Усмивката на дани
преди: 11 години, 10 месеца, прочетена 1530 пъти
Съботна вечер в Лондон, след тежка работна седмица, отпивам глътка бяло вино от запотената чаша. Притварям очи бавно. Сладка усмивка обхваща лицето ми и потъвам в спомени от почти година време.
Първото нещо което изплува внезапно в съзнанието ми, като балончета въздух от вода, е как зимната нощ се прокрадва тихо на пръсти. Нейният колега, снегът покрива с бяла мантия мрачните сгради и голите клони на дърветата. Единствената живинка която издава че града не е мъртав е тук таме блещукащите прозорчета и загадъчно пропушващите комини.
Къде са се скрили всички? Ами, сгушени са като врабченца в гнездо край огнището. Единствената разлика между мен и всички тези хора е че ми предстои да изляза. Имам уговорка с моя авер Миро, гаджето му и една наша обща позната, с която си чатихме като по малки когато Mirc-a беше на мода. Виждал съм я максимум 2 пъти на живо, като почти не сме си говорили. Телефона ми звъни около 8 часа. Обръщам цялото леглоза да го намеря, а той бил под възглавницата върху която съм се опънал котешката.
-О, Черен кво става? – чувам Миро.
- Алооу.. – полузаспал, полусъбуден му изплещвам и той ми отвръща, че няма да дойде, защото не иска да среща гаджето си, Мария с Дани, общата ни позната, защото като по малки имал вземане даване с нея.
-Ще се получи кофти, брат. Не ги искам на едно място и двете. Сори, ама няма да дойдем, ако искаш излезте вие.
-Окей, няма проблем. И друг път може.
Със което разговора приключи. Побързах да звънна на Дани. Трябваше да скалъпя нещо за пред нея.
-Добра вечер, Гъбке – така се обръщах към момичетата с които се закачах.
-Миро и Мария няма да идват, излязла им е някаква работа. Ако искаш може да го отложим за друг път?
Тя се изхихика сладко. Трябва да ви кажа, че мацката умее наистина да се смее заразно, а усмихнатото и лице е невинно чисто и сияйно, като на малко дете. Вероятно затова всички и викаха слънцето.
-Емииии, ние пак можем да излезем, ако не ти пречи? - последва отново онзи смях който ме кара да се чувствам добре.
Не очкаквах, нещата да се завъртят по този начин. Заразен от щастието което успя да нахлуе дори и през телефонната слушалка от нея. Съгласих се, макар че не я познавам почти. Малко се притеснявам да не се издъня, но така или иначе когато нямаш нищо, нищо не губиш.
-Окей. Окей. Кога ще си готова?
-Хихих хих, ще ти звънна като се оправя. Става ли?
-Очаквам с нетърпение, Гъбке.
-Хих их, Хайде оставяй ме, вече! Хи хих их - и ми затвори внезапно.
Несигурен и леко озадъчен пак се отпскам върху кревата и продължавам с бездействието. Миро от своя страна ми звъни пак, за да разбере какво ще се случва и ме офертира да ни закара с колата.
Към 10 и половина, някъде около 2 часа след като се облякох и гладко избръснах тя ми пише смс че е готова. Уговорката е че ще мина да я взема с кола.
Пред блока съм на Дани с бързоногата Фиеста на Миро и виждам ухилено до уши миньонче което припка по снега със черни ботушки, облечено с бели прилепнали дънки и пухкаво яке тип холивудска звезда. Шмугва се бързо на задната седалка и последват обичайните здравей, здрасти, как сме и прочее.
Поглеждам назад мъжкарски... „хмммммммм... ” дочувам и поглеждам на дясното си рамо едно малко дяволче ми шушне в ухо „Май е по сладка от колкото си мислеше а? ”
А тя пак сияещо ухилена ми отвръща:
-Кво става, къде ще ходим?
-На кафе някъде?
-К’во кафе виж колко е часа? Хихих хихх
-Окей, ще праснем по една бозичка и ще се прибираме.
-Хихи хих хих, искаш ли да идем на това новият бар на последния етаж на мола, че още не съм ходила?
-Към мола моля, господине. – обърнах се на базик към Миро. Той настъпи и тръгва с бесни въртели както по принцип си тръгваше. Влиза във всеки завой със ръчна, а и там където няма завой пак. Забавляваме се и тримата. Бърборим и се базикаме, но аз все обърнат наляво и назад към нея. След около десеттина минутки рали шампионата приключва и се озоваваме в началото на градският площад аз и Дани. Миро отиде да си играят с Марийчето не „прескочи кобила”.
Вървейки по пътя, тя не спира да бърбори и закача.
-Хей, за първи път излизам с момче което не е много по-високо от мен. - последвано от поредната палава усмивка.
- Ами аааз... – блокирам и се усмихвам.
Тя скача пред мен, поглежда ме в очите из от долу и прошепва:
- Ииии това ми харесва, смисъл хубаво е. Хихихи хих хихх
Започвам да усещам, че ме харесва и се отпускам, особено след като сядаме в прослувутия нов бар на последният етаж. Всички сервитьорки ме познават и се чувствам в свои води.
Идва време да поръчваме. С обновени сили и възродена мъжественост вземам главната роля пред сервитьорката:
-Здравей, Мими, как си?
-Супер, радвам се да те видя. Какво ще желаете?
-Какво ще желае дамата? – обърнах се към Дани
-Емии за мен кафяв горещ шоколад.
-Окей, за мен както обикновенно. – тя знае, че пия билков чай с мед и лимон и голям ром.
-Благодаря Ви! Дайте ми две минутки. – рече тя и ми намигна, с което смятам че почнах да бележа полужителни точки пред моята мацка”. Знаете че един мъж е много по-апетитен, когато има конкуренция около него.
Докато пиехме питиетата си открихме безброй много теми за разговор, времето летеше неукротимо бързо. Към 1 след полунощ, Мими се появи и помоли да оправим сметката, защото затвярят.