Споделена история от Проза, литература |
Музиката е моят живот 1
преди: 11 години, 7 месеца, прочетена 1550 пъти
Музиката... Тази тъй необикновена и красива игра на ноти. Имаща своя неповторим чар. Нещото, способно да те накара да чувстваш, а ако не знаеш как – да те научи. Не си ли се питал защо винаги е толкова различна? Как успява да достигне до застиналото вече сърце? Защо предизвиква сълзи и смях... Това не може ли да се нарече магия?
Тихо проскърцване на голямата дървена врата наруши тишината, просмукала се във всяко кътче на огромното имение. Девойката пристъпи плахо в просторната зала, оградена от всички страни с прозорци, вместо стени. Дори таванът представляваше стъклен купол, разкриващ пред очите невероятната гледка на нощното, осеяно със звезди небе. Луната – съвършено кръгла, придаваше красив сребърен и тайнтсвен отенък на местата, докоснати от нежната й светлина. Лили тръгна напред, а живите й, искрящи очи, сякаш опитваха да поберат колкото е възможно повече от хипнотизиращата обстановка. В този момент, сърцето й трепкаше като криле на пеперуда, а усмивката, която не слизаше от бледото й лице, изразяваше две емоции – тъга и радост. Момичето бръкна в джоба на суичера си и извади оттам малко ключе. Приближи се до единствената мебел в дъното на залата, а именно шкаф със странна ключалка и внимателно постави в нея ключа. Красива музика се разнесе наоколо. Девойката се усмихна щастливо и с бавни крачки отиде до средата на помещението. Изведнъж повдигна ръцете си нагоре, сякаш искаше да докосне една от онези звезди, които я наблюдаваха винаги. Лили се завъртя нежно, а малките й боси крачета пристъпваха толкова безшумно и леко, сякаш летеше. Като нищо ще се зачудиш къде са ефирните й крила... Дългата й тъмноруса коса потрепваше при всеки грациозен подскок. Прекрасната мелодия, която в този момент бе завладяла сърцето й, бе едно цяло с девойката. Тоновете ставаха ту високи, ту ниски и всяка тяхна промяна бе описана с пленяващите човешкия разум движения на момичето. Начинът, по който извиваше крехката си снага, по който издигаше за части от секундата във въздуха нозете си, дори фактът, че бе затворила очите си, оставяща се в ръцете на усета... Лили излъчваше спокойствие, увереност и в същото време крехкост. Погледнеш ли я, ще усетиш желанието и огънят, които горят в душата й. Ще ти се прииска да останеш и просто да я гледаш, без да имаш силата да откъснеш погледа си от това прелестно същество. Девойката толкова се бе унесла, че не забеляза, когато нисичка жена, загърната в сива плетена жилетка, влезе при нея.
- Невероятна си, мила. – Думите, изпълнени с любов и възхищение, стреснаха момичето и то веднага прекъсна своя танц.
- Благодаря... – отвърна тихо, като седна уморена на земята.
- Не трябва ли вече да си лягаш? – попита угрижено възрастната. – Утре те чака дълъг път и си мисля...
- Ще постоя тук още малко – усмихна й се Лили. – Искам да съм сигурна, че изпълнението ми ще бъде блестящо. Мечтая да постъпя в Музикалната академия още от дете и не мога да се проваля сега.
- Убедена съм, че ще се справиш! – възкликна весело икономката на семейство Остин, след което тихо излезе от залата. Лека въздишка се откъсна от устните на девойката, когато остана отново сама. Да, притесняваше се. Последните месеци бе прекарала свободното си време в упражнения на измислените лично от нея съчетания. Трябваше да успее! Тя се отпусна по гръб и се загледа нагоре, където през стъкления купол, звездите блещукаха по - ясно отвсякога.
Стоях на красива, обширна зелена поляна. Усмихвайки се, се любувах на пъстрото букетче, което държах в ръцете си. Повдигнах го и вдишах дълбоко от опианяващият аромат на горски цветя. Отправих погледа си към синьото небе. Прииска ми се да полетя. Да докосна едно от онези пухкави бели облачета, плуващи в необятното пространство. Лек топъл вятър накара рокличката ми да заиграе танцът на вълните. Всичко наоколо започна да трепти. Тихият нежен шепот на природата достигна до мен. А с него дойде и глас.
- Лили. – Обърнах се. Тя бе точно зад мен. Красивите й блещукащи сини очи изучаваха грейналото ми от радост лице. Слънчевите лъчи докосваха светлата й коса, превръщайки я в златна. Усмивката й предизвикваше моята. Ние просто бяхме там, една срещу друга, заедно. Не бяха нужни думи, за да изразим чувствата си. Хванахме се за ръце и звънкият ни детски смях се разнесе наоколо.
- Хвани ме! – Извика най-добрата ми приятелка и аз се затичах след нея. Наблюдавах как подскачаше и се завърташе. Приличаше ми на изящна пеперуда. Тя бе моят идеал. Всичко, което исках да бъда. В моите очи, бе съвършена.
- Хванах те! – Засмях се и като се протегнах напред, я прегърнах силно. Уморени, двете се излегнахме на меката трева, наслаждавайки се на царящото спокойствие.
- Колко е красиво! – Възкликнах, когато зърнах най- прекрасното цветче, което бях виждала, в шепите й. Тя ми направи знак и аз се приближих към нея.
- Лили, нека положим клетва! – Думите й ме учудиха.
- Клетва? За какво? – Попитах, а сърцето ми затрепка от вълнение. Приятелката ми се усмихна мило, както винаги е правила, и, като ме погали нежно по главата, закичи в косата ми цветето, което бях забелязала по-рано. Щастлива, аз й подарих букетчето си.
- Сега затвори очи и повтаряй след мен. – Заръча ми тя и като уловихме здраво ръцете си, заговорихме.
- Заклеваме се, че ще постъпим в най-елитната Музикална Академия и ще станем най-добрите танцьорки, каквото и да стане! Винаги ще бъдем заедно!
Мрак. Силните дъждовни капки, разбиващи се в земята, се сливаха с горещите ми сълзи. Гледах я. Тя бе в ръцете ми неподвижна и студена.
- Събуди се... – Прошепнах, но думите ми се загубиха глухи и нечути от никого. Част от мен умря в онзи ден. Сърцето ми беше разбито на милион парченца... необратимо. Прегърнах я.
- Не ме оставяй... Ние се заклехме, помниш ли? Винаги заедно... – Продумах през хлиповете си. Болката бе непоносима – изгаряща, убиваща. Протегнах треперещата си ръка и извадих от пазвата си мъничък прозрачен медальон, в който бе поставен крехък вишнев цвят.
- Виждаш ли? – Усмихнах се тъжно. – Пазя го вече толкова години... Ще те пазя в сърцето си като изпълня нашето обещание... за теб.
Въздъхнах, отърсвайки се от тъй ясните спомени, запечатали се в съзнанието ми. Огледах се. Пред мен се издигаше огромна сграда, състояща се от три крила – западно, северно и южно. В центъра се разпростираше прекрасна градина. Два фонтана огласяха с тихото си румолене това, сякаш отделено от околния свят, кътче. Високите дървета, по чиито клони трепкаха стотици листа, хвърляха сянката си наоколо. Интересни декорации допълваха цялата картина. Отвсякъде долитаха развълнувани гласове, примесени със звуците на всевъзможни музикални инструменти. Тръгнах по дългата, оградена с цветни лехи, алея. Вървях все направо, без да обръщам внимание на любопитните погледи, които ме следяха. Дочувах шушукания и въпроси, като „Нова ли е? Коя е? ” Нямах намерение да се обръщам. Внезапно спрях. Усетих лека, отдавна забравена болка някъде вътре в мен. Бях несигурна, уплашена. С мъка задържах напиращите сълзи. Липсваше ми... Най-сетне бях стигнала до тук, но без нея...
- Вярваш ли още в мен, Алис? – Запитах се, гледайки изящният, изписан със сребърни букви, надпис:
„Музикална Академия”
|
