Споделена история от Проза, литература |
Когато избрах да не се страхувам
преди: 12 години, 8 месеца, прочетена 1610 пъти
Цял живот се страхувах от едно или друго. От хората, от думите им, от това да не ме наранят. Страхувах се, мерех си думите и делата, за да не предизвикам поредица от събития, които да се върнат върху мен и да плача. А винаги плачех и това ме караше да се страхувам още повече, да се пазя повече и плачех повече. Чувствах се като попаднала в някакъв омагьосан кръг и не разбирах къде е изхода, отчаях се, че няма изход. И станах една купчинка пепел, била някога жена, била някога усмивка. Някога, някъде там, когато съм била дете. Това беше останало от мен - спомена за едно лудо хлапе, което тичаше срещу слънцето и вярваше, че наистина е възможно да го хване. Едно хлапе, което виждаше хоризонта не като крайна точка, а като възможност за нов път и нови приключения.
Тези спомени ме доубиха. И там, на ръба на нищото, в бездната на собственото си разочарование, затисната от товара на толкова много страхове, миг преди да умра това дете дойде и ми удари плесница, а после се засмя: "Ставай, глупачке! "
И станах. Без сили, с тежки крака, за които бяха завързани веригите на миналите дни. Всяко движение беше болка, всяка стъпка ми костваше много, но не спрях. Детето тичаше пред мен и аз имах сила да мисля само за това как трябва да го последвам. Защото то се смееше, то беше... беше свободно.
И вървях, преминавах през тръните на собствените си заблуди, падах върху остриетата на собствените си убеждения и кървях от собствените си страхове. А наоколо беше мълчание.
В тишината, през болката, в някакъв порив на сърцето, в един миг, който сега определям като чудо нещо се взриви в мен. Изгърмя, изтрещя, заслепи ме със силата на хиляди прозрения и сърцето заби в нов ритъм. Сякаш беше песен, сякаш пролетен ручей чуруликаше с някаква нова надежда.
Потърсих в себе си страха, за да се вкопча в него, но него го нямаше. Останах сама срещу това нова усещане в сърцето си и заплаках. Всяка сълза измиваше нещо от стария ми свят, пречистваше ме и сякаш олеквах.
Сега не зная пътя си, но тичам срещу слънцето и наистина вярвам, че някой ден ще го прегърна.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 8 месеца hash: b08ab114f8 |
|
1. Много се извинявам че не е по темата ама.. обмисли да пишеш разкази.. много ми хареса подбора на думи, много ерудирано и литературно.
|
| преди: 12 години, 8 месеца hash: ba928fe295 |
|
2. Е защо да не е по темата, нали го публикувам в раздел "Проза и литература", за да потърся оценка на стила си на писане. Ако беше просто изповед и търсех съвет или съпричастност - историята щеше да е другаде.
Пиша разкази. Обичам и поезията, но не съм добра в нея. А това горното е опит за импресия... не се получи точно като жанр, но мисля, че като предаване на емоция е ок.
:)
Благодаря за коментара.
|
| преди: 12 години, 8 месеца hash: cb2b379874 |
|
3. Уникално е, и го разбирам на 100 % - наистина бих искал да те познавам
|
|
