори тя тихо, след което взе папката с надпис „В неизвестност”, която бе разглеждала по-рано тази сутрин и я отвори. На първата страница с големи, подчертани букви бе изписано името „Учиха Саске”. С лека усмивка Хокагето хвана един от маркетите, поставени до нея и го задраска. Кой да предположи, че Учиха ще бъде намерен в безсъзнание на централния площад?
Отворих очи. Силната дневна светлина ги подразни и ме накара да примижа. Всичко наоколо бе бяло.
„Сънувам ли и този път? ”
Да, това бе първата ми мисъл. Не дали съм жив, не къде се намирам, а дали случващото се около мен този път бе реалност. Нямаше как да съм абсолютно сигурен, но поне се надявах. Живеех в два свята, напълно различни един от друг и все пак толкова еднакви, че не знаех къде е границата между тях. Отместих, макар и трудно, главата си настрани. Част от мен се успокои, когато разбрах, че съм в болницата на Коноха. Значи все пак бях припаднал някъде там... И Наруто беше жив. Тъпакът все още можеше да дрънка как един ден ще стане Хокаге, както и да се прославя из селото със своите геройства. Лека усмивка, породена от баналната картинка, се прокрадна по лицето ми, но болката в тялото ми я заличи напълно. До такава степен нямах сили, че ми трябваше огромна концентрация, за да помръдна пръстите на ръката си. Навярно не бяха пропуснали да ми отнемат малкото чакра, която ми бе останала. Бях уморен и, тъй като за момента не можех да сторя нищо, оставих клепачите си да натежат и да се притворят напълно. За момент бе толкова тихо и спокойно, че слухът ми долавяше единствено развномерните удари на съцето ми. Дълбокото ми дишане ме унасяше. Леко проскърцване на вратата прогони съня, който така силно ме зовеше. Чух тихи стъпки да сноват из стаята. Имаше някого. Може би някой от медиците, не бях сигурен. Новодошлият отвори прозореца и чист, свеж въздух навлезе в помещението. Настъпи тишина. Не се решавах да погледна какво се случваше. Непознатият бе до леглото ми. Усещах присъствието му близо до себе си. Трепнах съвсем леко, щом нечия длан докосна челото ми. Беше хладка, нежна. Да, наистина бе някоя от сестрите. Няколко секунди по-късно останах сам. Чак, когато вратата отново се затвори, отворих очи. На перваза бе поставена ваза. А в нея – няколко цветя с бели като сняг листа.
„Сакура... ”
Сакура свали бялата престилка от себе си и грижовно я постави в шкафчето си. Както всеки свободен от мисии ден, девойката бе в болницата и изпълняваше задълженията си като един от най-добрите медици в селото. Момичето с часове прекарваше в библиотеката, изучавайки тънкостите на всевъзможните видове отрови, а после прилагаше наученото. Така, уменията й достигаха тези на своята учителка – Тсунаде. Преди години Сакура си беше поставила цел и сега я беше постигнала. Всеки медик из страната знаеше името й и гледаше на нея с уважение. Девойката разпусна дългата си коса. След това, свали белите пантофки, специално дадени на медицинския екип, и обу сандалите си. Най-накрая можеше да се прибере у дома. Сакура излезе навън, опитвайки се да държи мислите си концентрирани в това какво трябваше да свърши днес.
„Първо трябва да напазарувам... ”
Наруто се бе подрпял на едно от дърветата срещу входа на болницата. Замисленият му поглед попадна върху една позната фигура. На лицето му мигновенно грейна широка усмивка.
„След това да се отбия при Ино... ”
Младежът се затича към приятелката си, но в този момент три хлапета препречиха пътя му.
- Конохамару... – продума Наруто нервно, поставяйки ръката си на тила. – Виж, приятел... Имам малко работа точно сега и...
- НЕ! Никъде няма да ходиш! Обеща да ме научиш на нова техника, а оттогава изминаха две седмици! ДВЕ! – Дребното хлапе забучваше пръста си в гърдите на Узумаки, който виновно се подхилкваше.
- Конохамару, ... аз наистина трябва да вървя. Ще те науча, просто не е точното време за това сега...
„Трябва да изчистя и да оправя... Вкъщи сигурно е хаос”
Осъзнавайки, че няма друг избор, Наруто събра ръцете си, след което извика.
- Kage bunshin no jutsu!
На секундата до него изникна негов двойник.
- Ето, Конохамару, вече има кой да те обучава! А сега, трябва да вървя! – Без да дочака каквато и да е било реакция от страна на децата, младежът побърза да настигне Сакура. А тя се бе отдалечила доста.
- Добър ден! – Усмихна се розовокосата девойка на продавачката от зеленчуковия магазин.
- Добър да е, Сакура! Какво ще бъде този път? – Отвърна й мило жената, докато откъсваше няколко найлонови торбички. – Доматите са пресни, току-що ги докараха. – Не пропусна да похвали стоката си, а после добави. - Ела да си избереш, мила.
- Благодаря ти! – Засмя се Сакура и започна да пълни пликчето.
- С-сакура-чан! – девойката подскочи леко, когато най-добрият й приятел отпусна ръката си на рамото й.
- Наруто? Какво има? – попита тя, докато отбираше стръкчета копър.
- Ти... видяла си го, нали? ! – Промълви все още задъхан Узумаки, наблюдавайки как съотборничката му като същински познавач оглеждаше картофите.
- За какво говориш? – попита Сакура отнесено, докато плащаше покупките си. Момичето благодари още веднъж на продавачката и вече натоварена, тръгна към цветарския магазин.
- Как за какво говоря! За Саске! Той е приет в болницата сега. Не ми казвай, че не знаеш...
- О, наистина... Съвсем ми беше излязло от ума. – Въздъхна Сакура, поглеждайки към шокираното лице на съотборника си. – Виждаш ли, бях доста заета... – оправда се тя. – Бака! Можеш да ми помогнеш малко с тези торби, вместо да стоиш като пън! – Смръщи се девойката, а после му връчи половината от товара си.
- Не ти вярвам! – Запротестира Наруто, щом отново тръгнаха. – Това е Саске, Сакура-чан! Как можеш да забравиш точно това? !
- Имам доста по-важни неща, от това да се занимавам с Учиха... – сряза го тя. – А ти какво правиш още тук? Защо не отидеш да го видиш?
- Тсунаде не беше в много добро настроение тази сутрин... – Промърмори той под нос. Главата му отново клюмна и от устните му се изтръгна тъжен стон.
- Забранила ти е? Бака... Е, поне ще... – Сакура внезапно спря. Намираха се пред цветарския магазин. Вниманието и на двамата бе привлечено от табелката, поставена на стъклената врата. Там с големи букви бе изписано: „ЗАТВОРЕНО”
- Не знаех, че Ино си е взела почивка. – Отбеляза момчето, погледжайки към приятелката си.
- И аз не знаех.
|
|
