Споделена история от Проза, литература |
Предговор към една автобиография
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 1649 пъти
... И ако при все това аз написах тая книга, то е само защото исках да отбележа с нея шестдесетгодишнината си и обръщайки се сега назад, обхождайки с поглед близкото и по-далечно минало - да се върна чак до далечната младост - най-скъпите дни от живота. И макар че ми е известна мъдрата мисъл на френския писател Ги дьо Мопасан, че "няма нищо по-страшно от това стар човек да рови в младостта си", аз го правя под действието на същия оня импулс, който възкресява пред очите на умиращия само за няколко минути преди смъртта цялата картина на миналото чак до най-ранна младост.
Но не за да жаля по миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който тъкмо сега с пълно основание може да се каже: "който се смее последен, се смее най-добре. "
Трима в една душа поехме ние своя път в живота още от първия миг след моето раждане. Когато за пръв път съм се засмял в майчиния скут, от този смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчиния скут сянката на грижата е легнала на челото ми, от тази грижа пак съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчиния скут съм заплакал, от този плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.
Пътищата ни бяха различни.
Оня, който се роди от първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и болка срещна той в света. Всичко за него беше мрачно и скръбно, небето над него бе покрито с тъмни облаци, земята, по която се скиташе, бе натежала от човешката мъка. Той преплува океани от сълзи и изкачи планини от тъга. Той съчувстваше на всяка болка, скърбеше за всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.
Оня, който се роди от първата ми грижа, премина живота през бремето на тежки изпитания и грохна под тях. Той ту се тревожеше за хода на слънцето, ту се измъчваше от мисълта защо земята не се върти наопаки. Защо реките са криви, моретата - дълбоки, планините - високи? С тежки бръчки на чело той се спираше пред всяка трудност и отдаваше всичките си сили за нейното решаване. Той се задълбочаваше във всеки проблем, изправяше се срещу всяко изпитание, храбро поемаше тежестите на всеки удар на съдбата. И така пристъпваше в живота си, превивайки снага под бремето на грижите.
Оня, който се роди от първия ми смях, прекара живота с усмивка на уста. Той гледаше на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост от всеки недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото често високопоставеният е по-низш духом от оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта е всъщност сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много често за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблудата, защото правдата е често по-нетрайна от заблудата. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото често любовта е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта, и над радостта, защото често скръбта бива престорена, а радостта - твърде рядко. Той се смееше и над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието - никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието винаги си има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се...
А когато изтекоха шест пълни десетилетия, срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата тая моя душа, от която поеха в живота, и си дадоха равносметка за онова, що бяха видели по света в своя дълъг път.
Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:
- Изморих ума си и изтощих сърцето си от мъка по хорските неволи.
- Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?
- Не, защото грижата е вечен спътник на човека. Тя е причина за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.
- А опозна ли поне живота в своя дълъг път?
- Не, не можах глава да вдигна от грижи.
След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:
- Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!
- И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?
- Не, страданието си остава между хората, защото животът е страдание и без страдание няма живот.
- А опозна ли поне тоя живот?
- Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах ни да видя, ни да разбера нещо.
Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:
- Устата ме заболя от смях - толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах и хората, толкова по-смешно ми ставаше. Дори и сега, когато се обръщам назад след толкова години, умирам си от смях.
На този, третия, който смеейки се над живота и в живота извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците на тая моя прощална книга, защото единствен той е видял живота.
----------------
----------------
Тези думи са на великия Бранислав Нушич. Сякаш ни е описал цялата мъдрост и познание на живота. И се усмихнах, и се насълзих като го четох, макар да съм два пъти по-млад от него, когато го е писал, толкова е въздействащо и хубаво написано. Публикувам го тук, защото мисля, че ще е от полза да се прочете. И дано бъде разбрано от тези, които биха го дочели докрай. Вярвам, че си струва четенето...
|
