Споделена история от Проза, литература |
Наруто оне-шотове
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 1832 пъти
Лекият топъл вятър отронваше обагрените в различни ярки цветове листенца, подхващаше ги в своя красив, нежен танц, а после ги оставяше да падат ли, падат...
Небето...този син безкрай, олицетворяващ свободата, спокойствието, но най – вече дългият път от мечти, който извървях. Очите ми винаги се отправяха там, горе, търсейки... Сякаш губех нещо... С всяка минута, все повече и повече.
Поредният ден бе настъпил. С нищо по-различен от другите. Просто една слънчева, прохладна утрин. Но тя навяваше у мен болка, оставила своя вечен отпечатък в сърцето ми. Аз вървях, а погледът бе вперен вяло напред. Въздъхнах, когато най-после достигнах целта си. Мостът, където отбор 7 се събираше всеки път за тренировки, си бе останал същият. Но всъщност... бе някак различно.
Пристъпих напред и поставих дланта си на парапета. Затворих очи. Появи се лек бриз, а с него и шепотът на едно отдавна изгубено приятелство. Видях себе си. Малка и наивна. Имаше нещо различно в мен. На лицето ми се бе изписала онази усмивка, която с времето угасна необратимо. Обърнах се. До мен седяха двамата ми съотборници. Толкова различни един от друг. Едва след години разбрах..., че никога не съм ги познавала истински... Илюзията, че знаеш нещо за някого, толкова лесно може да бъде разбита. Дочувах смях, викове. Усещах със сърцето си онова чувство на спокойствие и сигурност. Бяхме заедно. Прииска ми се да се приближа до тях, да ги прегърна и никога да не ги пусна. Макар и със затворени очи, аз ги виждах толкова ясно... споменът бе така ярък. Емоциите, изписани по детските им лица, начинът, по който стояха там, чакайки. Дори ароматът на есен. Протегнах ръката си. Стоях така, а в очите ми все повече напираха сълзите. Не исках да ги оставя да изчезнат, не исках това да свършва... Отбор 7, такъв, какъвто го помнех... Онези дни, които така отчаяно желаех да върна...
Трепнах, когато някой улови ръката ми. Видях чифт сини, топли очи да се взират в моите. Горещите капчици се отрониха по страните ми. Гледах усмивката му. Как винаги оставаше толкова топла и истинска... И все пак беше различна..., навяваща тъга. Тъга, която познавах добре.., която ме убиваше...
- Сакура – чан.... – продума Наруто тихо, избъсвайки с опакото на дланта си сълзите ми.
- Аз... – прошепнах. Опитвах се да измисля някакво оправдание, въпреки че бе безсмислено... Прегърна ме. Заплаках... Беше прекалено трудно да задържа в себе си изгарящата болка, нарастваща с всяка изминала секунда.
- Липсва ми... – изхлипах, притискайки се по-силно към него.
- Знам. И на мен.
(От името на Наруто)
Вървях напред, с ръце в джобовете. Не забелязвах нищо и никого около себе си. Замислих се преди да извадя малка прегъната хартийка. Разгънах внимателно. Беше снимка. Отбор 7 – времето, когато той още съществуваше. Очите ми преминаха по познатите до болка лица. Моите съотборници. Там бях и аз. И като всяко дете, което си има по една мечта, аз имах своята. Да стана силен, да бъда признат... Хората да не ме гледат с отвращение и омраза. Да, аз отраснах сам. Често си задавах въпроса „Защо на мен? С какво съм го заслужил?” Не намирах отговор. Обикалях из улиците, виждайки дечицата да прегръщат своите родители, да играят, да се смеят. Колко далечно и непознато ми се струваше това... Но един ден всичко се промени. Срещнах тях. Сакура, Какаши.....Саске. Моите приятели. За първи път в живота си изпитах щастие. За първи път бях част от нещо... прекрасно. Нашата връзка, толкова здрава и силна. Сърцето ми завинаги съхрани техните образи. Сакура -момичето, превърнало се в моя сестра. Какаши – учителят, който ме научи какво значи да разчиташ на другарите си. И Саске...
Моят брат по съдба. Аз, изоставен заради Кюби, той – обречен да живее със спомена за Учиха. Бяхме сами. Докато обикалях безцелно, често го виждах. Тогава ми се искаше да отида и да го заговоря. Но се спирах... Истината бе, че изпитвах ревност. Саске бе по-добър от мен във всяко отношение. Превърнах го в свой опонент. Стараех се да го задмина, копнеех да ме признае. Той стана моята цел, към която така усилено се стремях. След време аз създадох с него връзка, която не бях имал никога преди...
Но дойде моментът, в който Саске си тръгна. Изостави приятелите си и всичко се срина...
Спрях. Погледът ми бе привлечен от крехък самотен силует. Стоях на няколко крачки от Сакура. Затворила очи, тя бавно протегна ръката си напред. Не бях способен да помръдна. Просто я гледах. Подхваната от вятъра, дългата й красива розова коса образуваше вълни във въздуха. Отново пораснала, сякаш напълно бе заличила преживяното преди години.Познавах Сакура по-добре от всеки друг и знаех, че момичето пред мен не беше тя... Нямаше нищо общо с предишното безгрижно, влюбено хлапе. Огледах се. Да, това място бе пълно със спомени... Някои, от които, не можех да забравя...Те изникваха в съзнанието ми, след което изчезваха...но болката..., тя оставаше. Приближих се до приятелката си и застанах срещу нея. Вгледах се в чертите на лицето й , които трепкаха едва забележимо. Тя страдаше. Сърцето й биваше разбито толкова много пъти... А аз бях толкова безсилен, за да й помогна. Загиваше пред очите ми. От години не я бях виждал да се усмихва истински, да се смее. Сакура бе като цвете, което увяхваше поради липсата на топлите слънчеви лъчи... Приближих се и докоснах ръката й. След секунди прекрасните й, тъжни очи се отвориха. Усмихнах се. Исках да и помогна. Да отнема мъката, да притъпя болката. Да й кажа,че всичко е наред. Не, това би било лицемерно. Как можех да я успокоявам, когато аз самият страдах по същия начин? Как можех да твърдя, че всичко ще се оправи, когато аз се съмнявах в това...
- Сакура-чан... - продумах и избърсах отронилите се горещи сълзи по страните й.
- Аз... – чух тихият й глас, който трепереше. Каквото и да кажеше, щеше да бъде безсмислено. Прегърнах я и след секунди, тя заплака. Сякаш хиляди ножове се забиха някъде вътре в мен, карайки ме да отпусна главата си на рамото й.
- Липсва ми. – прошепна в ухото ми. Думите, от които най-много се страхувах. Къде беше Саске, когато наистина имахме нужда от него? Наистина ли се бе променил толкова много? Защо не се върна... Намрази ли ни? Имах ли силата да променя това...
- Знам. – отвърнах глухо. – И на мен.
(От името на Хатаке Какаши)
Закъснявах. Отново. Погледът ми бе устремен право напред, докато краката ми пъргаво и леко се оттласваха от керемидените покриви на къщите и се призимяваха на следващите. Движех се толкова бързо, че никой от минувачите не ме забелязваше. Тичайки, аз сякаш се опитвах да премахна мислите, тежащи на сърцето ми напоследък. Изпитвах вина и, каквото и да сторех, не можех да я премахна. Леката ми усмивка не можеше да се види изпод тъмната маска, покриваща по-голямата част от лицето ми. Какво ли щеше да ми бъде оправданието този път? Случаят определено не бе прост като детска игра на думи. Прииска ми се да можех да погледна учениците си и ,без капка угризение, да кажа нещо от сорта: „Съжалявам, че закъснях деца, но на идване видях малко котенце, което се беше загубило, и ми се наложи да потърся майка му...” Невинна, глупава, калпаво скроена измислица. А след нея, три различни една от друга физиономии. Наруто, скръстил ръце зад тила си, сключил сърдито вежди, а в гласа му, долавяща се простота и безгрижност. Сакура, мърморейки под нос изключително сериозни, но и отличаващи се със своята наивност забележки. И Саске... мълчалив, безразличен, просто наблюдаващ. Може би още тогава трябваше да разбера за случващото се. Още в този миг, когато нещата все още можеха да бъдат поправени. Като най-голям, като лидер на отбор 7, като негов учител, но най-вече съветник и приятелски, дори бащински настроен другар. Аз бях там, но вглъбен в своята книжка, забравих за реалността.
(Неутрален)
Двамата стояха рамо до рамо, насред огромната тренировъчна площадка. Вдигнали умислените си, тъжни погледи към своя учител, Наруто и Сакура отчаяно се опитваха да прикрият измъчените си изражения. Но това бе изгубена битка, щом стояха пред Хатаке Какаши.
„Ако се провалиш на мисия и допуснеш грешки, си боклук. Но изоставиш ли приятелите си, си още по-голям боклук...”
Това бе първият урок на отбор 7. Но тогава, Наруто, Сакура и Саске, бяха още деца и не разбираха изцяло смисълът на това изречение. Едва след години, този тайнствен пъзел от взаимоотношения започна да се подрежда... Бавно, парченце по парченце, всичко си дойде на мястото. И колкото повече години минаваха, толкова по-болезнено и трудно ставаше, за да се продължи напред. Сега, оставаха спомените. Една красива вихрушка от заглъхнали детски смехове и размиващи се картини...
- Наруто, Сакура.... – наруши възцарилата се тишина Какаши, пристъпвайки към двамата си ученици. – Радвам се да ви видя толкова пораснали, но знаете ли кое ме радва повече? – след като спечели обърканите им погледи, той продължи. – Че не сте се променили.
- Променили сме се, Какаши-сенсей. – усмихна се русокосото момче.
- Станали сме по-силни. – Допълни Сакура, поставяйки ръката си на рамото на своя съотборник. В светлите й очи прозираше носталгия, но и увереност.
- Сърцата ви са същите. – въздъхна мъжът, издигайки погледа си към синьото небе. – И аз съм горд с вас.
-----------------------------------------------------------------
A miracle…
”Къде си...”
Сребърни кристали се ронеха от сивото мрачно небе. Сякаш безброй замръзнали сълзи, те покриваха прашната земя и загиваха при допира си с грапавата й повърхност. Мракът протягаше алчно черните си ръце, но макар слабо, мъждукащото жълтеникаво сияние на уличните лампи, го спираше. Огромната бездушна луна разпръсваше призрачата си светлина, задушавайки блещукащите по небосвода звезди.
Тя протегна топлата си длан и докосна заскрежения прозорец. Леденият дъх на зимата бе изрисувал по него красиви, съвършни цветя. Всеки контур, всяко очертание омайваше със своята недосегаема нежност и прелест.
Момичето се приближи още повече до стъклото, опря челото си и се вгледа жадно през него. Там, под сипещия се на парцали сняг, очакваше да види един единствен познат силует. Чакаше го. Година след година, а той не идваше... Но защо сега усещането, че ще зърне дори за миг безизразното му лице, не й даваше покой? Сърцето й блъскаше неуморно в гърдите й, сякаш се бе превърнало в изплашена пеперуда, затворена в буркан.
Огънят в камината изпука, а от него се разлетяха из въздуха огнени светулки, които след секунди изчезнаха... Ярката златна светлина осветяваше малката, но уютна стая. В левия й край, до квадратната дървена масичка, която бе покрита с красива покривка, бе разположена коледната елха. Дръвчето бе изкуствено, но оставяше с впечатлението, че е съвсем истинско. Разноцветни герлянди, различни фигурки и панделки, бяха грижливо поставени на клонките му. А най-отгоре, на самия връх, блестеше коледната звезда, която отразяваше жаркия пламък.
Лека въздишка се отрони от бледо-розовите устни. Сакура затвори очи. На Коледа... чудесата се сбъдваха, нали? А това, което най-съкровено желаеше... Единствената мечта, която устоя на изпепеляващата мъка, на болката, която въпреки размерите си, не се превърна в омраза, беше ...
- Моля те..., нека се върне при мен... – гласът й потрепери, а цялата й душа се въплъти в това простичко изречение... Имаше ли кой да я чуе...?
Внезапно желание накара Сакура да стане и да се втурне към входната врата. Без капка колебание, тя натисна дръжката и я открехна широко. Вледеняващият студ за един миг обгърна крехкото й тяло и то започна да трепери. Но девойката сякаш не го забелязваше. От прекрасните й очи се отрониха сълзи, устните й се разтвориха едвам.
- Саске...
Той беше там. Като привидение, зародило се в дълбините на сърцето й. Стройната му, силна фигура беше все така непоклатима. Снежинките, унесени във вихъра на своя последен танц, падаха плавно върху черната му коса. Бледото лице, поело в себе си студа...
С бавни, отмерени крачки, младежът тръгна към нея. Сакура запристъпва назад, без да има способността да откъсне погледа си от неговия, докато накрая двамата бяха вътре. Саске се приближи към нея. Протегнеше ли се, щеше да го докосне... Но... изпитваше страх, страх, че той ще се изпари.... Страх, че е само плод на копнежите й.
- Сакура...
Гласът му все така спокоен и ,на пръв поглед, безчувствен, събуди хилядите пеперуди в стомаха й и те запърхаха още по-силно от преди... Ръката й плахо се повдигна и застина във въздуха между тях. А Учиха не помръдваше, сякаш я чакаше. И ето, че ледените й пръсти докоснаха рамото му. Дъхът й спря от вълнение. Тя търсеше някаква реакция,раздразнение, дори досада, но той оставаше все така спокоен. Сакура се осмели и докосна лицето му. Беше топло, реално...истинско. Бузата, устните, носът... Саске затвори очи, оставяйки се на допира и. Девойката трепна, щом дланта му се отпусна върху нейната и се задържа там.
Внезапно той простена тихо.
- Какво ти е? Ранен ли си? – уплашено попита Сакура. Учиха не й отговори, а я поведе към камината, където смъкна горната си дреха. Върху красивото му тяло се открояваше прободна рана при лявото му рамо. Двамата се настаниха на земята. Сакура се приближи до него и съвсем внимателно постави нежните си ръце върху болното място. Скоро, от тях заискри силна зелена светлина.
- Кажи ми, ако чувстваш болка. – прошепна девойката, напълно концентрирала вниманието си върху това, което правеше. Настъпи тишина... Но този път, беше най-красивата тишина, която Сакура можеше да си представи.
Учиха бе впил очи в сериозно й лице. Колко нежност се криеше там... Лека руменина се появи по страните й, която й придаде още по-голямо очарование... Беше ли все още негова?
- Сакура... – за втори път той изрече името й. Но този път, начинът беше различен... По-мек, по-топъл. Погледите им се срещнаха. Но този път неговата длан докосна първа лицето й. Без да смее да помръдне, Сакура осъзна колко близо е той до нея. На дъх разстояние, младежът спря и , сякаш получил безмълвното й съгласие, впи устни в нейните. Отделяйки се от нея, той не престана с действията си. Целувките му белязваха вратлето й, бузите, челото, клепачите... А силните му ръце обгръщаха внимателно тялото й, превърнали се в непробиваеми защитни стени...
Две сърца - едното изпепеляващо горещо, а другото ледено, чиято смразяваща бариера се топеше, се сляха в едно. Сакура усещаше как главата й се замайва от опияняващото щастие, което изпитваше в този миг. Ръцете й неспирно докосваха, прегръщаха, милваха Саске. Отдаваше му цялото си същество...
А това... беше ли истина?
Сакура отвори очи. Намираше се на собственото си легло, а зимните слънчеви лъчи се прокрадваха през големия прозорец и създаваха светли зайчета по стената. Тя извърна глава, погледът й обходи из помещението. За секунди през съзнанието й преминаха спомените... Или беше само сън?
Изплашена, объркана и тъжна, тя скочи от леглото си и изтича в хола. Нямаше никого. Беше съвсем сама. Горещите сълзи намокриха лицето й за пореден път. И точно преди да се върне отново в леглото, видя малката, прегъната хартийка, поставена под елхата. С треперещи ръце, девойката я разгърна. Прочитайки думите, тя се усмихна.
„Ще се върна.”
|
