Споделена история от Проза, литература |
Войн от древността
преди: 12 години, 5 месеца, прочетена 1676 пъти
Събуждам се в време за което сърцето ми винаги е мечтало, свят в който един човек може да направи
промяна. но каква промяна, дали аз мога да я направя, дали вярвам достатъчно в себе си.
облечен съм като войн, но мечът ми липсва както и причината да се боря, страхувам се от себе си,
от страха си, дали ще успея да вдигна мечът когато причината се появи.
намирам се на арена, усещам горещия пясък под краката си, слънцето неуморимо изпива жизнените ми сили
пот се стича по лицето ми, забелязвам как другите войни са готови да ме атакуват, но аз все още нямам
меч в ръцете си и страхът обзема сърцето ми.
страхът че няма да успея да покажа истинската същност на сърцето си и името ми ще бъде забравено,
Поемам множество удари, но не отвръщам, защото страхът отново е надделял, немога да бъда себе си, но и причината да се боря липсва -а простото оцеляване не е достатъчна причина.
нанасят ми поредния удар, при който усещам горещата прегръдка на пясъка, дали това не е краят
топли струи кръв изгарят тялото ми, затварям очи и се пренасям на друго място - дали не съм умрял
дива растителност ме заобикаля, високи дървета с величествени корони прикриват иначе заоблаченото небе
от където слънцето се мъчи да огрее земята и през дърветата се прокрадва с тънки снопове светлина
проследявам един от тях с поглед и виждам момиче сред дивата растителност огряна от светлината, но
лицето и е прикрито от дългите и черни коси, започва да духа силен вятър и тогава косите и политат настрани
в синхрон с него, най после мога да видя лицето и - толкожа е красива, казвам си -
очите и блестят, но в тях виждам притеснение и недоверие но и надежда, дали не съм попаднал в нейния свят и не
го застрашавам -казвам си.
Искам да отида при нея, но при всяка крачка която правя тя се отдалечава- къде ли бъркам?
аз просто искам да разбера името и, да чуя гласа и, да разбера очите и- може би тя вижда страха
в мен, заради който съм паднал на арената.
сякаш минава цяла вечност и съм затворен в капан на времето, колкото повече се опитвам
да разбера мистиката и толкова повече тя се отдалечава от мен, питам се защо ако това е нейният свят толкова много искам
да бъда част от него. усещам ударите на сърцето си за първи път - ехтят в ушите ми.
тогава осъзнавам че може би тя е причината която съм търсил през целия си живот.
В този момент отварям очи, пак съм на арената, но къде е тя?
Трябва да оцелея за да я видя отново тази мисъл и надеждата че ще я видя отново ме карат да забравя за страха си
тогава виждам меча, който блести в пясъка, вдигам го в решителна готовност да се боря срещу всичко което може да ми попречи да
я видя пак, започвам да се бия като велик войн от древността, чуват се ударите на нагорещената стомана, противниците ми падат един по един под
воя на тълпата и изпепеляващото слънце, но силите ми не намаляват, чувствам се дори по силен с всеки замах, Очите ми горят
в отражение на пламъка в сърцето ми - мистичното момиче което обичам макар и все още да не знам защo.
тълпата притихва, оглеждам се и виждам всичкките си противници повалени, стоя сам в средата, не след дълго чувам своето име
да ехти от всяка уста в тълпата, но не съм щастлив -в ъпреки че победих нея я няма.
Небето се заоблачи започна да гърми, светкавици раздираха небето тогава дойде и и дъждът, усетих първата капка на лицето си, тогава се загледах в една от капките и видях лицето и, сякаш и в тази реалност виждах част от нея.
питах се дали тя е видяла победата ми над самия мен в този момент бях себе си, колко ми се иска да ме види така, дали тогава ще ме допусне в нейния свят на мистика и красота - питах се
Нея я нямаше, усештах тежест в гърдите си, но и надеждата че ще я видя отново не угасваше.
дали причината в порива ми на сила е само моето сърце или в красивата мистика на нейното.
Представих си света ми без нея и разбрах че той не съществува. и в него аз умирам на арената.
|
