Светът ми свърши - Apokalypto
преди: 11 години, 10 месеца, прочетена 1481 пъти
Разговор-монолог с бившето ми гадже, което сътворих днес. Всичко се разбира от текста. Заглавието е от филма на Мел Гибсън Apokalypto. Това са мислите и емоциите ми, изразени в художествен текст, всички лица и събития са реални. Датата е 02. 03. 2013. Всякакви мнения и коментари са добре дошли!

Apokalypto
(I reveal myself; Разкривам се)

Знаеш ли кое ми липсва най-много. И двамата знаем какво е да загубиш гадже, приятел или приятелка. Но само един от нас е изпитал това да загубиш най-добрия си и единствен истински приятел, сродна душа, този, на когото можеш да излееш всичко което ти тежи и което те мъчи което те притеснява и гнети това което те мачка и не ти дава мира единствения човек за мен беше ти само и единствено на теб можех да се доверя на пълно. Сега сме разделени. Жени много наистина. Гадже мога да си намеря ако искам и се постарая, жена за спане също може да се уреди. Това което ми липсва си самата ти, приятелят, половината от душата ми без която се чувствам празен, нездрав и животът ме натиска като куп тухли върху гърдите. Неприязънта която изпитващ към мен сега ме убива повече от мъжете които се въртят около теб, всичките ти приятели на които обръщаше повече внимание отколкото на мен, на които държеше истински. Не те обвинявам, в пълното си право беше да прекратиш мъчението наречено връзка, което отблъскваше нови приятели и потенциални ухажори за сметка на едно
Нищо
Малкото внимание, няколкото часа на седмцица, две или три, които можехме да прекарваме заедно напълно не си струваха усилието според теб. И несгодите които изтичаха от това. Не те обвинявам ни най малко. обичам те
Обичах те и още те обичам, за мое най голямо... съжаление - не
Не съжалявам че те обичам. Съжалявам че не ми е позволено да ти го покажа, да ти го показвам всеки ден, всяка минута когато мога, да звъненето по телефона едно време не беше много но всеки път когато можех да ти кажа че те обичам животът ми и енергията ми даваха рестарт, бях готов за още и още
Знаеш ли какво е, сигурен съм че не знаеш...
Да обичаш някого толкова много, че да не му го показваш за да не го нараниш, да не му пречиш на живота, на нормалното мислене и ежедневие, за да не унищожиш подредбата която е направил, която ти си направила в своя живот. Знам че появата ми в същата светлина като преди – на влюбения до полуда в теб нещастник който не може да живее нормално без да канализира цялата си душа в теб, цялото си съзнание и битие. Звучи ненормално и откачено но всяко нещо което съм постигнал от запознанството ни насам съм направил мислейки повече за теб отколкото за себе си. Следването, всички парични доходи, всичко което би направило живота НИ по добър... колкото и млади да бяхме
Винаги съм имал самосъзнанието да бъда възможно най добрия мъж за теб, макар и ценностите ми да са сбъркани за възрастта... на 20 години се стремя към материална осигуреност и сигурност, всичко което в бъдещето би направило живота ни един добър живот. Вярно че съм темерут, че сам неинициативен и социопат, не се разбирам с хора и нямам приятели. Съзнавам че съм тъпо и скучно гадже за 19 годишно момиче, на което му се живее. И че постоянно отсъствам. Нямам място в живота ти защото просто не пасвам на нуждите ти към момента. Да не говорим че съм обсебващ и заради мен си пропуснала много познанства и отблъснала приятели. Съжалявам за всяка вреда която съм ти причинил волно или неволно. Обичам те толкова много че само за да можеш да изживееш младостта си както ти искаш съм готов да страдам, да седя и да се залъгвам че някога имаме шанс да бъдем заедно... когато порастнем и двамата повече и узреем. А аз че съм презрял към момента ясно
Откачам. Пиша си тези думи, изливам месеци емоция и тежест и глад за теб върху бял фон. Седя си вкъщи докато чакам да дойде часа в който ще те видя за пръв път от 8 месеца. Не мога да чакам. Остават 6 часа и ще се побъркам. Страх ме е за собственото ми съзнание. Откачих...
Хванах се в последно време че си говоря сам все едно си говоря с теб. Осъзнавам че вървя по улицата и се усмихвам защото си представям че съм с теб отново а хората ме гледат като луд. Страх ме е че нямам с кого да споделя нищо от това което пиша в момента, страх ме е че всичко това остава в главата ми, върти се шеметно и ден след ден час след час ме побърква. Сега за пръв път излиза от главата ми. Никой не знае за това
Никой не подозира
Една приятелка се самоуби преди 2 месеца. Не мога да лъжа че сме били близки и да се правя на твърде много засегнат, но се познавахме над 10 години и все пак ме засегна. Не само смъртта и, но и това че е имала проблем, че не е имала с кого да сподели, че всичко е останало вътре в нея и се е пречупила и е прекратила мъката без да каже на никого. Сега никой не знае какво я е тормозило и навярно никога няма да разберем
Звучи ли ти познато?
Страх ме е че ако се случи нещо с мен няма да разбереш и да знаеш никога за чувствата които още бушуват в сърцето ми, че въпреки, че ти повярва че сме продължили аз не съм. Аз само се самозалъгвам че съм продължил. Гледам новите ти дружки по фейсбук, гледам как те задяват и как им отвръщаш, гледам как си гладна за вниманието което всички тези хора могат да ти дават сега мен като ме няма да ги притеснявам и отблъсквам, вниманието което аз не можех да ти дам...
ОСЕМ СКАПАНИ МЕСЕЦА си мисля че евала успях да те пусна, да се отърва от теб, от мислите и чувствата за теб, макар никога да не съм искал да се отървам. След осем скапани месеца всичко се връща и ме удря като ковашки чук в главата и ме зашеметява.
А на теб не ти пука
Говорихме току що и не ти пука, студена си като ледената кралица, студена като мъртвец си за мен. Изливам си душата за да не откача, вярвайки че някой ден някога ще прочетеш всичко това, да си мисля че би... но не
П. (момичето) която познавах щеше да се трогне
Онази преди 8 месеца която за една секунда с едно изщракване от моята любима се превърна в ледената кралица която никога повече няма да се трогне от моите думи, на която не и дреме за мен, която не се сеща и за миг какво ли правя и къде ли съм. Колкото и да ми се иска да вярвам че съм запазен в някое кътче на душата ти само като видя как се отнасяш с мен ми става ясно че всичко друго ти е на душа но не и аз, други момчета, други приятели, други занимания и забавления, всичко друго. Аз съм негативен фактор в този свят от миналото ти, появя ли се трябва да бъда отблъснат за да не вредя на настоящето. Мразя се за това че не направих достатъчно за да не допусна да се превърна в това негативно нещо за теб. Идиотско е дори колко емоционално и чувствително приемам всичко това. Откачен съм
Напълно
Не е нормално в нашите отношения момчето да е хиляди пъти по чувствително от момичето и да приема всичко толкова тежко. А съм сигурен че, може ти да си го приела по тежко в началото но бързо ме забравяш и преживяваш. Аз се гърча като настъпан червей вече 8 месеца, 9-ти започва... не съм сигурен дали е природен закон или съм уникален случай.
Липсваш ми. Хората приказват за половинки, за това как душата ти е непълна докато не намериш своята. Чувствам че я бях намерил – това си ти за мен, и сега като те няма съм половин душа. Като човек се справям много по добре от повечето ми връстници но душата ми е празна ;(
Ти не ме чувстваш така. Сигурен съм че ме чувстваше някога
Не съм сигурен кога точно престана да ме чувстваш като половинката ти, но беше доста преди последната ни раздяла.
5 часа и 40 минути още...
Ти излезе нанякъде, по работа ми каза. Толкова ме отчуждаваш че по никакъв начин не искаш да знам какво правиш с кого ходиш, къде, защо. Това ме наранява повече отколкото ако ми беше казала че отиваш при новото си гадже, у тях, да се чукате и да правиш всичко което си правила с мен с него. Ново гадже бих приел, нямам място в живота ти в момента и може би завинаги. Но неприязънта ти и леденото отношение ме убиват.
Изливам си мъката сега защото не искам да я излея после като се видим. Не трябва да виждаш нищо от това което пиша и си въобразявам че ти го казвам наистина в момента. Трябва ми психиатър мамка му, shrink американците ги ползват постоянно точно за това, да си излеят мъката. Не разполагам с такъв разбира се затова си пиша сам. Ще развия шизофрения, знам ли... ще ме освидетелстват, ще се проваля, но не ми пука
Мисля само за теб
За нищо друго
Права си, каза ми го, не знам какво искам. Защото наистина не знам
Искам да сме пак заедно, ти да си онова прекрасно момиче което ме обича толкова много и с което мога да споделя любовта, емоциите, чувствата, живота си, хубавите, дори и лошите моменти. Това никога няма да се върне
Мечтая по миналото а от него няма отърване
Но докато за мен е по скоро утеха когато съм самотен, което е практически постоянно...
За теб миналото с мен е бреме, епизод, който ти тежи и който сигурно приятелите ти избягват като тема. Не знам какво да правя наистина. Пречупих се, потърсих те, борих се с месеци но
Ме е страх
Още възлагам надежди на бъдещето ни заедно, но моите връстници вече взеха да се женят, да раждат, да умират... не ме е страх какво ще се случи с мен, мога да те чакам докрай, а ме е страх какво ще се случи с теб. Сега си още в гимназията, ситуацията не се е променила много откакто се разделихме но завършваш след няколко месеца, ще станеш студент и кой знае вече... ще се омъжиш, ще родиш или не дай Боже нещо да ти се случи и единствената бледа светлина в живота ми ще угасне. Само тази мъничка светлинка ме води напред, вървя към нея бавно и несигурно и чакам деня в който ще я стигна... момента в който ще бъдем отново заедно. Угасне ли и тази надежда животът губи смисъл.
Къде ме намери такъв олигофрен преди толкова години...
Кой да предположи... не искам да се превръщам в кошмарът на живота ти, въпреки че ти, и по скоро липсата ти си се превърнала в кошмара в моя. Хората продължават напред, аз защо не мога???
Желая толкова много да знаеш всичко това, бих искал да ти дам файла и да го прочетеш но перфектно знам какво ще постигне всичко това. Дори да се трогнеш и да откликнеш на любовта ми някак пак ще стане като миналия път и кръга се затваря. Най добрия вариант е или да не ти пука или да се направиш че не ти пука за да ме обезкуражиш и да те оставя на мира. Поне за сега. Вече не отговарям за постъпките си, светът за мен загуби цвят отдавна, още като се разделихме, но сега почвам да губя и картината.
В патова ситуация съм. Това, което не трябва да правя е точно това което най-много имам нужда да направя – да ти разкрия всичко това. Абсолютно не си длъжна да се занимаваш с мен камо ли да ми слушаш щуротиите. Това че аз изпадам в някаква емоционална психическа нестабилност по никакъв начин не трябва да ти влияе, да ти разваля рахата, нито искам да го допусна. Ще ми трябва желязна воля просто за да не ти кажа нищо от това довечера. Може би трябва да започнем отначало...
Това може да е решението, все едно не се познаваме, да изградя някакво доверие помежду ни от нулата, без нищо от тези безумия написани по-горе. Така стъпка по стъпка може да постигна връзката с теб която ми липсва толкова много без буквално да хвърлям нова бомба в живота ти. Въпреки че съм сигурен че въобще няма да се засегнеш от нищо от това и сама го каза – никаква бомба не съм в живота ти, аз съм нищо и никой за теб вече.
Дори другото ти бивше гадже се закача и задява с теб, аз нямам право две приказки да ти обеля за да не смущавам подредбата на нещата в живота ти. Твърде много история имаме наистина. Колкото повече я продължаваме все по трудно става да се въздържам от контакт с теб. Може би трябва наистина да се помъча да издържа още, може да съм близо до това да го приема да не те потърся никога повече. Макар че напоследък само ми става по тежко.
8 месеца приказки и мисли и размисли и емоции
Не мога да поговоря нормално с теб. И ти имаш вина за това. Ти си виновна за състоянието ми.
Ако ти дам този файл ще се направиш все едно ‘къв си ти бе’, ще си стоиш на нивото вирнала носа и ще се направиш че не ти пука, а аз ще си остана да гния в калта и да бъда мачкан от всичко това. А би могла да проявиш поне малко разбиране и някаква загриженост за мен, умерена, не да търчиш обратно в прегръдките ми. Защото не е нормално това отчуждение, липсата на всякакъв контакт е пълно извращение на грижата която имахме един за друг. Точно това ти се чудя – как ти понася. Отговарям си сам че наистина не ти пука. Сигурен съм че ако имаше моменти да си самотна колкото мен може би щеше да се сетиш как винаги бяхме там един за друг когато ни е тежко. Но ти си момиче
Ти си страхотна
Ти си красива, ти си желана, ти си умна и забавна и чаровна и ако искаш можеш да пускаш аванси колкото ти харесва на всеки мераклия, пък ако искаш можеш да ги държиш настрана колкото ти изнася. С момичетата е така, винаги ще има ПОНЕ ухажори, ако ще приятели/приятелки да нямат. Сама няма да останеш никога, не и с твойте качества. При мен няма смисъл да ти обяснявам защо ситуацията е такава, че с всички колеги се конкурираме, дори и с момичетата и никакви приятели не може да сме, а така или иначе всички момичета на света не могат да запълнят дупката, която ти остави в душата ми. Защото дори гадже да е, приятел като това което беше ти за мен не се намира ей така. Опасявам се че може и никога да не намеря.
Ще ти призная, целувал съм две момичета откакто сме разделени и не съм спал с нито една. Едното момиче го хванах за гадже за под една седмица докато не осъзнах че залъгвам и двама ни. Не може да те замести никоя по никой критерии. Ти не искаш да сме никога повече първи дружки и да си споделяме тези неща, а мен толкова ме вълнуват за теб... разбира се нямам право да се намесвам в личния ти живот ни най малко, камо ли за такива подробности. Никога няма да сме близки колкото преди.
Ти веднъж ми показа, че можеш да си върнеш доверието в мен, че можем да се съберем, ако сме се разделили. Но не вярвам, че ще го направиш някога вече. Заместила си всички положителни чувства с отрицателни. Срещам баща ти на улицата, усмихва ми се, говорим си. Срещам К. (приятелка на П. ), същата история, говорих с Д. (друга приятелка на П. ) по скаип все едно последния ни разговор не е бил преди 9 месеца... дори и с майка ти така. Пред всички мога да се правя, че всичко ми е наред, пред всички ще се правя, че съм те преодолял, че съм НОРМАЛЕН, защото съм продължил напред, макар и двете да са лъжа.
Ще го направя дори пред теб сега, довечера.
Няма да те товаря с нищо от това. Но ще ти кажа за съществуването на този текст, ако някой ден решиш да го видиш или нещо се случи с мен. Оставям го и като предсмъртно писмо в случай че не доживея да ти кажа всичко това сам било то заради нещо в работата или просто съм откачил тотално и съм извършил немислимото. Ще се опитам да съградя някакво отношение между нас от нулата, без основата на тежкото минало, защото то не води до нищо добро.
Иска ми се да не се познавахме. Сега, 2013 година. Да се запознавахме тепърва и да имам шанса отново да те накарам да се влюбиш в мен. И да бъдем щастливи отново. Проблемът разбира се е, че ти никога не би се влюбила в мен сега, дори да не ме познаваше. Поне така вярвам сега.
Почувствах се по добре, бях в настроение да се видим на секундата и да бъда най точния и готин пич който ще имаш за бивше гадже, да не засягам и грам от горните теми и да бъда усмихнат и разбран. Спрях да пиша. 20 минути по късно пак започна смазващото чувство... че седя и те чакам докато ти ‘имаш работа’ знам ли каква... не знам с какво се занимаваш в момента и това ме мачка, сигурно си с някое ново гадже и правите секс или нещо...
Лоша работа...
Старая се. За теб, за мен, за двама ни, да не усложнявам нещата. Притеснявам се че ще се видим днес, че ще искаш да е за много кратко, половин-един час. Кой знае с какво си се забавлавала близките месеци по града или през деня или миналата вечер, гаранция ще ти е адски тъпо с мен. Притеснява ме, че ще си студена и дръпната и че ще ме провокираш някак да започна с философиите. А започна ли те край няма да имат...
Искам да сме приятели. Наистина. Ще ме боли когато предпочиташ други момчета пред мен, когато излизаш с тях и като имаш гадже. Винаги ще ме боли че съм се провалил аз като гадже и шанс повече няма да имам. Но пълната изолация също е невероятно тежка, опасно тежка... поне искам да остана, да присъствам в някаква част от живота ти... Да ти подаря букет рози на рождения ти ден след 14 дни, да се надявам на покана за партито е много разбира се... да дойда да те видя на бала ти, на който се надявах да ти кавалествам което разбира се няма да стане, да ти помогна с матурите, да те подкрепям, да ти бъда опора... това вече е прекалено наистина, но за мен щеше да е най-голямото щастие да ти върна всичко това, което ти ми даде когато аз завършвах
Говорих и с Н. (друга приятелка) по скаип току що...
много печено момиче, занима се да говори за теб точно колкото да не бъде неучтива и същевременно беше много мила и дори само благодарение на нея се почувствах много по добре и по-нормално... каза че не иска да посредничи между нас и ме посъветва да си изясним отношенията с теб но по добре да не ги правим по лоши. Каза също че нямала нищо против мен по принцип и не издаде дали имаш нов приятел или не, точно както Д. направи сутринта. Всичките твои познати приятели изглежда нямат абсолютно нищо против мен, даже май проявяват симпатия но разбира се държат дистанция заради теб. Само ти май си толкова негативно и студено настроена към мен :/
Остават по малко от 2 часа и не ме свърта... чудя се какво правиш сега, цял ден. Пак тези мисли за други момчета и забавления, глупава ревност без да имам право на нея. Мислех си да изляза още сега и да застана пред вас да чакам. Така или иначе ще излезеш малко преди срещата ни, може би ще те видя и как се прибираш и с кого. Няма да го направя защото ще се ядосаш. Преди 2 дни те чаках след училище между другото... не знаех дори коя смяна си, просто отидох в 7 и взех да чакам. Така и не разбрах кои класове са 2ра смяна а сега сте я сменили сигурно. След като си писахме днес разбрах че е било лоша идея и по-добре, че не се засякохме. Можеше да си с някой друг които не искаш да ме вижда и още по зле – който аз не трябва да виждам, защото ще откача...
Не си представям някога да прочетеш това и да си стигнала дотук. Цялата тази глупост която съм изписал е пълна щуротия и навярно е адски досадна. Точно като мен когато съм говорил такива щуротии пред теб. Съжалявам. Ужасно момче - ужасно гадже...
Само ако започна да си мисля за теб... затварям очи и си ни представям гушнати отново. Меката ти кожа, допира на бузата ти до моята, всеки сантиметър докосване, който ни свързва, аромата на косата ти... сърцето ми се разтуптява зверски. Знам, че никога няма да се случи отново но дори само да си мисля за това ме вади от жестоката действителност в която се намирам в отношениета ми с теб, забравям, че вече не си моята Пе. , ти си нечия друга, или принадлежиш само на себе си...
Един час остава... тръгвам, не мога да седя повече. Ще седя пред блока ти и ще чакам да се прибереш ако си навън или да излезеш... надявам се всичко това да не е грешка, да мине добре, да не бъде катастрофа... обичам те и ще се постарая. Ще опитам да завържем нормален разговор и ако може да издействам още контакти с теб но съм сигурен че ще те разпитвам и ще стане зле :( тръгвам с добри намерения. Пътят към ада е постлан с такива, дано да не се докаже още веднъж тази максима.
Прибрах се. Не искаш никакъв контакт повече с мен колкото и мила да беше. Този Л. с когото те видях да се прибираш сигурно ти е гадже, а дори не искаш да ми кажеш. Толкова искаш да се дистанцираш от мен, нищо да не знам за теб, нито за бала, нито за кандидатстването, нито за гаджета нищо...
Имаш си ново гадже явно. Или нов най-добър приятел. Пак толкова зле, даже те целува по бузата. На теб ти дреме на оная работа за мен. Не ти пука, не те интересувам, нищо за мен. Угасна последната ми искрица, умирам ;(. Искам да заплача а не мога. Не знам какво ще правя. Чу ли ме като ти казах че те обичам докато си тръгваше на светофара? Или не ти пукаше отново. Сега сигурно си говориш с онзи тип Л. как е минало, нали сте най големите дружки. Коментирате ме както си коментирахме с теб като имаше нещо подобно в миналото. Искам да си бия главата в стената, искам да заплача, искам да се просна и да заспя, да умра, знам ли, каквото и да е, само всичко да не беше такова каквото е в момента.
Сърдиш ми се за раздялата ни. Ти си я целяла, създаваше конфликти помежду ни за да изляза аз виновен после. Както винаги правеше преди това, бях забравил. И все пак се чувствам виновен, все едно е моя вината че не се борих повече за теб. Цял един месец си била страдала, АЗ СТРАДАМ ВЕЧЕ 8. Да те бях потърсил тогава, защо не го направих, защо. Никога няма да си простя
НИКОГА НЯМА ДА СИ ПРОСТЯ
Че те оставих да ме напуснеш, че не се борих още за теб. Нямаш си идея колко много държа на теб, наистина си нямаш. Не ти дреме. Не мога да напиша сълзите си сега... не мога да опиша мъката, болката, кошмара. Не знам какво ще правя без теб, без надеждата, ще откача, ще издивея... съжалявам за всичко, извинявай за всичко, прощавай, прости ми, прости се с мен...
Светът ми свърши... ‘Apokalypto’