 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Проза, литература |
Лунно цвете
преди: 12 години, 19 дни, прочетена 2228 пъти
„Той беше като слънцето, чиито лъчи бяха разпръснати навсякъде и стопляха сърцето ми. Но сега разбирам, че по този начин ме караше да забравя за луната, която винаги е бдяла над мен. ”
Глава 1
Двамата вървяха рамо до рамо и си проправяха път към изхода от летището. Бяха красиви, стройни, облечени в маркови дрехи. Светлите им кестеняви коси си приличаха по цвят и небрежен стил – нито прекалено къси, нито много дълги, но еднакво разрошени. Зелените им очи, които се предаваха по наследство в семейството, не се виждаха от тъмните очила.
Беше един от онези дни, в които бе претъпкано с хора и предвижването ставаше бавно.
- Мисля че ще е забавно тук, нали, Себастиан? – ухили се по-високият младеж, намествайки по-добре раницата на гърба си. Той се извърна към братовчед си, но реакция не последва. – О, хайде де.... Стига си се цупил като малко дете! – възкликна и го сръга леко.
- Все тая. – отвърна му глухо Себастиан, без да поглежда към него.
Качиха се на такси. Пътят премина в мълчание. Момчетата бяха облегнали чела в страничните прозорци, през които се виждаха многоцветните фарове от коли и улични лампи. Беше се стъмнило и сега градът приличаше на буркан с милиони светулки, пърхащи в него. След час, братовчедите седяха пред двуетажна сграда с огромни тераси и двор около нея. Тишината и спокойствието им напомняше за късния час.
- Много яко, а? – на лицето на Дилън изгря широка усмивка. Той вдигна очилата си на главата, след което тръгна към стълбите. Себастиан поседя няколко секунди, загледан в сградата. После въздъхна и последва братовчед си.
- Няма ли да отвориш? – попита, като се качи горе.
- Отвори ти. Аз нямам ключ.
- И аз нямам.
- Супер.... – засмя се Дилън, след което свали раницата от гърба си. Качи на пейката и се опита да отвори прозореца. После слезе и пробва с този от другата страна, но перилата явно бяха заключени от вътрешната страна.
- Не е зле да ми помогнеш малко. – отбеляза задъхан и разтри пръстите, които го бяха заболяли.
- Ще огледам наоколо. – Себастиан захвърли багажа си и тръгна към долния етаж. – Глупак... – измърмори под нос, докато се озърташе. Беше тъмно и само светлината от нощната лампа правеше положението малко по-добро. Огледа се, след което тръгна към вътрешната страна на двора. А там беше пълен мрак. Младежът протегна ръката си и докосна сградата. И тъкмо, когато мислеше да се връща, се спъна и се претърколи напред. Когато се размърда отново, осъзна, че лежи по гръб.
- Мамка му. – изпсува тихо, щом щипещата болка проряза лакътя му. Погледът му се вдигна по-нагоре и чак сега забеляза отворените перила на нисък прозорец. Себастиан се стресна, когато видя отпусната ръка. Изправи се и пристъпи напред. На широкия перваз спеше момиче. Лицето й бе бледо и спокойно, русата коса се стелеше като златен водопад по раменете й, образувайки леки вълни. Момчето не измени дори за миг сериозното си изражение. Той се вгледа в нея, без да знае какво да направи. В този момент тя отвори очи и съненият й поглед попадна на него. Изминаха няколко секунди и тя изпищя от уплаха. От шока загуби равновесие и залитна навън. Себастиан реагира бързо и я хвана, преди главата й да е ударила твърдата земя. Под тежестта й, той се отпусна на колене. Не каза нищо, просто се загледа студено в широко отворените й сини очи. Девойката разко се дръпна и в опита си да се освободи от ръцете му, несъзнателно го бутна и той отново се намираше на цимента по гръб, а тя падна върху краката му. Последва кратко мълчание, което бе прекъснато от тихият му ядосан глас.
- Идиотка.
- Какво? – тонът й бе тих и едва се долавяше от монотонните напеви на щурците.
- Смяташ ли да станеш скоро от мен? – попита той, а гласът му бе възвърнал спокойстието си. Макар без онова бясно треперене, сега плашеше девойката още повече. Ето защо, момичето припряно стана и пристъпи назад.
- Кой си ти? – сега тонът й бе по – остър.
- Има ли някакво значение. – завъртя очи младежът и я подмина.
- Спри! – гласът й потрепери, но девойката повтори думите си по-смело. Изчака той да се обърне, а погледът му срещна нейния.
- Виж. – русокоската започна да бърка по джобовите си за нещо. Когато го откри, невероятно сините й очи, отразиха емоцията, насъбрала се в тях – задоволство. Изваждайки предмета, тя го насочи заплашително срещу натрапника. Прокашляйки тихичко, проговори.
– Може да съм едно беззащитно момиче, но няма да позволя на крадци да нахлуват в дома ми! – беше сериозна. А Себастиан... все така безразличен. Едната му вежда се повдигна въпросително, а устните му сформираха подигравателна усмивка. Той направи крачка към момичето. Тя от своя страна се стресна и в бързината, в която се опитваше да избяга назад, се препъна и падна на плочките. Себстастиан се наведе на нейното ниво и я погледна в очакване на реакция. Ръката на девойката потрепваше, но върпеки това момичето продължаваше да държи като „опасното оръжие”.
– Не ме е страх да го използвам! – очите й бяха присвити и от сянката, синият им цвят изглеждаше като наситено индигов.
- И какво ще му направиш, сладурано? Някакви дупчици по кожата му... Брато, свършен си. – отнякъде се подаде и Дилън, който досега се подхилкваше иззад ъгъла. При появата му, девойката премига невярващо.
- Д – д – двойник? Трябва ми втора химикалка.. – започна да размишлява на глас момичето, а нежният смях на Дилън се разнесе плавно.
- Успокой се. Ние не сме крадци.. Но, виж сега.. Ти с тази красота, сигурно крадеш много сърца, нали?
При думите на братовчед си, Себастиан удари леко челото си с ръка. Не можеше да повярва, че точно сега глупакът флиртуваше. И то с бъдещата им съквартирантка.
- А? – момичето не разбираше изобщо какво става и наклони леко главата си настрани. След това сръга Дилън, който бе застанал до нея, по ръката и той извика през смях.
- Ааа.. Това боляло. – хващайки се за болното място, погледна весело към нея.
- Ти си следващият. – тя завъртя „острието” на химикала към Себастиан, а в отговор той въздъхна отегчено.
Девойката се почувства неловко в компанията на двамата непознати. Бяха поне с глава по-високи от нея и тя се чувстваше като малко момиченце сред група хулигани. Преглъщайки срама, че е по нощница, на която имаше картинка на мечо Пух, тя се обърна към Дилън.
- Защо сте тук? Ако не ми отговорите, ще викна полиция!
Тя го удари леко по рамото, тъй като той бе път да се засмее отново.
- Ние сме новите ти съквартиранти. – оповести Себастиан.
- Нямаме ключ, за да влезем. – добави братовчед му тъжно.
При тези думи, момичето се стъписа и се хвана за главата.
- Много съжалявам.... – започна да мърмори извинително. – Ужасно се извинявам за държанието си... Знаех, че ще имаме нови съседи, но не очаквах... да са...
- Толкова готини? – ухили се Дилън, а тя се изчерви.
- Толкова МЛАДИ. – натърти девойката на последната дума. – Елате... ключът е у майка ми. – добави тя тихо и си запроправя път през тъмницата, а момчетата я последваха.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 19 дни hash: ac8f2b70a2 |
|
| преди: 12 години, 17 дни hash: ceeecde5ec |
|
| преди: 12 години, 16 дни hash: 6561da02d4 |
|
3. - Добре сте дошли! – усмихна се мило възрастната жена, когато отвори вратата и зърна непознатите. Тя се загърна по-добре с плетената бяла жилетка, тъй като отвън лъхаше хладен въздух. Сините й очи бяха досущ като тези на дъщеря й, но в тях, освен загриженост, имаше и болка. – Влезте, влезте. – Подкани тя момчетата и се дръпна назад, за да им направи място.
- Не е нужно да ви притесняваме в такъв късен час. – усмихна се леко Дилън.
- Хайде! Не говори глупости, влизайте! – отвърна припряно тя. Засмя се и ги избута навърте.
- Мамо, може да искат да си почиват. – прошепна с половин уста девойката, но майка й я смъмри.
- Отиди да направиш чай за гостите. Уморени са от път. Сигурно са и гладни. А няма тепърва да готвят! Стопли от ориза.
Дилън погледна извинително към момичето, но не успя да каже нищо, защото майката ги помъкна към хола.
- Настанявайте се. – усмихна се тя. – Сигурно сте много уморени.
- Добре сме. – отвърна й Дилън. – Пътят не беше чак толкова дълъг. Няколко часа спане и всичко ще е наред. Междудругото, казвам се Дилън, а това е братовчед ми Себастиан. – представи се той, щом момичето влезе в стаята с поднос в ръце.
- Ами. А това е дъщеря ми...
- Леа. – прекъсна майка си девойката, с половин усмивка. Тя побърза да сервира нещата, след което се настани на един от столовете.
- Благодарим за топлото посрещане! – възкликна Дилън. – Обзалагам се, че е много вкусно. – добави и придърпа купичката ориз към себе си. Той тъкмо щеше да опита от ястието, когато се спря и бавно отпусна лъжицата обратно. Обърна се към братовчед си, който бе забил поглед в масата и го срита. Себастиан примижа от болката в крака си и, преодолявайки гневния изблик, напиращ в гърдите му, се насили да измърмори.
- Благодаря.
Последва нов ритник и на устните му се изписа лека усмивка.
- Недейте така. Съседи сме все пак. – засмя се жената. Тя се изправи и отиде до близкия рафт, откъдето все малък ключ.
- Ето. – тя го връчи на Дилън, който го пое и прибра в джоба си.
- Пазете го добре. – заръча майката. – Не е лесно да се извади добликат, ключалката е по-особена.
Младежите кимнаха.
- А сега, ако ме извините, ви оставям. Утре съм на работа и мисля да се възползвам от оставащите ми часове сън. – После се сбогува и остави притеснената си дъщеря, която искаше да потъне в земята от срам. Девойката гледаше ту към единия, ту към другия без да знае какво да каже.
- Леа, а? – усмихна се Дилън, като видя колко е стресирана. – Хубаво име.
- Благодаря. – отвърна тя толкова тихо, че гласа й почти не се чу.
- Къде учиш? – попита той и изпи на един дъх сока в чашата си.
- В близкия колеж по изкуства.
- Какво съвпадение! – ухили се момчето. – Ние също сме записани там. Ти си единствения човек, който познаваме, така че, ако искаш, можеш да ни разведеш...
Себастиан стовари силно чашата си на масата и звукът накара другите двама да подскочат.
- Не бъди толкова тъп и нагъл. – изръмжа той и за първи път, откакто се бяха настанили около масата, той погледна към Леа.
- Няма нужда. – каза й хладно. – И сами можем да се оправяме. – После се изправи и тръгна към вратата. Преди да престъпи прага, се спря и продума.
- Благодаря за храната. Дилън, тръгваме си. – След което излезе.
Леа стоеше вцепенена, без да може да осъзнае на какво се дължеше реакцията му. Тя трепна, щом усети дланта на момчето до нея да се отпуска върху главата й.
- Спокойно. – тя затаи дъх, когато нежният му глас зазвъня в ухото й. – Винаги е такъв, но ти не се притеснявай.
Леа се осъзна и се тръпна рязко назад. Дилън се засмя и като й помаха, се затича след Себастиан. Девойката поседя няколко секунди, след което лицето й почервеня, а устните й се извиха в широка усмивка.
Стаята бе тъмна. Единствено от открехнатия прозорец влизаше малка струйка лунна светлина, която осветяваше лицето на Леа. Копринените бледо-лилави пердета с красиви избродирани бели цвета, се повдигаха и спускаха, подхванати от нежния летен вятър. Девойката се бе отпуснала по гръб върху леглото си. Почти заспала, тя поклащаше леко глава в такт с песента, звучаща за пореден път от мп3-ката й. Едната й ръка висеше от рамката на леглото, а другата държеше списанието, което допреди малко бе чела. Глух монотонен звук я стресна и Леа отвори очи. Веднъж, два пъти, три пъти.... Шумът не спираше.
- Е, предполагам това са рисковете да имаш съседи. – промърмори си тя. – Сигурно скоро ще спрат...
Тя отново се отпусна назад и зачака. Минаха няколко минути. Момичето се извърна по корем и закри с възглавницата главата си. Не, никакъв резултат.
-Ама какво правят по това време!? – раменете й потрепнаха, щом се чу силен звук на паднал предмет. Може би куфар.
- Как мразя да съм лошата... – въздъхна тежко и стана от леглото. Дръпна завесите, седна на перваза и погледна нагоре. Стаята на младежите светеше, чуваше се музика и перилата на прозореца зееха отворени. За момент Леа се поколеба, но после се сети за уморената си майка, която се опитваше да спи. Това й даде стимул да стори каквото бе необходимо.
-Дилън.. – провикна се полубезгласно, но никой не я чу. – Ъм.. Диилън! – усили леко тона на шепота си, но пак не получи отговор. Поредната въздишка, бе откъсната от малките й розови устни и тя с неохота закрачи към единственото възможно решение. Мина внимателно покрай стаята на майка си и се заизкачва по външните стълби.
Босите й крачета се вкочаниха от студения мрамор под тях и изтръпнаха, а тялото й затрепери, не само заради студа, но и заради разтелилия се мрак.
Момичето стисна юмруци, когато онова досадно ломтене достигна до слуха й.
-Ще ги убия. Направо са мъртви. – мърмореше Леа, докато вървеше напред. Тя спря пред голяма черна врата. Беше леко несигурна в действията си, но реши да не се отказва точно сега. Повдигна ръката си и потропа няколко пъти. Първите няколко минути не се случи абсолютно нищо, затова девойката повтори опита си. И точно, когато си мислеше, че никой няма да я чуе, отвътре се чу глас.
- Някой тропа, отвори.
- Ти отвори. Зает съм. – отвърна друг.
- С „това”?
Настъпи мълчание.
- Добре де, отивам...
Врата отвори Дилън. Младежът бе преметнал през врата си кърпа, а от косата му падаха капчици вода.
-Хей, Леа – чан. – ухили се развълнувано. Той се наведе към нея и я потупа по главата, сякаш бе малко дете, на което са му обещали бонбони. Девойката се стъписа и лицето й бързо почервеня. Тя загуби ума и дума, без да може да откъсне очите си от неговите. Дразнещият тракащ звук я върна в реалността.
-Я не ме чаносвай... злодей такъв. – Леа припряно го избута от пътя си и с високо вдигната глава, влезе в стаята. Вече вътре, се обърна към него и въздъхна тежко.
– Знаете ли въобще колко е часа? – попита, а тонът й бе сериозен. Тя разтри леко слепоочията си, затваряйки очи.
-Дам, само 23:30! – засмя се Дилън, като се зае да подсушава косата си. Младежът тръгна към дъното на хола и се разположи на дивана, като качи краката си на ниската масичка.
- Какво искаш да кажеш с това... „само”? ! – попита тя, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Това, че 23:30 е доста рано за сън. – повдигна рамене момчето без да сваля усмивката от лицето си. – Свикнали сме да си лягаме към 2. А и, както виждаш, .. – той посочи бъркотията наоколо. – имаме доста още да подреждаме.
- Разбирам, но майка ми е уморена и се буди лесно и...
Тропането започна отново. Идваше някъде отзад, но Леа не се обърна. Дилън наблюдаваше ту момичето, което се опитваше да говори свързано, ту братовчед си. Себастиан бе приклекнал и се опитваше да отвори буркан с кисели краставички, като удряше капачката в земята.
- ... мисля, че трябва да се съобразявате повече, когато имате съседи. – продължаваше девойката. – Слушаш ли ме въобще? – попита тя, щом забеляза странното ръкомахане на Дилън, предназначено за Себастиан.
- Дилън! Очаквам малко разбиране от ваша страна! Хей, гледай ме като ти говоря! – извика тя и го сръга леко. – И... – Леа млъкна, щом тракането стана по-силно и тя не бе способна да го надвика. – КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ Е ТОВА!? – извика и се обърна рязко. – Няма ли да спреш бе!?
Себастиан подскочи леко и изтърва буркана пред очите й. Младежът я погледна гневно, след което взе търкулналото се по плочките нещо и се изправи. Приближи се до девойката и най-безцеремонно й го връчи.
Безразличните му очи, изглеждаха смешно на свитите му устни.
-Такова.. Отвори го. – нареди равно той. Леа въздъхна и го взе. С едно изключително лесно завъртане, капачката щракна. Момчетата зяпнаха.
„Тя е силна... ”
Себастиан прокара ръка през косата си, премига няколко пъти и погледна хилавото момиче до себе си. Как беше възможно това?
-Въртиш наляво, Себастиян.. Налявоо!! - отвърна девойката, сякаш прочела въпроса в очите му.
Последва отново една кратка неловка тишина.
-Хей … Леа, защо не останеш? – попита най-ненадейно Дилън, връчвайки на момичето бира. – Скучно ми е с г-н Ще Мълча Или По-Добре Да Умра.
Преди Леа да е отговорила каквото и да е, Себастиан хвана момичето за раменете.
- Леа няма място при нас... днес. – отбеляза младежът със същия равен тон. Той повлече русокоската към вратата и след секунди, Леа се оказа навън, а вратата бе затръшната пред изуменото й, объркано лице. Момичето понечи да тръгне към собствената си стая, когато Себастиан се появи на прага.
- Твоята награда. – усмихна се леко и й подхвърли една кисела краставичка, която девойката успя да хване.
- Момчета... – промърмори тя, щом се озова сама в тъмницата. Повдигна рамене и като въздъхна, отхапа от зеленчука и тръгна надолу по стълбите.
|
| преди: 12 години, 16 дни hash: d7ce059cd5 |
|
4. "Г-н ще мълча или по-добре да умра"хаха...
|
| преди: 12 години, 13 дни hash: eb9ba70955 |
|
5. Много яко! Тоя Себастиан е някакъв тотален мизантроп и непукист. Интересно ще ми бъде да разбера причината за депресията и неприязмът му! :)
|
...
| преди: 12 години, 13 дни hash: 6561da02d4 |
|
6. Глава 2
- Сигурна ли си, че няма да закусиш, скъпа?
- Не съм гладна, мамо. А и бързам, ще закъснея.
Леа отвори вратата, водеща към коридора и почти тичешком отиде до шкафчето с обувки. Нахлузи първите кецове, които намери, преметна чантата си през рамо, грабна ключовете и излезе. Сутрешния хладен въздух й подейства разбуждащо и момичето се усмихна. Днес се очертаваше хубав ден. Или поне така изглеждаше. Най-накрая бе настъпил първият учебен ден.
Девойката заслиза по стълбите, като прескачаше по 1-2 стъпала наведнъж. Със слушалки в ушите, които изолираха външния шум, и отнесени мисли, Леа не разбра кога се сблъска в някой. Мп3-ката се изплъзна измежду пръстите й и силно падна на цимента.
- Извинявай... – промърмори момичето и, като вдигна падналия предмет, започна да го оглежда за поражения. Въздъхна облекчено, щом останови, че не е счупен. Усмивката й бързо замръкна при последвалите думи.
- Идиотка такава... За какво са ти тези очи? !
Тя вдигна погледа си и се озова лице в лице със Себастиан.
- Аз... – опита се да отвръне нещо, но думите й просто не излизаха. Леа извърна настрани глава. Това донякъде й върна смелостта и тя отговори смело.
- Какъв ти е проблемът!? Извиних се.
- Светът, по незнайни причини, явно има нужда и от хора като теб. – отбеляза той, като вдигна рамене.
- Едно е сигурно, дръж облачното си настроение далеч от другите. – гласът на Дилън долетя отнякъде и секунда след това, ръката му бе върху главата на момичето.
- Здрасти, Леа. – усмивката му я зашемети за пореден път и тя премига няколко пъти.
- Хей, Дилън. – сети се да каже, след което се дръпна притеснено настрани.
- Е, аз ще вървя, защото наистина закъснявам. – съобщи и забърза крачка надолу по улицата.
- Тя пеша ли ще ходи? – попита учуден Дилън, обръщайки се към братовчед си. Себастиан седна на колелото си и отвърна.
- Като гледам, това ще е полезно за фигурата й. – отбеляза той и се подсмихна.
Другият въздъхна, побърза да отключи своето колело и настигна момичето, като караше успоредно с нейното темпо.
- Искаш ли да те закарам? – попита я.
- Няма нужда. – засмя се тя, махайки с ръце. – Колежът не е далече. Свикнала съм да вървя пеша.
- Не ставай смешна. – Той я изпревари и засече пътя й. – Качвай се. – Като каза това кимна към мястото зад себе си. Прочете несигурността в очите й и добави.
– Съседи сме. Трябва да си помагаме, нали?
– Да ти видя книжката. – пошегува се тя, след което се качи зад него, вкопчи ръцете си в желязото зад гърба си и зачака да тръгнат.
– Какво правиш? – попита я.
– Нали ти ми каза да се кача? ! – вълна от притеснение я заля. Той се обърна, хвана ръцете й и ги сложи на кръста си. – Не искам да се пребиеш по моя вина. Дръж се здраво.
Покрай тях профуча Себастиян, вдигайки прах. Дилън се ухили и потегли. Последваха смях, писъци и крясъци, тъй като братовчедите започнаха луда надпревара. Пътят не бе особено гладък и се получаваха подскоци и друсане. Представяйки си как ще паднат всеки миг, девойката бе прегърнала толкова силно Дилън, че той едва си поемаше дъх. След по-малко от 10 минути, спряха пред огромната сграда.
- Никога, никога повече! – продума Леа, щом стъпи на треперещите си крака.
- Глупачка. – отбеляза Себастиан, след което последва примера на братовчед си и подпря колелото си на специалното за това място.
- Ъм... , аз съм в клас... - Дилън извади малка прегъната хартийка от джоба си. – А4. – той погледна момичето. – Ще ми покажеш ли къде е стаята?
- Разбира се! – възкликна щастливо Леа. – Насам! – каза тя и, като го хвана под ръка го поведе към входа. Другият младеж въздъхна с досада и ги последва. – Това е стаята ти. – тримата спряха пред една от многото затворени врати. - Аз съм точно от среща в другото перило на училището. – добави тя.
Дилън кимна и натисна дръжката. Още щом кракът му престъпи прага, всичките му съученици се струпаха около него. Разнесоха се прехласнати викове, смях и шепот.
- Новият!
- Хубав е!
- Колко е висок... Откъде ли е?
И в този миг Леа се почувства излишна. Седеше и наблюдаваше момчето пред себе си, което на мига се вписа в обстановката. Как го правеше? Привличаше хората като магнит. Девойката толкова се бе увлякла, ще подскочи, когато Себастиан я перна по главата.
- Още съм тук. – промърмори той. – Покажи ми стаята.
Леа въздъхна.
- Кажи кой кабинет си. – продума тя, все още загледана в Дилън.
- А7.
- Шегуваш се! – извика отчаяно, грабвайки малкото листче от ръката му. Погледна веднъж, после премига и пак се вторачи.
- Какво правиш, идиотке... Очила ли ти трябват, или слухов апарат...? !
- Вижте, вижте! Това е братовчедът на Дилън! – изпищя едно от момичетата и за секунди, Леа и Себастиан бяха обградени от всички страни.
Младежът огледа с безразличие останалите, след което хвана ръката на съседката си и я затегли напред по коридора.
|
| преди: 12 години, 13 дни hash: 37e7fd6085 |
|
7. Ех, много е интересно. Искам още! :-)
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
