Споделена история от Проза, литература |
Сребърен вълк
преди: 11 години, 6 месеца, прочетена 1935 пъти
Сребърен вълк
Първа част
Навън беше се смрачило. Луната грееше над небосвода. Звездите светеха ярко. Лампите на петзвездния хотел, в който беше отседнала Хали с родителите си, светеха.
Бащата на Хали, Джон Картър разопаковаше куфарите, а Мериан Лаурет подреждаше дрехите в шкафа си.
Хали влезе в стаята като дърпаше своя куфар. Мериан се засмя и каза на момичето:
-Скъпа, защо мъкнеш този тежък багаж? Защо не го даде на баща си?
-Лельо, татко беше зает със своят куфар! -натърти госпожичката с малко учудване на леля си
Лаурет се засмя повторно и прегърна племенницата си.
-Ако баща ти е зает, то аз мога да ти помогна...
Хали направи раздразнен поглед, с което казваше:"Трябва ли да го правим на въпрос, лельо!? " и влезе в спалнята. Тя отвори багажа си и извади нощницата си. Преоблече се и скочи в пухкавото легло. Мериан влезе.
Хали погледна към леля си натъжена и каза:
-Иска ми се мама да беше тук...
Леля й въздъхна:
-И аз ангелче! Иска ми се сестричката ми да беше тук, но животът отнема понякога невинни животи. Майка ти беше силна жена и направи много за всички ни, но проклетата болест я догони и й взе душата. Сега тя е с нас, но ние не я виждаме. Тя е на небето и не иска да скърбим за нея. Тя иска ти да се радваш. Иска да не я забравяме, но да не мислим за смъртта й. Иска да си я спомняме, като жива, а не като умряла. За това не те пуснах на погребението, за да не я помниш като мъртва, а като жива, с хубавите ви спомени...
-Да, но мама дали е звезда или живее на звездата? -Хали беше много любопитна за това и очакваще пълноценен отговор от леля си
-Да! Тя живее на звезда. На вечерницата живее. На вечерницата живеят всички наши близки.
-Така ли?
-Точно така, скъпа! Всички наши близки...
-Които са мъртви-каза детето отново с тъжен поглед
-Да... -каза Мериан-Но когато и ние умрем, след много време, ще видим всичките си починали близки, включително и Вирджиния, моя сестра и твоя майка. Но понеже още си само на 14 години, ти ще живееш още много много време! Така, че не мисли сега! Наслаждавай се на почивката! Приготвила съм ти изненада за утре! Лека нощ! Да спиш в кош.
-И да сънувам златен грош-изпревари я малката-Знам казваш ми го винаги! Лека нощ, лельо!
Лаурет затвори вратата и остави Хали да спи на спокойствие. Но момичето нямаше намерение да заспива. Тя отвори прозореца и погледна нагоре. Небето беше толкова ясно, и звездите се виждаха. Виждаше се и звездата на която беше майка й.
Както се наслаждаваше на гледката, тя се сети нещо. Беше си забравила телефонът в рецепцията, защото говореше с приятелката си. Тя се хвана за главата. Излезе от спалнята. Леля й и баща й бяха заспали. Хали тихо се измъкна от апартаментът. След това бързо слезе по стълбите и се намери в рецепцията. Тя погледна на дивана, където беше седнала, но не намери телефона. Момичето излезе извън хотелът за всеки случай и изведнъж намери нещо на асфалта. Беше лъскаво, явно че бижу. Тя го вдигна и видя, че герданът е сребърен. Прибра го и влезе в хотелът.
Жената на рецепцията я попита:
-Какво, обичате?
-О, ами търсих си телефона. Сетих се, че тук го оставих.
Жената взе един смартфон от шкафа с изгубени вещи:
-Това ли е?
-Да точно! Благодаря ви! -Хали го взе и се изкачи по стълбите.
Влезе в апартамента и скочи на леглото. Затвори очи, но изведнъж се сети за сребърното бижу, което намери. Тя го извади и светна лампата, за да го огледа по-добре. Беше изобразен виещ вълк. Момичето виждаше отражението си на герданът. Тя се усмихна и го остави на шкафа. Отиде в банята и се погледна в огледалото, но не виждаше нищо, освен тъжните си зелени очи и усмивката, която се опитваше да ги прикрие. Хали направи нацупена физиономия на себе си и за това, че постоянно е депресирана, заради смъртта на майка си. Среса кестенявата си коса и пак легна в леглото. Но не можа да заспи. Чудеше се как този сребърен гердан беше попаднал случайно на асфалта. Когато пристигтихнаха нямаше и помен от него...
--------------------------------------------
Хали обаче не знаеше каква сила имаше това бижу. То беше необикновено...
|
