Мръсно бяло Глава 3 и Глава 4 - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (105552)
 Любов и изневяра (25239)
 Секс и интимност (12387)
 Тинейджърски (20893)
 Семейство (5370)
 Здраве (8422)
 Спорт и красота (4355)
 На работното място (2461)
 Образование (6573)
 В чужбина (1408)
 Наркотици и алкохол (996)
 Измислени истории (757)
 Проза, литература (1561)
 Други (14983)
 Избор на редактора (147)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Мръсно бяло Глава 3 и Глава 4
преди: 8 години, 8 месеца, прочетена 1202 пъти
Глава трета
Станах рано, сварих си силно кафе и се заех със сутрешния си тоалет. Сложих си лек всекидневен костюм и след извeстно колебание свалих вратовръзката. Трябваше да изглеждам, като човек готов да свърши всякаква работа. Явих се в осем на портала, откъдето Нели, моята стара приятелка, с удоволствие ме пое.
- Ах ти голямо момче, спечели си кафето с мен.
- За мен ще бъде чест да го изпия с теб Нели.
- Ела сега първо да те заведа в „Маркетинг“-а при Павлов, че те чака.
Асансьорът ни изкачи до третия етаж, където се помещаваха отделите по Маркетинг и Продажби. Бях въведен в просторно помещение със седем осем бюра. Върху тях трескаво си подготвяха материалите за предстоящия ден, моите бъдещи колеги. Срещу входа се намираше огромен прозорец, през отворените щори на който се виждаше забързаното утро на София.
- Г-н Павлов, здравейте – обърна се моята придружителка към, току що изправилият се шеф на отдела.
- Здравей Нели.
- Водя ви Алекс и го предавам на вашите грижи – закачливо отбеляза тя.
- Не се притеснявай мила, той ще бъде в сигурни ръце – каза усмихвайки се той и се обърна към мен, докато тя с кокетни стъпки, излизайки от стаята ми мяташе хищни погледи.
- Радвам се да те видя Алекс.
- Аз също г-н Павлов, искам да ви благодаря за решението да изберете мен за свободната позиция.
- Какво да ти кажа, до сега смея да твърдя, че не сме имали някакви сериозни грешки в подбора на кадри.
- Надявам се да оправдая очакванията ви.
- Аз също, но нека всъщност да те представя на отдела.
Междувременно търговските представители в стаята се обърнаха към нас и с любопитство ме наблюдаваха. Шефа ме представи накратко, като поясни на присъстващите с какво ще бъда ангажиран. Прочетох в очите на някои от тях облекчение когато разбраха, че ще отговарям за наистина различен пазар от техния а именно нелекарствени стоки. Разбрах, че десетина дни ще бъда прикрепен към шефа за да ме въведе в работата. Този факт наистина ме успокои, защото бях започнал да изпитвам притеснение от количеството документи, с които се занимаваха колегите в отдела а така също и от нескончаемия рейд на телефоните. Стаята приличаше на някакъв кошер. Сред привидната анархия на пръв поглед, очевидно имаше някаква система по която се работеше, но не си личеше. Умът ми трескаво се опитваше да анализира този поток от информация, но без особен успех. Явно ми беше проличало, защото Павлов побърза да ме изведе от там. След това заедно със служителката от личен състав се погрижихме за формалностите около назначаването ми.
Някъде около девет часа, представителите започнаха да се изнасят от сградата, натоварени с мостри и оферти. Както по-късно разбрах, за да осъществят уговорените си за деня срещи. След като последния напусна и в офиса се възцари тишина, шефът започна бавно и със завидно търпение да ме въвежда в естеството на работата. На първо време трябваше да ми се изясни структурата на компанията. Начинът на движение на стоковите запаси от поръчката им от Външно търговския отдел, през заскладяването, обработката на документите и режимът на съхранение до реализацията и на пазара. Разяснено ми бе и за различните начини за достигане до потребителя, логистика и т. н. След бързия обяд във ведомственото барче, продължихме с разходка по всичките нива на сградата. Целта беше да си изградя реална представа за начина на функциониране на търговския процес от първо лице. Бях му безкрайно благодарен за това, защото наистина имах нужда от малко движение. Разбрах как до преди две години дистрибуционния механизъм се е осъществявал на принципа „Екс Ван“ или продажби на място. Сега след създаването на маркетинговия отдел, в подкрепа на отдел продажби, работата се е вдигнала в пъти и търговския представител вече не е шофьор, разхожащ стока в колата си. Неговата функция вече е да отваря нови врати за продажбите, „подпирайки“ пазара, чрез „стимулиране“ на потребителското търсене.
Естествено по онова време не ми беше много ясно какъв смисъл се влагаше в понятието „стимулиране“, но това още нямаше значение за мен.
Съвсем неусетно работния ден приключи и ние трябваше да се сбогуваме. На вратата ме пресрещна Нели.
- Как мина първия работен ден Алекс, Павлов взе ли ти акъла?
- Да ти кажа честно, май имам нужда от нещо по-силно от кафе.
- Не разбрах кой черпи?
- Разбира се, че аз. Кога свършваш?
- След десет минути отзад на паркинга храбрецо и да не избягаш – в очите и проблесна палаво огънче.
Сбогувахме се някак неестествено за пред охраната на портала и аз с бавни крачки се запътих към най отдалеченият край на задния паркинг. В главата ми наистина беше буря и се нуждаех от разпускане. По всичко си личеше, че някой щеше да се погриже за клетия новобранец тази вечер.
Унесен в тези приятни мисли усетих нечии забързани крачки зад мен. Обърнах се и я видях, беше пуснала косата си, така че буйните къдрици падаха нежно на раменете и. В основата на прекрасната и шия деликатно се гушкаше златен медальон на тънка верижка. В погледа и нямаше и следа от онази строгост, която беше заучила и явно я ползваше само служебно наред с фирмения химикал. Всъщност сега забелязах колко светла беше кожата и. Както беше споменал Павлов в тази фирма наистина нямаха проблем с набирането на кадри, Нели беше наистина красива. Хващайки ме подръка весело попита.
- Извика ли вече таксито?
- Ами аз всъщност не знаех за къде и...
- О – хо, но той можел и да се изчервява, милото ми сладурче – и се изкиска.
- Отиваме в „Брилянтин“ разбира се, днес е понеделник и там ще е спокойно.
Излезнахме на булеварда и аз махнах на едно такси. Отворих и задната врата а аз седнах отпред, това много не и допадна, но пък беше по-интересно. Пристигнахме в клуба. На вратата ме посрещна Зарко. Въз едро момче, с ниско набръчкано, не от много четене предполагам, чело. На пръв поглед изглеждаше плашещ, Широки рамене, силен врат едро телосложение и в същото време с благ и добродушен поглед. Познавах го от тренировъчната зала.
- Здрасти брато, кво правиш.
- Здравей Зарко, еми и аз малко да разпусна.
- Тази вечер май ще тренираме по друга система а – многозначително отбеляза той, уверен че току що е изпуснал най-оригиналната мисъл в живота му– влизайте и се настанявайте все още има места.
- Благодаря.
Избрах сепаре в един ъгъл близо до бара за да ни виждат сервитьорите по лесно в случай на нужда.
- А всъшност по-коя система тренирате господин Иванов? – с любопитство попита тя.
- А ха Зарко, той идва от време на време в залата да се поддържа във форма. До колкото му позволяват смените рзбира се. Всъщност тренирам карате, съжалявам че не уточних.
- Ах ти синеок звяр – и опипа бицепса ми – какви ръце, сигурна съм, че могат и да бъдат нежни.
- Със сигурност могат, мила.
Поръчах си уиски а Нели беше на бяло вино. Вечерта минаваше страхотно. И двамата усещахме ефекта на алкохола в кръвта. Обхващаше ме онова приятно чуство на умора от добре свършена работа и в същото време на очкване за предстоящото, четящо се в очите на моята събеседничка. В интерес на истината момичето се справяше доста добре с виното. Явно поддържаха сериозна и дългогодишна връзка, защото не и се отразяваше зле а само придаваше блясък в красивите и очи. Споделих и, че живея сам в собстено жилище и че би ми било приятно да си организираме автър парти у нас тази вечер. Докато се усетя и бяхме платили сметката. Стояхме пред клуба, чакайки заявеното за нас такси от Зарко. Беше станало прохладно и Нели се притисна в мен а аз някак съвсем естествено я прегърнах. Този път седнах отзад при нея и продължавах да я прегръщам. Таксито сякаш доплува до нас и аз я поканих в апартамента. Нощта ни прегърна в своята нежност.
На сутринта тя се събуди много рано, погледна ме доволно и телефонира за такси. Имаше намерение да се прибере в жилището си и тогава да отиде на работа, плъзна се към вратата и изчезна пускайки ми въздужна целувка. Полежах си още около десетина минути и станах. Направих си силно кафе, взех душ, облякох нов костюм и се запътих към работното си място, щастлив и спокоен.
Следващите дни минаха все така неусетно. Павлов даваше всичко от себе си за да ме въведе в работата. Някъде около десетия ден дори ме заведе в представителството на фирмата за продуктите на която щях да отговарям. Там ми проведоха, така полезното за мен продуктово обучение. Прилежно си записвах всичко и се стараех да систематизирам информацията за различните видове хранителни добавки, адаптирани млека, термометри и всичко което можеше да се намери във всяка аптека без рецепта, та дори и в по-големите магазини. Павлов беше договорил и съвсем приличен рекламен бюджет от тях. Така след около месец започнахме да заскладяваме стоката. Настъпваше моментът, в който ще трябваше да покажа на практика моите умения в продажбите.
Решихме първо да излезем на познати за фирмата пазари а именно аптечната мрежа, където бе силата ни. Няколко месеца след това, когато продуктите щяха вече да бъдат по-популярни, обмисляхме и опит за въвеждането им и в общата търговска мрежа. Стигнахме до заключението, че към момента ползването на под-дистрибутори не е удачно. Да си отглеждаме конкуренция, докато продуктите ни са още „слаби“ не беше най-добрата идея. Може би на един по следващ етап те щяха сами да ни потърсят и тогава цената и търговските условия щяха да бъдат в наша полза. Получих служебен Опел Астра, с който започнахме обход на настоящите търговски обекти за проучване на нагласите на клиентите. Чувствах се страхотно. Вече имах възможност да се отделя от сградата и да се пусна на пазара. Компанията която представлявах се ползваше с голямо доверие и клиентите бяха добронамерени към мен и идеята. Усещах силата на голямата корпорация зад гърба си. Подкрепата към моите усилия бяха на добро ниво. Имах на въоръжение рекламни материали, брошури, мостри. Получавах информация от „Търговски отдел“ касаеща всеки конкретен клиент, който ми предстоеше да посетя. Подаваха ми се дори детайли за това дали обича нес кафе или еспресо, също така дали сутринта когато са си е дал заявка за лекарства е бил на кеф и ако не какво го е притеснявало. Досещах се разбира се, коя беше причината за тяхното усърдие. Явно името на моят наставник наистина тежеше тук. Прилагах всякакви похвати за да спечеля доверието им и ето, че след няколко дни започнаха да се появяват и първите заявки. Павлов излизаше вече все по рядко с мен. Започнах да усещам как увереността ми нарастваше пропорционално със задоволството в очите на шефа.
Когато след около месец „наситихме“ пазара с новите ни продукти се появи и първия проблем.
- Добре. Дотук мисля че си свършихме добре работата - каза ми една сутрин той.
- Това е страхотно.... предполагам – с колебание продиктувано от тона му отговорих аз.
- Айде сега ми кажи, кога ще получиш следващи заявки от вече заредени клиенти?
- Когато им свършат тези наличности те ще се обадят.
- Да де, само че за да свършат трябва да е налице потребителско търсене. И всъщност това очакват от нас клентите ни а именно ние да предизвикаме потребителско търсене за да си продат стоката, която доверявайки ни се са си купили от нас. Какво мислиш за това Алекс.
- Ами реклама предполагам.
- Не се дръж като потребител а като търговец – приятелски ме смъмри той.
- Какво ще кажеш за маркетингова активност. Трябва да измислим нещо, което да играе ролята на моркова пред магарето.
Наблюдавах го внимателно. Стоеше полу седнал на бюрото си с фирмена чаша с кафе в едната си ръка а в другата въртеше позлатена химикалка. Под буйния му перчем, в живите му очи се мъдреше нещо. Усещах, че старата лисица е намислила план за действие. Беше просто игра на нерви за да си го каже и не желаех да го разочаровам.
- Виж сега шеф, знам че си го решил вече, също така знам и че ще е по-добро от някоя глупост, която бих изръсил в момента, затова защо не свалиш картите и да вземем да поработим.
Идеята му се състоеше в организиране на томбола. Беше ми обяснено доста подробно същността на мероприятието. Щяха да се поръчат плакати за търговските обекти. На тях трябваше да се съдържа информацията, поднесена разбира се с подходящият графичен дизайн, относно условията на томболата. Клиентите закупуват промо пакет и попълват талон с трите си имена и телефон за връзка. Талоните се събират в търговския обект и след приключване на периода на томболата се предават на нас. На обявения ден в присъствието на нотариус се изтеглят печелившите талони, като същите се публикуват в псочено от нас печатно издание. Междувременно ние се свързваме със спечелилите и им доставяме наградния фонд.
Получих подробни инструкции за действие и се заех с ентусиазъм за работата по осъществяване на проекта. Усещах че по някакъв начин това беше моето бойно кръщение. Трябваше да докажа, че мога да се справя сам и то в рамките на определеният ми от шефа бюджет. На първо място имах нужда да намеря добър специалист по предпечатна подготовка, за да уточним изгледа на плакатите и талоните. След това да избера най-добра оферта по отношение на печатането на материалите. После трябваше да се срещна с нотариус, както и куп други неща. Целите на тази маркетингова активност бяха две – от една страна раздвижване на вече закупена от нас стока. На второ място привличане на нови търговски обекти, за които имаше специални цени при включване в томболата.
Взех работата присърце и за около две седмици бях вече почти на финала. Оставаше само физически да се обходят обектите и да се обясни достатъчно добре на търговците смисълът на начинанието, като се наблегне на това, че цялото това нещо се прави за наша сметка и в тяхна подкрепа. Не срещнах особени трудности на този етап. Дори напротив клентите ни приеха доста добре идеята. Никой нямаше против ние да се погрижим за техните продажби.
Межувременно връзката ни с Нели беше в много удобен за нас формат. Бяхме на мнение, че тя не трябва да се афишира. Някак от само себе си се разбираше, че и двамата не хранехме излишни илюзии по отношение на общото ни бъдеще. Всеки намираше в другия това, което му трябва и наличието на излишни чувства беше неуместно, пък и тя доколкото се досещах си беше доста палава. Срещахме се един или два пъти седмично вечер, пиехме по няколко питиета и след това у нас. Естествено обсъждането на проблемите в Шекспировата драматургия не ни беше приоритет. Разбира се темите на нашите академични спорове се въртяха около по прагматични въпроси. Един от тях – дота актуален - разглеждаше нахождението на „джи“ точката в женското тяло, както и други подобни.
Тези ми занимания обаче, някак съвсем естествено се отразиха на вечерните тренировки. Започнах да ходя все по-рядко и то само за да поддържам форма. Но какво пък та нали целта ми не беше да ставам световен шампион а и към този период от живота приоритетите ми бяха други.
За разлика от Павлов, който ентусиазирано следеше моята работа по томболата, колегите ми от лекарствения пазар не очкваха кой знае какъв ефект от нея. Между другото моят интерес към работа им беше реципрочен на техния. Бях се замислял няколко пъти обаче, как би могло да се повлияе на решението за покупка на дадено лекарство от пациент. Например „ефирните“ реклами? Та те не са ли за препарати без рецепта? Интересно какви бяха тези постоянни срещи, на които ходеха те? Имам предвид, че това не бяха посещения за заявки по търговски обекти а персонални уговорки с различни хора. Защо аз не работех така ли? Моята работа беше да си обиколя клиентите по съответния график за деня. Да събера заявки. Да се информирам от първа ръка, относно пазара и нагласите на купувачите. Смътно започваше да ми се изяснява механизма на техните продажби.
Ако мой краен клиент, например майка с дете, има нужда от памперс, тя отива в магазина или аптеката. Купува го мотивирана от собствен опит, споделяне на такъв с други майки или реклама, но изборът за покупка си е неин.
Какво обаче става когато се разболеем ? Отиваме на лекар и оставяме изборът на продукта, в случая медикамент, да остане прерогатив на него - специалистът. Така и трябва да бъде, ние нямаме квалификация да си предписваме лечение. Ако обаче съм лице, ангажирано с разпространение на медикаменти, къде бих насочил усилията си за успешни продажби - към пациентите или към този който им ги предписва ?
Този и още няколко въпроса от време на време ангажираха съзнанието ми, но понеже бях достатъчно уплътнен с моята си работа не смятах за полезно да се тормозя над тях.
Кампанията ми се развиваше повече от добре. Около десетина дни след стартиране на томболата започнаха да идват вторични заявки от вече заредени магазини, което означаваше че идеята на шефът ми даваше своите плодове. Бяхме мотовирали крайните клиенти да си купуват наши продукти, убеждавайки търговците, че решението им да работят с нас се оказваше печеливша формула. Дойде денят на разиграването на талоните и нотариусът с цялата строгост, която му вменяваше закона, обяви пред поканените журналисти имената на спечелелите. След това помолихме Нели да им телефонира за да им съобщи приятната вест. Решихме за уместно да организираме връчването на наградите в съответните обекти, откъдето беше попълнен талонът. Това имаше изненадващ успех, защото правеше безплатна реклама на търговеца и както по късно се убедихме, повечето от тях станаха наши топ клиенти.
Обстоятелствата бяха в моя полза. За кратко доказах, че мога да се справям с нестандартни задачи, извън рутината на работата, което ми осигуряваше благоразпложението на шефа.
Не след дълго стоковите ни запаси започнаха да се изчерпват и ние пуснахме нова заявка до производителите. По този начин колелото на моите задължения се завъртя. Започнах да си канализирам дейността. След няколко месеца нещата си влезезнаха в един нормален ритъм. Занимавах се със заявки, доставки, събиране на задължения и т.н. От време на време, когато се появеше някакъв проблем, с който не можех да се справя търсех помощта на Павлов и той с готовност ми помагаше.
Месеците минаваха и продажбите ми започнаха да се увеличават пропорционално с възнаграждението. С вдигането на стандарта си започнах да се усещам някак по-пълноценен. Отдавна бях спрял да се възползвам от помощта на родителите ми, дори обратно опитвах се да им помагам. Четях гордостта в очите на баща ми по време на традиционниата за нашето семейство неделна вечеря.
След около година ми назначиха колега. Павлов ми се доверяваше в подготовката на новия кадър и аз с готовност го въвеждах в света на нашият бизнес. Момчето навлезе бързо и след около две седмици вече се включваше активно в продажбения процес.
Работата ни тръгна повече от добре. Мащабът на дейността ми видимо се разрастна. След около още година и няколко месеца се наложи да се назначат още двама, за които също отговарях. Тогава някак закономерно ми предложиха постта супервайзор на дивизията. Приех с чувство на огромна чест и удовлетвореност от усилията ми. Ръководството разчиташе на мен, като отговорен и доказал се млад човек. От мен се очакваше да поема изцяло задълженията по продажбата на продуктите от нелекарствения сектор. Идеята беше да се свали от плещите на шефа на „Маркетинга“ част от тежестта на задълженията по този щат, защото той в крайна сметка не отговаряше само за нас.
През този период дружеството беше достигнало до ниво болничен пазар, където мащабите на дейността, както и на транзакциите бяха на национално ниво. Естествено нуждата от таланти като Павлов бе наистина на дневен ред. Той беше изключително натоварен. В прерогативите му плюс всичко досега влизаха обособяване на дивизия за болничен пазар, създаване на мрежа от регионални звена, подготовка на тръжна документация за държавни поръчки и т.н.
След едно от рутинните събрания на Съвета на директорите той излезна с грееща усмивка и възкликна:
- Най накрая момчета и аз се сдобих със секретарка.
След около десетина дни усилията му по подбора дадоха своя изключителен резултат.


Глава четвърта
Казваше се Дани Велева и беше новото топ попълнение в безупречната селекция на Павлов. Помня онази сутрин когато я видях за първи път. Шефът се беше забавил няколко минути за сутрешната ни оперативка и ние тъкмо започнахме да си пускаме шеги по негов адрес. Вратата се отвори и той с победоносен поглед, кавалерски я пропусна пред себе си.
Не много-висока на ръст, чернокоса с модерна по онова време къса прическа. Истинска наслада за окото бяха деликатнo прибраните уши и нежният контур на прекрасната и шия. Безупречно изгладена елегантна, бяла, дамска риза добре напълнена под уж случайно разкопчаното копче. Под високото и гладко чело бяха разположени чифт големи и любопитни очи в цвят на зелена морска лагуна. Притежаваше правилен, леко издължен нос. Крайчетата на плътните и устни бяха извити леко нагоре, така щото придаваха на красивото и лице ония рядък ефект, дарен от господ на малцина, да изглеждат усмихнати, дори и когато са със сериозно изражение. Слабите и аристократични китки бяха увенчани от нежни длани с прекрасно поддържани, лакирани нокти на тънките им пръсти. Прекрасните и глезени се раздвижиха и с походка на сърна в млада зелена гора, тя застана пред нас за да ни бъде представена от новият си шеф.
- Здравейте колеги. Имам удоволствието да ви представя моят персонален сътрудник госпожица Велева. След малко ще ви разясня за кои въпроси от тук нататък ще трябва да се обръщате към нея. Ще ви бъда благодарен ако се отнасяте към нея с нужното уважение, като пълноправен член на нашият екип.
Лека руменина се плъзна по бялото и лице, когато се усмихна и аз разбрах, че животът за мен пое в друга посока.
- Здравейте на всички. За мен ще бъде чест да работя с вас – изчурулика с тънко гласче тя.
Пулсът ми се ускори от вълшебният коктейл адреналин и ендорфин, излял се в кръвта ми. Усетих се че още стоя прав, докато другите бяха вече заели местата си а Павлов и прелестното създание, предизвикало този ефект върху мен, се бяха настанили в офиса му.
- Шефе, затвори си устата, че току виж влезла някоя муха – през смях ми каза Георги, един от моите търговци. Въз тънък и винаги усмихнат, пълен с енергия и много добър в продажбите, но сега се обърка.
- Донеси си справката за просочените падежи. Ще ти се наложи да ми отделиш четвърт час да ги обсъдим.
Усмивката на лицето му се превърна в нелепа гримаса, след което се изпари, като сняг през април.
Работния ден мина в постоянни опити от моя страна, да си осигуря някакъв контакт, дори и визуален с нея, като в същото време се стараех да запазя благоприличие.
Прибрах се у дома и когато врата след мен се затвори се почуствах най-самотния човек на света. Колко странно беше това чувство, та нали и досега си живеех сам. Взех си едно стекче бира от хладилника и излезнах на терасата. Усещах времето мазно и лепкаво, бавно стичащо се покрай мен. Погледнах към жълтия диск на луната и изпитах странно желание. Обзе ме някакъв първичен порив да седна на задните си лапи да проточа вълчия си вой срещу нея.
Няколкото бири изкараха съзнанието ми от това състояние и реших да се обадя на Нели. Първите три пъти не ми вдигна. На четвъртия със снишен глас ми обясни, че моментът не е подходящ да говорим. Работата беше ясна. От известно време срещите ни се бяха доста поразредили. Вече имах известни подозрения, че тя има нов трофей в бележника си. Този факт всъщност не ме вълнуваше особенно, поради естеството на връзката ни, но не беше в моя полза предвид моментното ми състояние. Не ми оставаше нищо друго освен да си съставя план за действие и още от другия ден да започна работа по него. Това момиче трябваше да бъде мое на всяка цена.
На другия ден се явих малко по рано от обичайното за мен време, гладко избръснат и с най скъпият си парфюм. Пиех си кафето и се правех, че се занимавам с отчетите на търговските представители а всъщност мислех само за моментът в който ще я видя пак. Минутите ми се струваха часове и разни натрапчиви мисли започнаха да се въртят из главата ми: „Ами ако не дойде? Ами ако е решила да се откаже? Как тогава ще я открия? Сигурно в Личен състав имат адреса и.“ и после „Какъв глупак си, изтрай малко, как няма да дойде, не изглупявай съсвем“. Унесен като в сън, ръцете ми машинално прелистваха страниците, когато вратата рязко се отвори. Подскочих от стола и се обърнах.
- Ох г-н Иванов, стреснах ли ви, но какво правите тук толкова рано ! - беше леля Мими - чистачката.
- Здравей Мария, инфаркт ли искаш да ми докараш. Защо влизаш така?
- Но г-н Иванов по това време обикновено офисът е празен и аз трябва да го почиста. Извинявайте, ако трябва ще дойда по-късно.
- Не не мила, ти извинявай работи си спокойно. Аз само тук едни отчети...да прегледам – успях да запазя самоконтрол аз.
Обърнах се пак към документите си и тъкмо се преструвах, че пак ги преглеждам, когато влезе тя. Свежа като утринна роса, с безупречен тоалет, усмихна се ведро и каза:
- Добро утро ! Как сте. Виждам, че не само аз съм подранила днес.
Тъкмо се опитвах да изкарам звук от стиснатото си гърло, когато тя се приближи до мен.
- Извинявайте как да се обръщам към вас?
- А-а-а аз съм Александър Иванов. Алекс, всъщност можете да ме наричате Алекс.
- Аха Алекс, значи може и на ти. Аз съм Дани – и подаде красивата си ръчица към мен. Поех я с благодарността на овчарско куче, получаващо дневната си дажба след дългия и изморителен ден из поляните.
- Да Дани. Павлов отново доказа, безупречната си репутация на естет в подбора на кадри – успявайки да се овладея отвърнах аз.
- Благодаря Алекс, със сигурност ще се убеди и в професионалните ми качества. А сега мога ли да те помоля за нещо?
- Разбира се.
- Откъде мога да си взема кафе.
- Ела с мен до долу ще ти покажа.
Качихме се в асансьора и той ни спусна до приемната. Докато си чакахме кафето с изненада установих, че тя бе отличен събеседник. Умееше да води разговор с онази непринуденост, дарена на личностите притежаващи увереност в собствените си качества. Това момиче щеше да стигне далеч. Поинтересувах се от къде е. С бодър и весел тон, тя започна да ми разказва за Враца, родният и град, също така и за академията в Свищов, където бе завършила образованието си. Неусетно увлечени в разговора се бяхме върнали в офиса. Хванах се, как с готовност споделях интересни и забавни моменти от живота и работата ми. Усещах се страхотно. Ето вече можех да я докосна, да я помириша, да усетя блясъка на очите и когато говореше за по-малката си сестра във Враца. Близкият контакт с нея още повече затвърди убеждението ми, че тя бе изключителна жена. Почти невъзможно ми беше да отделя погледа си от сините и очи.
Помещението започна да се пълни с хора и ние трябваше да се раделим, всеки със своите задачи. Денят ми обаче не беше обикновен. Всичко с което се захващах и нещата които вършех, ми се струваха съвсем простички и лесно изпълними. Усещах се на крилата на това ново за мен чувство.
Следващите няколко дни минаха под знака на сладкото ми увлечение. Използвах и най-малкият повод за да разговарям с нея. Успях с радост да науча, че си няма гадже, че живее на квартира и че все още не е открила своята социална среда тук в София.
Част от планът ми за действие се състоеше в това, да намеря основателна причина да остана насаме с нея и то извън службата. Съвсем умишлено започнах да извличам от нея информация относно интересите и, или за евентуално някакво хоби. Усилията ми бяха възнаградени. Не след дълго установих, че Дани се интересува от кучета и е любител кинолог. Разказваше ми колко албума с пощенски марки на различни породи има и колко много и липсва нейния страхотен приятел дакелът Роки. Наложило се е да се разделят, защото нямало как да се грижи за него в София, като понастоящем за него се грижели родителите и.
Знаех, че едно от момчетата в клуба по карате също е запален кучкар и реших да потърся съдействие . На една от тренировките научих от него, че след две седмици щяло да има киноложка излоба тук в столицата на стадион Славия. Щели да бъдат показани някои рядки породи и така нататък. Осведомих се по-подробно за часа на провеждане, цената на билета и реших,че това е моят шанс.
За около десетина дни на Дани Вевла и се наложи да навлезе с почти летящ старт. За разлика от търпението, с което Павлов ме обграждаше по време на моето обучение то, при нея случаят съвсем не беше такъв. Тя трябваше много спешно да се потопи в естеството на работата на шефа си, предвид новите му задължения и наистина степента на натовареност, която понасяше към онзи момент.
В интерес на истината аз разбирах, че тя трябваше да положи върхови усилия за да смели целия поток информация постъпващ в умната и главица. Съобразявайки се с положението гледах много да не и досаждам, но все пак през последната седмица вече два пъти, бях успял да я измъкна през обедната почивка за кратък обяд в служебното барче. Трябваше да успея и сега.
След сутрешното суетене, покрай оперативката и разпределението на задачите за деня на търговските представиетели, часовете започнаха да се нижат бавно и без някакви особено значими събития. Просто обикновен четвъртък зареден с очакване за един необикновен обяд. Най-сетне стрелките на часовника наближиха тринадесет часа и аз се отправих въоръжен с всичката си непринуденост, към работното място на Дани. Бюрото и беше претъпкано с паки и документация, които тя систематично класифицираше, въвеждайки ги под съответен индекс в компютърната програма. Сакото и висеше небрежно метнато върху стола. Бледо розовата и риза беше в приятен унисон с руменината спускаща се от страните към бялото и деколте. Леко нацупените устни и съсредоточения поглед издаваха напрежението, което работата и причиняваше. Ах как исках да ги притисна до моите. В този момент изпитах нужда да я прегърна, да я защитя. Искрено се изненадах от това ново за мен усещане.
Приближих се и Дани се обърна към мен. Погледът и ме изкара от вцепенението на мислите. Красивите и умни очи, издаваха оная решителност на боеца, която добре познавах. Осъзнах, че въпреки крехката си нежност тя притежаваше сила на духа, позволяваща и да устоява на трудностите, на които животът би я подложил.
- О Алекс, идваш да ме спасиш от това животно ли. – и посочи компютъра.
- Точно така мила колежке. Нещо повече, имам амбицията да се погрижа за нивото на кръвната ти захар.
Погледна ме с учудване.
- Доктор Иванов ви предписва обяд с млад колега за днес. Ще получите облекчение до няколко минути.
Духовитият ми тон явно и хареса и показвайки два реда снежно бели зъби, лицето и се озари от усмивка.
- Е предавам се. Щом докторът го изисква....
Тя се изправи пъргаво от стола и аз кавалерски я пропуснах пред себе си. След малко се настанихме на удобните столчета, очаквайки да ни поднесат поръчката.
- Как се справяш Дани?
- Надявам се добре. Мисля, че на шефа му харесва моята работа, но не съм сигурна.
- Виж сега, не очаквай от Павлов да започне да те хвали. Той просто не е такъв тип, пък и напоследък му дойде в повече.
- Да да виждам, опитвам се да му помагам доколкото мога.
- Аз мисля, че ти вършиш страхотна работа. За толкова кратко време просто му вкара в ред всички неща. Та неговото работно място винаги е било като след торнадо.
- Това го установих още първия ден. Отне ми около два часа за да разбера какъв цвят е фурнира на бюрото му под всичката хартия отгоре. – усмихна се тя.
- Бъди сигурна, че е доволен. В противен случай щеше да разбереш – повярвай ми.
- Толкова ли е лош.
- Не не мила, просто е прагматичен и не спестява нищо на никой.
- А ето и предписаното ми лечение докторе.
Момчето от бюфета ни поднесе поръчката и ми намигна съзаклятнически. Тя си беше избрала вегетарианска пица а аз две „принцеси“ с кайма. Заех се с моят дял от погубването на световните хранителни запаси, като в същото време обмислях как да насоча разговора към кучешката тема.
Беше наистина гладна. Едвам успях да привърша пръв, когато тя с бързи, но изискани движения си дояде пицата. Изчаках малко, въздъхнах и се облегнах назад с доволна гримаса.
- Е как се чувствате сега госпожице?
- Страхотно, наистина има ефект докторе. Мисля, че сега съм заредена и готова за работа.
- Чакай малко, изпий си сокчето. Нужно ти е за поддържане на водно- солевия баланс в организма.
Тя се усмихна искрено. Играта наистина и харесваше. Опитвах се да я накарам да се почувства обгрижена. Това нямаше как да не произведе, търсеният от мен позитивен ефект. Реших да я попитам за кучето и.
- Разкажи ми за домашният си любимец . Роко се казваше нали?
- Ох милият ми той. Толкова ми е мъчно за него. Де да можех да си го нагушкам, толкова е мил и всеотдаен.
Мина ми през ума, че искам да бъда нейният дакел. Едва успявах да въздържа внезапния си порив, мятайки щастливо опашка да я близна по ръката.
- Знаеш ли ...един приятел ми спомена преди няколко дни, че на Славия тази събота ще има киноложка изложба.
- Така ли? Колко хубаво!
- Да някакви редки породи .......не разбирам много. Може би ми трябва консултант по тези въпроси. Всъщност ще имаш ли нещо против, ако те помоля за....
- О Алекс това е страхотно, разбира се че ще дойда. Откакто съм в този град никъде не излизам, за мен ще бъде истински праник.
„О повярвай ми празникът ще бъде мой“ си помислих аз и се усмихнах щастливо.
- А как да стигна до там? Ще ми обясниш ли моля те!
- Спокойно Дани. Болкан Трейд Фармасютикълс се грижи добре за своите служители. Ще бъдеш под моя опека за цялото мероприятие - от началото до края.
- Е ха, къде съм попаднала...
- Еми това е да си роден с късмет. Очаквам да ми ракриете вашият адрес за да може в събота точно в десет служебния автомобил да ви чака отпред.
Тя се засмя искрено и изчурулика набързо:
- Младост 3, ул. Филип Аврамов“ 115. Блок 100, вход Б жълтия звънец.
- Е ти малко ме надцени. След малко в офиса ще ми го напишеш заедно със телефона си. – закачливо отговорих аз.
- Добре Алекс печелиш.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

Коментари очaкващи одобрение: няма
...
Няма коментари. Ти можеш да бъдеш първия!

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker