Споделена история от Проза, литература |
Мръсно бяло
преди: 12 години, 1 месец, прочетена 1550 пъти
Глава първа
Чувах го приглушено, като картечен рейд, някъде в далечината на блуждаещото ми съзнание. Започна да се усилва и приближава, когато трескавият ми полусън бе прекъснат от вълната адреналин, изляла се по вените. Отворих очи. Опитах да настроя сетивата си до степен, която ми позволи да позная звукът от пневматичния къртач. Представих си как безмилостното му острие изяжда буца по буца ненужния бетон. Още един строеж, още един предприемач, яхнал амбицията си и вероятно станал причината негодникът с хилти-то да се разработи още в осем сутринта.
Препъвайки се в празната бутилка евтино уиски, стигнах до банята. Изпих около литър вода преди да посмея да се огледам в огледалото. Двудневна брада, вече напръскана с белия цвят на четиридесетте, торбички под очите. Впрочем винаги имахме спор с Дани за цвета им - аз твърдях, че са сини а тя държеше на зеленото. Забелязах неволно появилата се усмивка при тази мисъл. Почуствах се нелепо „самотата е моята любовница забрави ли“. Чувстваме се добре заедно. Комфортно ни е с нея, дори когато пиша кратките си статии за няколкото новинарски сайтове, та нали лошата новина е най-четена.
От оскъдните хонорари, които ми плащаха успявах да поддържам скромна едностайна квартира, както и черният си дроб в постоянна борба с евтиния алкохол. В интерес на истината, отдавна бях престанал да се напъвам да пиша авторски анализи. Предпочитах да използвам езиковите си умения, като превеждах немски електронни издания и преразказвах от български такива, подписани с името ми Александър Иванов. Това явно удовлетворяваше редакторите ми и бяхме постигнали идеална хармония : те ме лъжеха, че ми плащат добре а аз тях, че пиша.
Взех душ. Направих си кафе и седнах на компютъра. Трябваше да поработя. Все пак бе понеделник и аз имах нужда, като другите да почуствам делника. Към дванадесет часа усетих, че старият ми приятел стомаха е излязъл от снощния шок и весело пръскаше киселина в очакване на обеда си. Реших да му угодя и се запътих към едно бистро в центъра на провинциалното градче, в което пребивавах.
Настаних се до прозореца. Любимото място на всеки самотник. Излях половин литър бира в корема си, поръчах си още една и обедно меню. Гледах навън докато бавно и методично изяждах пържолата си. Почти се бях освестил, когато забелязах как няколко банкови служители от местния клон на една търговска банка, облечени със задължителните евтини костюмчета, се връщаха от обедната си почивка. Сега вече можеха гордо и с раболепно достойнство да издържат и втората половина на работния си ден.
Бред бистрото спряха почти по едно и също време няколко еднакво брандирани автомобила. От тях се изсипаха дружина търговски представители на известна марка дъвки. Силно прегърнали корпоративната култура, придобита в задължителните тренинги, те шумно разговаряха за бойните си успехи в личните продажби. Неизменната тема за тримесечните бонуси, явно бе доминираща. По лицата им се четеше онази решимост на ловеца, която е карала предците ни да се борят за оцеляването на рода си.
Познавах до болка това усещане. Та нали през далечната 1995, веднага след университета, започнах своя трудов стаж, като Търговски представител в голяма търговска фирма със звучното име БТФ/Болкан Трейд Фармасютикълс/ООД.
Глава втора
Още помня онова интервю за работа в София. Пристигнах в девет и четиридесет и пет, петнадесет минути по – рано от уречения час. Зачаках пред портала, разменяйки си по един поглед с чичката от будката за охрана. Реших да му се представя за да не го дразня. С цялата си строгост, която можа да си докара, ми наредя да изчакам за да види има ли ме в списъка. Тържествено бях уведомен, че името ми фигурира, но съм записан за десет сутринта и трябва да изпуша една цигара за да изчакам. Остана наистина разочарован, че не пушех и се завърна към решаването на глобалните икономически проблеми описани в пресата.
Точно в десет телефонът му извъня след което ме въведе до вътрешната врата. Там бях поет от висока и стройна червенокоска. Докарваше поглед на старши сержант и горда осанка на шотландска овчарка, готова да пази своя шеф и подопечните от всякакви навлеци. Докато ме настаняваше на един стол пред конферентната зала, вратата плахо се отвори и от там се показа младеж с евтин, като моя костюм. Момчето благодареше бодряшки и обясняваше, как с нетърпение щял да чака техния отговор. През зачервените му уши успях да надникна към вътрешността на помещението. Видях комисията, състояща се от трима мъже и една жена, които се сбогуваха с него. В настъпилото неловко мълчание след заминаването му, усетих с периферното си зрение, че овчарката съвсем неприкрито ме изучаваше. Колкото и нескромно да звучи, все пак гледката за нея не беше толкова неприятна.
Помня как баща ми на дванадесет годишна възраст ме заведе в Дожо-то на негов приятел инструктор по карате в армията. Първият ми урок беше да науча на японски ляво и дясно. Сториха ми се адски непонятни думи и той написа с химикал на лявата ми ръка “хидари“ а на дясната „миги“. След това получих заповед, с тон на човек свикнал на безпрекословно подчинение, до утре да съм ги научил. Седемнадест години минаха от тогава и аз все още си вярвам, че вървя по пътя на „Буши-до“(пътят на война). Занимаващите се с подобни спортове, както е известно, освен че изграждат тялото, възпитат и някои черти на характера, които нямаше как да не се излъчват от спокойният ми поглед.
Погледнах момичето и успях да докарам някаква усмивка. Тъкмо когато си помислих, че нашата тайна комуникация започва вече да се случва, телефонът на бюрото и леко измрънка:
- Да г-н Павлов, веднага.
С полюшваща походка секретарката ми отвори вратата и ме въведе. На дълга елипсовидна маса бяха седнали въпросните четирима от комисията по подбора. Единият от тях се изправи. Въздълъг мъж, току що прехвърлил петдесетте. Беше леко прегърбен, което е характерно за хора с тази структура. Кестенявата му коса бе в достатъчно количество, с което той очевидно се гордееше, гордо развявайки дългия бретон. Над острия му нос живо шареха чифт светли очи. Погледът беше изучаващ. Издаваше онази любознателност, с която орелът преди закуска изучава тенденциите в популацията на полската мишка. Направи две уверени крачки и ми подаде ръка, като ми посочи къде да се настаня.
- Здравейте, казвам се Павлов.
- Приятно ми е Иванов.
Някъде бях чел за номерът с ръкостискането. Беше нещо от сорта, че ако ръката ти не отговори подобаващо на натиска приложен от отсрещния, преценката му за теб ще се промени в негативен план и обратно. Приех ръкостискането с умерена сила. Все пак това беше първият ни невербален контакт. Трябваше да е ясно кой се нуждае от работата и кой е шефа. Г-н Павлов набързо изброи другите трима, както и отделите за които отговаряха. „Човешки ресурси“, „Търговски отдел“, „Складово стопанство“ и той от „Маркетинг“. След няколкото стандартни въпроса относно образованието ми, местоживеене и други които можеха да се прочетат от Автобиографията ми, дойде ред на дамата от „Човешки ресурси“. Искрова, както ми я представиха беше жена на възрастта на майка ми. Обемното и тяло беше напъхано в сив, стилен костюм, за който си личеше че не се беше стискала да изхарчи месечната заплата на баща ми. Носеше очила с висок дьоптър и прибрана назад коса. Въпросната госпожа явно беше с идеята, че мнението и е най-миродавно в сравнение с другите от комисията. Извади специално подготвен за целта формуляр по подбора и придавайки си вид на ченге от Държавна сигурност започна разпита. Имаше въпроси, по отношение на мотивацията, умения ми за екипна работа, комуникация и такива на които преди малко бях отговорил. Тя с усърдие отмяташе всичко във формуляра. Накрая последва разяснение от нейна страна на Длъжностната характеристика за Търговски представител включващо:
„Описание на длъжността – наименование на длъжността, трудови задачи, отговорности за ресурси, взаимоотношения с други длъжности в и извън звеното, в и извън организацията... “
Когато най-накрая мина и това, г-н Павлов успя да се включи. Беше ми обяснено, как съвета на директорите на компанията са взели решение за създаване на „Дивизия за нелекарствени стоки“. На това, че нямам все още търговски опит той гледал, като на възможност, защото както и във големите футболни клубове се наблягало на вътрешни инкубатори на кадри(детско юношеските школи), така и те предпочитали да си обучат по своя методика кадрите в маркетинга. Отговорих, че бих бил щастлив да стана част от екипа и усвояването на корпоративния им стил на работа ще бъде първостепенен приоритет за мен.
Освободиха ме и получих уверение, че до седмица ще получа известие по телефон или по пощата. Станах и се сбогувахме. Когато се озовах във фоаето червенокоската ме чакаше с нетърпение, както прочетох в погледа и. Изпрати ме до будката на охраната и най-накрая не се стърпя.
- Е Алекс, как мина?
- Добре Нели – прочитайки името на баджа и отговорих аз.
- Пожелавм ти успех!
- Надявам се другата седмица, когато се явя на работа, да запазиш половин час от графика си за кафе с мен.
- Виж го ти, още не е започнал работа а прихвана от фирмената култура.
- Ще имам повод да почерпя ще видиш. – след което и подадох ръка. Тя с бладодарност я прие, после кимвайки на моя приятел охранителя си тръгнах към вкъщи изпълнен с надежда и амбиция.
Прибрах се в собственото си жилище, гордостта на родителите ми. По време на моето следване бяха получили известна сума от продажба на наследствени земи. Майка ми със самочуствието на жена управлявала финансови средства в Държавна банка, побърза да ги вложи в единствената сигурна инвестиция по онова време – недвижимата собственост. Така фамилията се сдоби с нов апартамент. Не след дълго бях уведомен от семейния съвет, че са решили да ми го прехвърлят и би било редно, вече като зрял човек да заживея самостоятелно. Трудно бих могъл да опиша чувствата на радост и гордост, които ме обзеха – та аз се бях отделял от тях само в казармата, а сега вече можех изцяло да разполагам със собствено жилище. Разбира се поддръжката на този имот изискваше известна сума, което предполагаше и наличие на собствен бюджет. Тогава родителите ми определелиха известна сума месечно, докато си намеря работа. Та нали баща ми все обичаше да казва „Ние сме ти осигурили възпитание, образувание и жилище от тук нататък си ти“.
Вечерта след интервюто, докато се подготвях за тренировка, една натрапчива мисъл се въртеше из главата ми. От известно време разсъждавах върху залъгваща комбинация, която целеше сваляне на гарда на противника с последващ мой ритник върху главата му(мае киаге). Стотици пъти бях обмислял стъпките при подготовката, предшествуваща комбинацията и реших тази вечер да я пробвам на един от спаринг партньорите ми. Беше доста рисково, защото при избор на неподходящ момент на изпълнение партньорът ми щеше да се усети и да ме подсече, но какво пък нали ако се получеше(надявах се аз) щяха да ми се обадят за интервю.
Онази сутрин се събудих с добро предчуствие. Вечерта на спаринга всичко бе минало добре и новата ми техника сработи, което ме изпълваше с някаква странна увереност. Следващите няколко дни пропилях в сладко лентяйстване, ходене вечер в залата и няколко срещи с мои бивши състуденти и приятели.
Беше към девет и половина, когато пиех второто си кафе и преглеждах пресата. Тъкмо насочих вниманието си към обявите за работа и телефонът иззвъня. Това не се случваше толкова често у нас и аз с готовност вдигнах слушалката.
- Да моля.
- Добър ден търся г-н Александър Иванов – изчурулика гласът на Нели секретарката.
- Същият на телефона – преструвайки се че не съм я познал отговорих аз.
- Здравейте г-н Иванов, обаждаме се от „Болкан Трейд Фармасютикълс“ за да ви уведомим, че сте одобрен на инервюто за работа.
- О благодаря ви много!
- Бихте ли могли да се явите утре в осем на централния портал на компанията.
- Да рзбира се Нели ще бъда там.
- До утре Алекс.
Очаквам и приемам критики и коментари. Ако има интерес ще публикувам продължението.
|
