Кокичета...
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 1337 пъти
Кокичета. Помня първия път, когато видях кокичетата да цъфтят в съседския двор, след тази тежка зима. Снежнобелите цветчета изглеждаха крехки и сякаш направени от восък, но всъщност бяха достатъчно здрави, за да издържат на отиващите си снегове, ветрове и студ. Те извикаха усмивка на лицето ми и породиха онова опияняващо чувство на красота, чистота и нежност. Дадоха ми надежда. Надежда за едно ново начало. Оповестяха, че зимата е свършила и е настпила пролетта. Беше февруари, все още много студено. Не ги очаквах да се появят така рано. Или може би само на мен ми се струваше рано. Бях ли готова да продължа напред и да оставя всичко зад гърба си? След дълги размисли, реших, че мога. Не пропусках да си напомням, че е минало, че никога не е имало нищо и че никога няма и да има. Бях убедена, че съм те забравила. Гласът ти, топлата ти усмивка, очите ти. Отчаяно се опитвах да не те търся повече, както правех преди и така минаха седмици. Виждах те, но се правех, че не си там. Кимах ти, когато се засичахме, но се правех, че си обикновен съученик от съседния клас. Спрях да мисля за теб преди да заспя и така се случи. Повярвах, че съм те забравила и че съм продължила напред. Заедно с кокичетата снегът полека се стопи, слънцето загря по – ярко, студът ме обгръщаше все по – рядко, но и се прокрадна съмнението дали чувствата ми някога са били истински, щом тъй бързо си отиваха.
Но ето, че в един мартенски петък пак заваля сняг. Не бурен и затрупващ, но достатъчен, за да върне спомена за студа отново. Каква ирония само, че този фателен петък не успях да избягам от теб. Споделяхме един автобус и аз силно се стараех да не те виждам, да не говоря с теб, да избягам в разговорите с другите. Ти не ми позволи. Положи ръка на рамото ми, търсещ вниманието ми и просто мълчеше. Аз не се обърнах към теб, но я усещах там и това беше достатъчно. Скоро останахме сами по пътя към дома и ти отбеляза колко студена съм станала напоследък. И тези думи... тези думи сякаш ми върнаха онази надежда, че всъщност все още не е загубено и има шанс бляна ми да стане реалност. Тогава погледнах в очите ти за първи път от месеци. Онова топло синьо ме заля и ето, че пак паднах в капана ти. И още съм. Изглежда, че кокичетата наистина са достатъчно здрави, да издържат на отиващата си зима, но какво става когато студът се върне? Е, драги, това кокиче, да, твоето кокиче, изглежда се пречупи. Но всъщност не е. Пречупиха се само съмненията, а това, което беше истинско остана – любовта ми. Без капка страх. Моето ново начало, новото ми бъдеще сега изглеждаше по – скоро като ново минало.