Легендата за Аргус, Книга 1:Раждането на Аргус
преди: 11 години, 7 месеца, прочетена 1316 пъти
Глава 1
Училището ни става еднодневен дом.

Здравейте! Аз съм Й. Н. По скоро аз съм един нормален ученик. Е чак толкова нормален не. Обикновенно аз съм онова скромно и страхливо момче във класа. Това обаче се оказа, че съм единствения в училище. Аз съм на петнадесет години и уча във „Професионална гимназия по хранителни технологии и техники”. Накратко е „ПГХТТ”. Във него аз съм деветти „а” клас със специалност топлотехника. Също така аз бях и най-ниския във класа ми. Аз съм около метър и шестдесет докато останалите са по метър и седемдесет-осемдесет. Освен, че бях най-ниския бях и единствения с по-дълга коса от останалите. Косата ми беше руса и стигаше до раменете ми, докато всички останали бяха със почти гола глава. Като говорим за разлики, аз бях и най-слабия. Всички освен са някакви мускулести. Сега вече ще почвам час. Звънеца би и аз бях във час по физика. Лично аз не е харесвах физиката, по-скоро не ми допадаше. Седях на първият чин във средната колона и седях сам. Кабинета беше нормално голям колкото повечето стаи. Във стаята има две врати. Едната от която ние влизаме от коридора и още една от която излиза госпожата. Госпожата ни се казва Тотка Добрева и не е една от най-младите госпожи. Тотка е доста симпатична и забавна, но за жалост преподаваше един от най-скучните предмети. Тя е с къса черна коса и изпобръчкана кожа. Днеска тя доиде със една зелена рокля която и стига до колената, клин и на малки токчета. Когато тя влезна, всички ние станахме за да е поздравим и отново седнахме. Всекъ път във началото на часът и, тя ни вдигаше на дъската за да ни изпитва. Тотка отвори дневника и почна да гледа оценките и хора за изпитване. Обикновенно мен никога не ме изпитват, защото си седа и си слушам, но този път си чух номера и тя ми каза да стана и да разкажа урока. Не бях учил урока и затова след като станах на бялата дъска просто си мълчах.
-Та Йордане искам да ми разкажеш за „механичните трептения”. -каза Тотка и аз продължих да си мълча. -Учил ли си?
-Не съм госпожо. -свих глава от срам и е поглеждах от време на време през косата ми, която беше закрила лицето ми.
-Добре Йордане ще ти пиша двоика ако не ми кажеш нещо което знаеш.
Знаех само за „опитите на Фарадей”, но не можех да се накрам да и го кажа. Имах нещо като сценична треска даже и на дъската.
-Йордане учил ли си нещо?
-Знам... мога да кажа за „опитите на Фарадей”.
Незнам какво стана но някак си го казах.
-Добре тогава започвай.
Тъкмо щях да започна да говоря когато чух едно голямо „БУМ” от сградата и всичко почна да се тресе. Беше станала някаква експлозия и всички почнаха да крещят.
-Деца излизаите навън! -извика Тотка.
Миналия ден имахме подготовка в случай при пожар, но земетресения или пожар то едно и също. Всички почнаха да се блъскат, но излезнахме от стаята. Намирахме се на втория етаж пред кабитнет двадесет и шест. По коридора видяхме и другите класове и всички почнаха да се евакуират. Беше станала такава блъсканица, че децата на сълбищата се тълпяха и все едно гледаше стадо от овце, които са подгонени от вълк. Изведнъж всичко спря, но ние пак продължихме да излизаме. Неловкото беше, че точно този ден във училище имах посетител. Докато слизах вече по стълбите почнах да усещам странна миризма. Не мислех, че това е отрова и продължих да дишам. Накрая всички се изнесохме, но като се огледах не виждах посетителката ми. Да беше момиче и се казваше Роси Стаменова. Огледах се, но не е виждах и затова се втурнах отново във сградата. Това не беше мои тип деиствие, но все пак. Училището беше на четири етажа и със дълги коридори. Качих се на втория етаж, но нея е нямаше. Като се качих на третия етаж не видях Роси а видях четири момичета припаднали. Три от тях ги познавах. Опитах се да отворя прозореца и да извикам за помощ, но прозореца беше закован. Миризмата се усилваше и ми прилошаваше. Опитах се да ги дигна и да ги изнеса, но по стълбите и аз припаднах. Незнам колко време беше минало, но като отворих очи си бях на същото място. Наи-вереятно съм препаднал и са минали пет-десет минути. По скоро исках да беше минало толкова време. Отвън се беше стъмнило и аз едва едва виждах. Огледах се и видях, че момичетата са още там. По реакция аз отидох до тях и почнах да ги побутвам да се събудят. Накрая те се събудиха. Първата която се събуди беше със дълга кафява коса, носеше очила и сив спортен екип. Беше доста висока за възръста си. Казваше се Катрин Стаменова и е спортистка, което обиснява спортния екип. Втората и третата които станаха бяха със дълги кафяви коси. Една от тях имаше много сладко личице и носеше дънки със жълт потник на ягодки. Казваше се Петя Колева. Тя както и Катрин са в осми „в” клас. Другото момиче беше със по-симпатично лице. Отпред косата и беше на бритон а отзад беше вързана на опашка. Имаше лунички и носеше дънки със една сиво-кафява блуза, която и е през рамото. Посредата пишеше „жени” и беше окрасена със много лъскащи неща. Казваше се Петя Герсова и е от деветти „в” клас. Четвъртото момиче не го познавах. Беше нисичка със очила и кафявичка леко накъдрена до раменете коса. Носеше бял потник със поличка до коленете на карета. По странна причина носи и чехли. Знам че навънка е топло но не чак толкова за чехли.
-Добре ли сте? -бяха първите думи, които излезнаха от устата ми.
-Да. -отговори Катрин.
-Къде сме? -попита омаяно Герсова.
-Във училище. -отговорих.
Всички заедно викнаха зачудено как са във училище във толкова късен час.
-Имаше някакъв взрив и вие припаднахте. -обясних им.
-Трябва да се прибирам! -викна непознатото момиче.
Бръкнах във десния си джоб да изкарам телефона и да вида колко е часът. Когато го погледнах неможах да повярвам. Беше...
-Два часа? ! -викна Катрин
-Как може да е два часът? ! -викнах аз.
Освен часът видях че имам и около двадесет пропуснати обаждания, повечето от които бяха от мама.
-Краи с мен. Нямам влак до село. -викна Катрин.
-Аз също. -допълни Герсова
-И аз. -тъжно добави Колева.
Тогава се бях сетил за Роси.
-Хора тъи като няма никакви реисове и влакове до нас ви предлагам да ми помогнете да открием едно момиче.
Беше два часът и се намирахме в края на градът. Би ни отнело два часа да се приберам до нас.
-Момиче ли? -попита непознатото момиче.
Кимнах и се разпръснахме. Въобще не ми мина през главата да е питам как се казва и въобще не усетих, че миризмата беше изчезнала. Докато се катерих на четвъртия етаж видях през прозореца. Почти нищо не се виждаше, но видях, че около училището имаше табела със надписа „ОПАСТНО НЕ ДОБЛИЖАВАИ”. За първи път в живота ми се притеснявах толкова и имах чувството, че сърцето ми ще изкочи. Почнах да оглеждам всички стаи и двете тоалетни на етажа но не ги намерих. Изведнъж чух вик.
-Намерих едно момиче!
На секундата се втурнах към гласа. Не го чух много добре, което знаечеше че е или от първи или от втори етаж. Незнам как, но тогава не ме беше страх от тъмното. Слезнах на втория етаж и после на първия. Виждаше се как се бяха насъбрали пред медицинския кабинет. Дотичах до там и е видях. Тя имаше дълга червена коса а дясната част от косата и е обръсната. Носеше черни дънки и черна тениска със един череп на нея. Беше висока колкото Катрин и е с две години по-малка от мен. Изглеждаше като ангел като спи.
-По-добре да не е събуждаме. -предложи непознатото момиче.
Всички се съгласихме и тогава ми светна да е питам как се казва.
-Ъмм извиняваи но как се казваш?
-Като става на въпрос още не съм се представила. Казвам се Ели Петрова от десетти „в” клас.
Имах чувството, че аз съм единственият човек който да не е „в” паралелка. Всъщност „в” паралека са еколози. По-скоро „Екология и опазнване на околната среда”. След като тя се представи и ние се представихме.
-А коя е тя? -попита Герсова.
-Това е Роси Стаменова. Идва от София. -представих я.
Беше срамно да идва от друг град и да пострада. Тогава отново ми светна да им кажа да се обадат на линейка.
-Имаме проблем. -каза Ели.
-Какъв е тои?
-Няма обхват. -добави тя.
-Тогава да излезнем.
-Пак не можем.
-Защо? -попита Катрин.
-Когато слизах по стълбите до тук видях входа. Тои беше залостен и имаше много мебели, които претискат вратата. -обясни Ели.
-Тоест сме заключени тук? -попита Колева.
-Без обхват и храна. -допълни Герсова.
-Тогава да влезнем във медицинската стая и там да се проснем на леглата и да заспим. -предложи Ели.
Така и стана и влезнахме във медицинската стая и заспахме. Събудихме се чак сутринта към шест-седем.
-Доброутро. -поздрави ни Катрин.
Всички и отвърнаха. Незнам защо но не си представях хора които са залостени и припаднали в училище да са толкова спокоини. Сетих се за Роси и отидох до нея. Тя все още спеше като ангел но трябваше да е събудя. Размърдах е и тя се събуди.
-Мамо даи ми още пет минутки. -каза Роси.
Незнам какво да и обясня като се събуди. Отново е побуднах и този път отвори очи и ме видя. Веднага отскочи.
-Какво правиш в стаята ми докато спа? -повика ми.
Като първите клюкарки всички доидоха.
-Всъщност сме в училището ми. Имам да ти обясня някои неща.
-Какво в училището ли? -зачуди се тя.
Обяснихме и всичко като гледаме да не загубим твърде много време.
-Какво? -попита зачудено тя.
Разбира се като ти кажат, че си припаднал и затворен в училище и ти няма да разбереш от първия път.
-Затворени сме? -попита отново объркано Роси.
-Да. -отвърнах.
-Ами сетихте ли се да чупите прозорците? -отново зачудено попита тя.
Възцари се дълга тишина, заради нашата издънка да не се сетим да чупим прозорец и да избягаме през него. След като никои не отговори Роси почна да се смее. Всички разбирасе се изчервихме.
-Как не сме се сетили? -попита Герсова.
-Незнам. -каза нещо в главата ми.
В главата ми се чу това изречение. Все едно някои направи телепатична връзка.
-Някои друг чу ли това? -попита Катрин.
-Да. -отвърна изплашено и объркано Ели.
Всички казаха че са го чули освен Колева.
-Петя? -обърнах се към Колева. -Ти чу ли това? -попита Катрин.
Тя неуспя да ни отговори, поради шума които чухме отвън. Роси веднага скочи и погледна.
-Имаме проблем. -обяви Роси.
-Какъв?
-Отвън има полицаи и военни.
Имах чувството че сърцето ми падна. Като чух, че има хора.
-Спасени сме! -каза Ели.
-Не! -спря я Катрин. -Ако ни намерят ще ни вземат да ни изследват.
-Все пак сме спали толкова много с онази отвратителна воня. -допълних аз.
-Да, нали все пак заради нея припаднахме и затова отвън има надпис отрова. -пак каза Катрин.
-Но сега няма никаква. -обади се Роси.
-Не си заслужава да рискуваме. -обади се Колева.
-Трябва да се скрим или да направим нещо. -предложи Герсова.
Знаехме, че това не е хубава идея, но все пак нямахме друг опит.
-О, хубаво няма и обхват. -обади се Роси.
-Да от вчера още няма. Нашите сто процента са се обадили на полицията да ни издирват. -обади се Ели.
-Не мисля, че да се крием е хубава идея. -казах аз.
-Нямаме друг избор. -каза Роси.
Всички почнахме да мислим но не измислихме по-добро решение затова търсихме къде да се скрием. Напълно забравихме за телепатията, която чухме.
-Чакаи а какво стана с онова дето чухме в ума си? -попитах.
Никои не ми отговори, защото вече се бяха изпокриха. Едни бяха под леглото, други бяха в шкаф. Почнах да мисля къде да се крия и тогава чу как те махнаха оградите.
-Всички изпокриите се, те са тук. -обади се Роси.
Почнах се чуда къде се крия, но нямаше къде. Накрая се скрих зад вратата. Точно тогава и врата се отвори. Едва не ме смачка. Не успях да видя човека но разбрах, че тои огледа и пак затвори вратата. Със нашия късмет тъкмо като затвори врата се чу звук от „смс”. Човека отново отвори врата и отвори шкафа. Звука идваше от Герсова. След като тои е видя, тя му се усмихна и го ритна със крак. Тои беше със полицеиски дрехи един мустак и шапка. Аз набързо затворих вратата. Добре, че беше само един.
-Изглежда имаме обхват, сега си изключете телефоните. -прошепна Катрин.
Всички си изкараха телефоните и ги изключиха. Даже Катрин и Колева написаха смс на тяхните да не им звънят.
-Какво ще го правим него? -попита Герсова.
Тои беше в безсъзнание.
-Незнам. -обадихме се всички.
По същото време врата почна да се отваря. Веднага скочих и е ритнах с врата и толкова силно се трясна, че цялото училище би чуло.
-Имаме компания. -обадих се аз.
-Трябва да измислим нещо. -обади се Роси.
-Роси, Катрин и Петя Герсова да вземат нещо тежко и да притиснат вратата. Петя Колева и аз ще отворим прозореца и ще се измъкнем а след това елате и вие.
Така и стана. Роси почна да бута бюрото заедно със Петя Герсова и притиснаха врата а аз помогнах на Катрин да преместим секцията. За моя изненада тя беше много лека. По същото време Ели и Колева отвориха прозореца и скочиха. Добре че бяхме на първият етаж и имаше храсти под нас. След като те скочиха и ние скочихме. За нашо нещастие ние ги подценихме и някои от тях ни спипаха отвън.
-Деца какво правите тук? -развика ни се един от тях.
Те бяха трима. Един от тях беше с камуфлажни дрехи а другите двама бяха полицаи.
-Защо идвате с военни тук? -попитах.
-Защото вчера имаше терористическа атака. -отвърна военният.
-Не нямаше. Просто лаборантите направиха малко бум. -опитах се да измисля нещо но разбрах, че не ми се получи.
-Добре деца ся идвате с мен. -каза един от полицаите и посегна да хване Ели, но ръката му мина през нея.
-Какво по.. -извика полицая и другите двама си изкараха оражията.
-Ели какво става!? -попита Катрин.
След секунда ръката му се освободи като залитна към стената и се блъсна в нея. Изглежда доста се е опитвал да е измъкне.
-Какво сте вие? -попита военния.
-Н.. незнам какво стана. -обясни се Ели.
Разбирасе те не ни повярваха. Даже и аз не можех да си обясня какво стана. Първо онова с телепатията а сега това. Нещо паранормално ставаше.
-Деца веднага идвате с нас! -заповяда ни другия полицаи.
Нямахме избор и трябваше да ги последваме, но не го направихме. Седяхме си на едно място.
-Деца няма да повтарям.
Очевидно беше, че ги беше страх да ни хванат.
-По-добре да си вървим. -каза Герсова.
Усетих, че и те разбраха, че тях ги е страх да ни докоснат.
-Хора.. успях добра сега хора слушаите ме! -отново чух този глас в главата си. -Трябва да се измъкнем. Част от нас да бутне военния и да му вземе оражието а другата част да бутне полицая.
Това беше Колева. Знаех си, че тя беше и по-рано, но как го правеше? Обаче така и стана. Чух в главата си как тя почна да брои от три до едно и всички се втурнаха. Аз, Ели и Роси бутнахме военния и му взехме оражието. Другите бутнаха полицея и всички почнахме да бягаме към изхода. Изхода беше една дълга пътека а във встрани имаше много дървета и храсти.
-Бързаите. -извика Роси.
Досега не бях тичал толкова бързо. Еми освен когато ходих в магазина в единадесет часа и си представях, че някои ме гони и така по бързо стигах до магазина. Толкова бързо бягахме, че имах чувството, че сме светкавиците. Когато излезнахме завихме на ляво през циганската махала и продължихме да бягаме. По едно време аз вече не можех да бягам повече и почнах да спирам. Проблема беше, че тоично зад нас ни гониха полицаите и военните. Видях Катрин как се обръща и се върна, хвана ме и почна да тича със мен. Все едно хич не и тежах. Тя даже подмина и всички останали.
-Всички хванете се за мен. -извика Катрин.
Никои не е послуша, затова тя хвана всеки един и го хвърли на гърбът си. Ние все едно ни нямаше и даже тичаше по-бързо от преди. За миг бяхме стигнали до гребната база. Бяха минали около пет минути. Даже и с реис не беше толкова бързо. Катрин ни свали от гърба си и се задъха. Все пак да си по-бърз от автобус и да носиш пет човека на гърба си е нечовешко.
-Как го направи? -попита Роси.
-Незнам просто го почувствах. -каза Катрин задъхано.
-Имам чувството, че онази миризма ни е направила нещо. -казах.
-Първо Петя Колева може да използва телепатия, ръката на полицаи мина през Ели а сега Катрин стана жената хълк. -обясни Герсова.
-Хей! -викна Катрин.
-Шегувам се. -усмихна се Герсова.
Хубавото беше, че и се забавлявахме.
-Трябва да се обадим на нашите. -предложих аз.
-Прав си. -съгласи се Колева.
Всички си изкараха телефоните и се обадиха на родителите си и им казаха, че са добре но маи и днес няма да се приберат. От повечето телефони чувах
-„Как така няма да се прибере”!
А от други се чуваха.
-„Прибери се и ще видиш как ще те накажа”.
Прави бяха. Разбира се децата ти на по петнадесет и четиринадесет години да не се прибират и без да знаеш къде са.
-Какво ще правим сега? -попита Роси.
-Незнам трябва да се приберем. -предложи Ели.
-Те ни знаят лицата и най-вероятно сега ни издирват. -каза Катрин.
-Мисля, че ще е по-добре да се върнем и да ги зашеметим или да им изтрием паметта или да направиш нещо, че да не ни вкарат в базата данни. -казах.
-Данчо има право. -съгласи се Герсова. -Но как ще стигнем?
-Катрин няма да може.
Тогава почувствах нещо странно в себеси. То ме караше да си представя медицинската стая и да докосна земята под мен. Не можех да се контролирам и така и стана.