Споделена история от Проза, литература |
Ценете хората до себе си.. после ще е късно!
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 2300 пъти
Вървях сама.. около мен само свирепа тишина и пустош.. Не можех да откъсна очи от луната.. Вървях без да знам къде отивам.. забързах крачката и когато се усетих вече тичах с всички сили, без да сваля очи от онази луна.. така голяма, сияйна, мистична..
Загледах се, а около мен дървета.. дори не бях забелязала, че навлизам в гората.. отново погледнах нагоре и паднах на земята.. не усещах умора, а тялото ми беше достигнало предела на силите си.. От очите ми започнаха да се стичат сълзи и ми се искаше да изкрещя " ЗАЩО?? ", но останах безмълвна.. продължих да слушам тишината и да се взирам в онази луна.. Какво и беше на нея? Ето - нали и тя е сама.. не ми изглеждаше тъжна.. нито самотна..
Погледнах ръцете си и изпитах единствено отвращение.. Замислих се над живота си.. Изглежда не харесвах никой, и приятели нямах.. Само група хора с интереси подобни на моите.. Имах толкова въпроси към самата себе си, а отговори нямах..
Той беше различен.. Прощаваше грешките ми, а аз дори не се извинявах.. Когато изпълняваше желанията ми, измислях нови и нови.. Често го лъжех, че нямам време, а всъщност имах.. Нямах милост.. Изцедих силите му до край и останах безразлична пред болката която излъчваха насълзените му очи.. Даа, тях ще ги помня вечно.. Сълзите все така се стичаха от очите ми, а аз продължих да си спомням.. Тази вечер бе последна.. Когато го видях не усетих нищо.. Очаквах всичко да е както преди.. Същото място, същите неща.. тогава той ми подаде нещо и ми каза набързо "сложи това в чашата ми, след малко се връщам" усмихна се и се изгуби в тълпата..
Дори за миг не се усъмних.. Направих това, за което ме помоли, а когато се върна ме попита дали съм направила каквото ми е казал. Усмихнах се и кимнах, а тогава той ме прегърна силно.. Усетих нещо.. разтърси ме като ток и сякаш попаднах в друго измерение.. Настръхнах, а пулсът ми се ускори.. Усмихнах му се широко.. за първи път го направих от сърце! Нямах представа какво се случва, просто се наслаждавах на мига.. Тогава той взе чашата от ръката ми и изпи всичко, до последната капка.. След минути падна на земята безжизнен..
Струпаха се хора около нас, а аз не можех да помръдна.. Когато реших да извадя телефона си намерих бележка.. Беше ме прегърнал за сбогом и без да усетя я беше пъхнал в джоба ми.. там пишеше "Мила моя, не бъди тъжна.. не всъщност знам, че липсата ми няма да те натъжи! Обичах те и се надявам и ти да ме обичаш.. НЕ аз знам, че не е така! Не се обвинявай - така е по-добре! Така или иначе ме убиваше с всеки изминал ден, аз просто ти дадох шанс да го направиш по-бързо! Сега си свободна - живей живота, който аз не ти осигурих! .. " Изпитах силна болка в гърдите и се строполих на земята. Истина ли бе това? В чудовище ли се бях превърнала? С надежда да му помогна да се свести започнах да го блъскам с всички сили, но не.. Надежда нямаше.. Досетихте се нали.. това се случи тази вечер.. Избърсах сълзите си и започнах да търся лист и химикал из чантата.. открих ги и с треперещи ръце започнах да пиша.. " Мили мой, не съм тъжна - съсипана съм! Съжалявам, че не ти показах любовта си! .. Без теб живота ми няма смисъл! Идвам.. " Извадих малкото шишенце, което ми даде и изцедих последните капки в устата си.. сега си легнах в очакване на дългото пътуване.. Нека моите грешки ви бъдат за урок! Ценете хората до себе си.. после ще е късно!!!
|
