Споделена история от Проза, литература |
Изкуството да бъдеш някой друг - 1 част
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 1948 пъти
Надявам се да ви хареса (:
Четири часа. Това бе необходимото време, за да ме убедят да направя нещо... не толкова редно. 240 минути, през които решението ми клонеше ту към единия, ту към другия противоположен полюс. Накрая в съзнанието ми останаха само две простички на вид думи. „Да” или „не”. Може би, ако имах способността да виждам бъдещето, щях да изкрещя „НЕ! ” с цяло гърло... Но като най-обикновено момиче, аз не можех да предотвратя нещата, които щяха с пълна сила да ме връхлетят много скоро. Ето защо погледнах ситуацията от друг ъгъл. Не го правех за себе си. Наистина, извинението, че е за доброто на брат ми, успокояваше съвестта ми до определена степен. Но тревогите и притесненията, че ще направя грешната стъпка, ставаха все по-големи...
Да се върнем в настоящето. Вгледах се в стоящия срещу мен мъж. Кръглото му, пребледняло от притеснение лице изразяваше простодушност, която започна да печели доверието ми малко по малко. Косата му бе черна, а на леко прегърбеният му нос се крепяха очила. Беше с глава по-нисък от мен и поне с 15 години по-възрастен. Въпреки жежкото време, върху бялата си риза бе облякъл черно сако, на коеъо се открояваше червена вратовръзка.
- Благодаря ви, сестро! – смотолеви той и като се усмихна плахо, сякаш се боеше да не си променя мнението, ми връчи някаква торба.
- Казах ви, г-н Ма, все още не съм станала монахиня. – Поех плика и въздъхнах, а после зареях поглед към небето. – Но само след три дни ще замина за Рим и тогава...
- Госпожице... – нервният му глас и честото потропване на лачените му обувки по земята привлякоха за кратко вниманието ми.
- Лиана – отбелязах кратко, все още мечтаейки за чистото, свято бъдеще, което ме приветстваше с отворени обятия. За момент ми се привидя цял хор, облечен в искрящо бели одежди и в ушите ми зазвъня нежна мелодия...
- Моля ви, ... Лиана, побързайте, няма много време до подписването на договора! – напомни ми нетърпеливо мениджър Ма, след което ме избута в помещение подобно на килер. Той излезе отпред да пази, а аз започнах да изваждам внимателно съдържанието от торбата. Съблякох дългата синя роба, дарена ми от манастира, в който прекарах по-голямата част от живота си и започнах да увивам с бинт бюста си.
”Това е лошо... много, много лошо! ”
След като прецених, че е достатъчно пристегнато, навлякох широка черна тениска и също толкова голям суичер, който покриваше крехкото ми момичешко тяло.
„Ами, ако се издъня, ако ме хванат? ”
Тъмно сините дънки, раздрани, както бе по сегашната мода на коленете, не ми бяха по мярка, но си сложих колан, чиято катарама бе с форма на череп.
„Господи, прости ми... Такива дрехи, какво неуважение към Теб! ”
Последният елемент намери мястото си на главата ми. Късата момчешка перука бе точно подбрана с косата на брат ми и също толкова добре покриваше моята собствена.
„Смяна на пола... Това към кой грях се причислява? ! ”
Преобразяването бе завършено. Погледнах се в малкото огледалце, окачено на стената и сбърчих неодобрително нос. Да притискаш съвестта си не бе от най-лесните неща на този свят. Още повече, когато за цел си си поставил да станеш добър, честен... В този момент аз не бях нито едното, нито другото.
- Лиана...! – възкликна развълнуван до сълзи Ма, протягайки ръцете си към мен, когато застанах пред него в изцяло нов вид. – Невероятно! Такава огромна прилика! Спасен съм! – продължаваше да излива радостта си разтърсвайки раменете ми. – Хайде! – Добави, след което ме поведе по широка алея, водеща до централния вход на огромна стъклена сграда. Двамата внимателно заобиколихме насъбралото се отпред пищящо множество фенове и бързо изчезнахме зад стъклената врата. Погледът ми попиваше всяка подробност. В един момент главата ми се замая от всички плакати и скъпи орнаменти, разпръснати със стил по страните на дългите коридори.
- Perfect! Excellent! – изкрещя директорът на известната напоследък музикална група A. N. Jell, още щом кракът ми стъпи в луксозно обзаведеното помещение. Усмихвайки се насила, накарах скованите си от напрежение крака да се размърдат. Близнакът ми – Даниел, за когото в този прекрасен ден се представях, винаги бе по-отвореният и нахаканият от двама ни. Ето защо, трябваше да вляза в ролята си по-добре. Прочистих гласа си, за да докарам точния тон, след което се запътих напред.
- Здравейте г-н... – името ми изкочи от главата и аз се ухилих извинително.
- Ан! – довърши вместо мен директорът, после ме потупа приятелски по рамото и с все такова ведро изражение ме подкани да седна. След по-малко от секунда, на бюрото бе поставен документ и химикал. Докато напрягах мозъка си, за да измисля по-правдоподобен подпис, развеселеният мъж започна да обикаля наоколо, подхвърляйки по някой лаф. Бях прекалено съсредоточена и сериозна, за да му обърна внимание и в един момент, Ан се подхилкваше на собствените си шеги. Това ме устройваше, разбира се. Колкото по-малко внимание, насочено към мен, толкова по – добре. Придърпах договора към себе си и тъкмо да сложа край на целия този абсурд, за което бе достатъчен само един замах, входната врата се отвори с трясък. Писалката се изплъзна измежду пръстите ми и тупна на лъскавия под. Когато фокусирах появилата се фигура, устата ми зяпна. Първата ми мисъл бе: Нима това бе ангел? Гледах това красиво лице, което до такава степен ме омайваше, че за момент забравих къде съм. Едва днес разбрах за съществуването на „Ангелите” и вече имах честта да се срещна с тях лично... Нима това бе съдба? Докато размишлявах над участта си, премигвайки често, чернокосият младеж стовари ръцете си на бюрото, а после се наведе още по-близо до лицето ми. Студената му усмивка ме разтърси и по гърба ми полазиха ледени тръпки.
”Не, това определено не е ангел. ”
Реалността ми удари доста силен шамар. Какво следваше сега? Без да успея да си дам отговор на този въпрос, Крис бе сграбчил лакътя ми, теглейки ме нанякъде.
- Oh, no, no, no…. – чух отново английската реч на директора, и преди да разбера какво става, няколко страшнички на вид костюмирани мъже застанаха пред нас, препречвайки ни пътя. Крис се обърна към шефа, а изражението на лицето му крещеше „Искам обяснение, ВЕДНАГА! ” Г-н Ан весело се засмя, след което добави.
- Крис, това е 7-мият кандидат за групата, който намирам и няма да позволя да разкараш и него! Мисля, че Дани е точното допълнение, the missing part! Неговият глас.... So lovely, so beautiful!
Използвайки момента, аз рязко дръпнах ръката си и пристъпих няколко крачки назад. Мисълта за безопасност бързо отлетя, когато се сблъсках в някой. Тихото ми скалъпено извинение не бе довършено докрая, защото бях твърде заета да изучавам второто за този ден ангелско лице. Червена коса, топли кафеви очи, нежна усмивка...
- Добре ли си? – попита ме младежът, поставяйки дланта си на рамото ми. Кимнах припряно, а после се отдалечих на няколко крачки. В ума ми се въртеше един единствен въпрос. Бях ли се издала по някакъв начин?
- Е, ще подпишеш ли най-накрая? – подскочих, когато директорът се озова до мен, размахвайки договора пред погледа ми.
- Д-да. – награбих бързо листа и поставих заврънтулка най-отдолу. Поклоних се с глава, както следваше учтивостта, и по най-бързия начин излязох.
- Ей, почакай, не искаш ли чай? Кафе?
Гласът на Ан долетя някъде отзад. Не се обърнах. Всичко свърши. Направих едно добро дело. Дали?
- Извинете... – промърморих тихо и се запромъквах измежду струпалите се пищящи фенки. Тъй като седяха точно пред сградата, нямах друг избор, освен да тръгна напред. Всеки път, когато някоя от тях ме погледнеше, имах чувството, че всеки момент ще разбере тайната ми. Сякаш някой бе лепнал табелка на челото ми с надпис: „МОМИЧЕ”
- Ах, колко е красив! – възкликна една от девойките, когато зърна пребледнялото ми лице. Другите започнаха да се съгласяват с нея и в един момент бях обрадена от всички страни. Сведох главата си и захлупих каскета си по-добре, така че козирката покриваше очите ми.
- Съжалявам, бързам! – повторих отново и ускорих крачката си, но за лош късмет те ме последваха.
- Как се казваш? – попита ме една.
- Откъде си? – не се стърпя друга.
- Защо беше в сградата на A. N. Jell? Нима ги познаваш лично? !
Обсипваха ме с въпроси, на които не можех да дам отговор…
- Дани!! – почувствах огромно облекчение, когато мениджър Ма ме настигна и, обгръщайки с ръка раменете ми, ми помогна да се измъкна от неудобната ситуация. Той подхвърли на фенките, че музикантите щели всеки миг да излязат навън. Щом чуха това, всички хукнаха към сградата, а двамата с него побързахме да се отдалечим на безопасно разстояние.
- Остават още само няколко часа до заминаването ми!! – възкликнах, сключвайки ръцете пред гърдите си. Замечтаният ми поглед се превърна в объркан, когато Ма коленичи пред мен.
- Моля те! Знам, че искам много, но.... Остани с групата за една година!
Нали се сещате онзи звук при протриване на плочи, развалящ въображаемата мелодия в главата? Е, да приемем, че той продъни ушите ми. Поех дълбоко въздух, погледнах с умиление този беден, объркан човечец, след което казах ясно и отчетливо.
- Не.
После започнах да разкопчавам суичера си, тръгвайки към моята „съблекалня”
- Моля те, Лиана... Брат ти си направи пластична операция преди 2 дни и сега е в болница... Ще му трябва доста време, докато може да се покаже отново пред публика...
Връхната дреха се озова върху лицето му и той припряно я свали от там. Бях застанала пред малкото огледалце и откачах перуката си, закрепена с малки фибички. След като най-накрая приключих, излязох навън, където мениджърът съсипваше горката дреха, извивайки я и мачкайки я, несъзнателно. Отворих уста за още по-убедителна реч, като в нея възнамерявах да изтъкна като аргументи, че лъжата и, още повече, подобен театър са против всякакви морални закони, но точно тогава...
- Крис идва! Скрий се! - Ма ми тикна в ръцете дрехата и ме избута грубо в малкото помещение, след което хлопна малката скърцаща вратичка. Стана съвсем тъмно...
Долепих ухо, напрягайки слуха си.
- Къде е? – долових раздразнения глас на Крис. Неприятните тръпки отново се появиха! Да, тази среда определено не ми влияеше добре.
- Кой къде е? – въпросът на Ма прозвуча толкова глупаво, че поставих ръка пред устните си, за да не се изхиля.
- Много добре знаеш! Вътре ли е?
Дръпнах се рязко назад и с трескави движения навлякох обратно суичера. Прехапах нервно устни, осъзнавайки как мракът нямаше да ми позволи да си сложа добре перуката... Ето защо я нахлупих набързо, а отгоре вдигнах качулката си. В същия миг, вратата се отвори с трясък и аз се изправих лице в лице със новодошлия. Усетих как леденият му поглед ме задушава и с мъка се усмихнах. Веждата му се вдигна въпросително.
- Говорих по телефона... – измрънках веднага някакво извинение, но изражението му не се промени.
- Не ми пука какво правиш... – той се приближи няколко крачки към мен - Наобратно ли си облякъл суичера? – попита накрая и аз стреснато сведох глава, осъзнавайки, че това е така.
- Ами... такова...
Младежът не ме изчака да изпелтеча каквото и да било... Той грабна ръката ми и ме повлече със себе си. Мениджър Ма безпомощно подтичваше след нас, но не можеше да достигне темпото ни. Не успях да попитам къде отиваме... Какви ги дрънкам, аз и името си не можех да кажа в този момент.
Озовахме се в светло помещение. Огледах се напрегнато и разбрах, че това бе записно студио. Погледът ми бе привлечен от микрофона, поставен в центъра. Едва по-късно осъзнах, че в стаята се намират останалите членове от групата....
|
