Споделена история от Проза, литература |
Изкуството да бъдеш някой друг - 2 част
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 1579 пъти
„Господи, ... виждам колко много ме обичаш! Самият факт, че ме изправяш пред такива ситуации и премеждия... Е, ... поласкана съм! ”
Седях вцепенена, загубила пълен контрол над тялото си. Мислите в главата ми безпомощно се лутаха, но не достигаха някакъв смислен вид... Опитах да помръдна краката си, но не се получи. Треперех.
- Здравей. – погледът ми намери източника на приятелския глас и отчаяно се вкопчи във ведрото му лице. Тези очи, с цвят на разтопено злато, ме гледаха спокойно и окуражаващо. Младежът се приближи до мен и ми подаде ръка
- Аз съм Алекс, ако по някаква случайност не си видял нито един мой плакат. – усмивката му ме порази. От шока, забравих да вдигна своята длан. Ето защо той се наведе и я хвана, разтърсвайки я леко. Мястото му веднагически бе заместено от русокосо момче.
Небесно-сините му очи присветваха развълнувано. Той ме огледа преценяващо от горе до долу. После, напълно панирана, за да помръдна, усетих ръката му да се отпуска върху главата ми. Последваха няколко последователни потупвания, при които умирах от страх косата ми да не се подаде от някое крайче.
- Аз съм Иън. А сега, да те видим какво можеш! – възкликна той внезапно и отстъпи назад, правейки ми път към микрофона...
Ако сърцето ми беше по-слабо, в този миг щях да предам Богу дух... Но, знаеш ли? ! НА ТЕБ НИЩО НЯМА ДА ПРЕДАВАМ!
С бавни и колебливи стъпки се насочих натам...
А сега да спрем развитието на действието. Натиснете копчето „ПАУЗА”, за да мога да доуточня някои неща. Сигурно вмомента си мислите:
„Леле, тя сигурно много обича брат си, щом така се жертва за него! ”
Или...
„Може би просто иска да заслужи свещеното название монахия / сестра... ”
А сигурно дори ви минава през ума, че мога да пея!
Нека ви изясня ситуацията. Още от ранна детска възраст, аз и брат ми израснахме в манастир. Изоставени от родителите си, ние бяхме изправени пред живота едва 7-8 годишни. Без да познаваме какво е майчина милувка, нито какво е да си горд със своя прекрасен баща-герой, двамата мечтаехме един ден да се освободим от вечната празнота, потискаща сърцата ни. Не беше трудно да се насоча към решението да стана монахиня. Жената, която ни отгледа, бе най-прекрасният, всеотдаен човек с чиста душа... Тя се превърна в мой идол и аз пожелах да водя живот като нейния.
Относно брат ми, той не пожела да загърби миналото. Помня как, когато бяхме унижавани от другите деца, Дани ме защитаваше. Прегръщаше ме и говореше онези сладки думи, които ни действаха като опият. Казваше ми:
- Не плачи, Лили! Ще видиш, че след години, аз ще стана известен и така мама и татко ще ни намерят!
У мен винаги съществуваше някакво безрезервно доверие. Успокоявах се.
Но да се върнем в настоящето и отново да продължим историята...
Правейки крачките напред, пред мен проблясваха различни спомени. Едно усмихнато лице с черти, досущ като моите... Един глас, изпълнен с надежда и мечти... И тогава осъзнах, че не можех да го предам, не можех...
Спрях. Ръката ми бавно се вдигна нагоре, пръстите ми обхванаха микрофона. Взех слушалките и ги поставих на главата си.
- Ще ти пуснем една песен... Ако я знаеш, по-добре за теб. Ако ли не, ще трябва да си съчиниш текст... Ще чуваш само инструментал – долових хладния глас на Крис. Той отиде до дивана срещу мен и се отпусна на него. Наглите му очи се впиха в моите.
- Ама, Крис... – възрази Иън, но млъкна, щом срещна ледения поглед на лидера.
- Ти ще пееш там, където се налага. – отбеляза чернокосият. После даде знак на Алекс и той пусна песента...
Учестените удари на сърцето ми в миг се нормализираха, когато осъзнах, че тази песен е моята любима... Знаех текста, знаех всяка извивка, всичко... Поех дъх, затворих очи....
It’s not love
This isn’t love...
Единствената песен, която бях пяла толкова много пъти...
It’s just your obsession
Wherever
Whatever I do
It’s frightening
The you who watches me...
В този момент се включи Иън. Той идеално заместваше оригинала... Колко добър беше само... Можех само да се надявам моето изпълнение да бе достатъчно...
I follow in your shadow
I make a phone call
I become thrilled at the sound of your shaking breath
My heart runs after your increasingly quick steps
I think I’ll go crazy
Дойде моят ред. Гласът ми пое необходимата височина. Чувствах как влагам цялата си енергия и сърце... Желанието за успех ме накара да забравя, че около мен имаше хора...
Have you gone crazy?
Why are you like this?
Протегнах ръце, след което неосъзнато ги поставих на сърцето си.
Please just leave me alone now
Seeing you is suffocating
Please disappear from my sight...
Стреснах се, когато слушалките бяха грубо махнати от главата ми. Отворих очи и подскочих, виждайки Крис, който се бе навел много близо до лицето ми. Зоркият му поглед не ме изпускаше нито за миг. Инстиктивно понечих да направя крачка назад, но той сграбчи китката ми, с което блокира опита ми за бягство.
- Крис? - Алекс се приближи спокойно до нас. – Мисля, че трябва да му го признаеш... – Червенокосият младеж сведе глава към мен и ми намигна.
Лидерът продължаваше да мълчи. Тропане по стъклената стена отвън го накара да ме пусне и да се извърне с досада към новодошлите. А те бяха- мениджър Ма, който в този момент приличаше на призрак, и самият директор, подхвърлящ ми удобрителни знаци, вдигайки палци нагоре.
- Хн. – произнесе Крис, след което излезе от студиото, затръшвайки вратата след себе си. Тъкмо си отдъхнах, когато Иън скочи пред мен. На лицето му изгря широка усмивка, разкриваща белите му зъби.
- Справи се страхотно! – започна да разтърсва раменете ми. Виждайки притеснението ми, което все още не си бе отишло, той добави. – Не му обръщай внимание...
После младежът излезе.
Последен до мен застана Алекс. Той просто постави дланта си на рамото ми и се усмихна. Този мъничък жест казваше толкова много....
- Но... мястото ми не е тук! – казах отчаяно, хвърляйки поглед на скъпото заведение отсреща. От отворените прозорци долиташе изключително силната музика, чийто бас ти дава усещането, че нещо вътре в теб трепти.
- Не можеш да пропуснеш партито в твоя чест. – отсече мениджър Ма, побутвайки ме по гърба.
- В чест на Дани. – поправих го аз. Въздъхнах и поех към своя кошмар.
Още щом кракът ми престъпи прага, множеството, събрало се там, избухна в бурни аплодисменти. Накарах се да докарам нещо, подобно на усмивка, след което си запроправях път напред, следвана неотлъчно от своя придружител. Сърцето ми подскочи, когато Иън се появи от нищото и преметна едната си ръка през рамената ми, а с другата ми връчи чаша с неясен за мен алкохол.
- Знаеш ли... – отбеляза той, а по гласа му долових, че е леко пиян. – Малко хора оставят Крис без думи... – Както вървяхме, изведнъж блондинът закова на място и застана с лице към мен. Очите му се присвиха, докато ме питаше следния въпрос:
- Откъде... , сещаш се, извади тоя глас?
Засмях се и повдигнах рамене. Самата аз не знаех, че крия такъв талант.
- Както и да е. – отсече момчето. Грабна една чаша от наредените на високия, червен плот, след което я вдигна тържествено.
- За теб и за таланта ти, който може да срита Кристиан и неговото самолюбие!
Чашите се удариха една в друга, след което двамата ги пресушихме. Нямах избор, трябваше да съм по – достоверно момче...
- А сега те оставям... – отбеляза Иън провлачено, помахвайки закачливо на едно от момичетата близо до нас. Отдъхнах си, щом той се отдалечи. Тъкмо се замислих къде ли е мениджър Ма, когато две други девойки застанаха от двете ми страни. Ръцете им палово започнаха да си играят с косата ми, която успях максимално добре да закрепя. Но, когато ръцете им се спуснаха към гърдите ми, вече стана лошо...
- Извинете, момичета, но ще ви го отнема. – Ма се намеси точно навреме, за да ме отърве от двете лепки. Усмихнах се, сещайки се как никога не бях имала някакъв напредък с момчетата... А ето, че сега аз ставам такова и ми се лепят като мухи на мед!
В този миг изражението ми се превърна в сериозно, осъзнавайки колко грехове вече направих! Никога нямаше да стана монахиня... Не и след това, което се случи...
Докато се усетя, в ръката си вече държах 7-мото питие за тази вечер. Ма ме бе изоставил, като ми каза, че имал нещо изключително важно за вършене. Хубавото на ситуацията беше, че аз бързо изгубих вниманието на всички, които явно бяха забравили, че аз съм поводът за празнуване. Сега бе настъпил моментът на разгорещените танци и натрякването с алкохол до припадък. Съзнанието ми бе достатъчно размътено, за да мисля как да се държа. Усетих как стомахът ми започва да е бунтува. Главата ми се въртеше, трябваше да изляза на чист въздух.
Станах от дивана и започнах да се придвижвам по посока на горния етаж. Когато най-после се добрах до горе, осъзнах, че се намирам на самия покрив. Не забелязвах колко ярко се виждаха звездите, нито всички красиви цветя наоколо. Тръгнах отново, влачейки един след друг краката си. Спрях, олюлявайки се до една пейка, а тя се намираше точно до ниското заграждение при ръба.. Гледах я неопределено време, след което се качих върху нея... Разперих ръце настрани и започнах да дишам толкова дълбоко, че се зачудих как поемам целия този въздух. Всичко още се въртеше, някои неща бяха размазани... За първи път бях употребила толково много алкохол... Вдигнах поглед към небето. Смеех се без всякакъв смисъл. После с пръст започнах да сързвам въображаемо звездите, представяйки си различни картини, имена, букви... Междувременно тялото ми се накланяше ту напред, където само след 1-2 крачки щях да полетя надолу, ту назад.
- Даниел!
Познат глас долетя отнякъде, но все още не бях сигурна дали не си въобразявам. Не се обърнах, а продължих със забавното си занимание.
Внезапно някой сграбчи лакътя ми. Сведох поглед и видях Крис, който ме гледаше сякаш всеки миг щеше собственоръчно да ме хвърли от покрива....
- Слез веднага. – изкомандва ме той, но аз отново избухнах в пристъп на смях. Започнах да подскачам на едно място, като по този начин се опитвах да се освободя от хватката му, която кой знае защо се затягаше...
- Казах да слезеш! – извика младежът ядосано.
- Не искаааам... – измрънках като някое пет-годишно дете. В този миг загубих равновесие. Полетях напред, но изведнъж посоката, в която падах, се измени.
Озовах се върху него на земята. При падането, двамата си бяхме фраснали главите доста силно... И Крис не помръдваше, очите му бяха затворени....
- Дани! Крис? ! – Алекс дотича до нас. След него се тътреше и Иън, който се спъна, падна, изправи се и пак продължи. Усетих как Алекс ме вдига, а блондинът се просва до лидера, като започна да се взира в лицето му. Последваха шамари, които бяха причината аз да се запревивам от смях и отново да тупна на земята.
- В безсъзнание е. Вземи го и го изкарай през задния вход. Аз ще се заема с Дани. – каза тихо Алекс, след което отново ме вдигна, но този път ме накара да го прегърна, за да ме държи по-добре. Иън бе хванал краката на Крис и го теглеше по пода, но, когато стигна до стълбите, осъзна, че не е възможно да подължи така. Ето защо той го преметна на гърба си и изчезна надолу.
Без да осъзнавам действията си, аз гушках червенокосото момче сякаш ми бе плюшено мече. Телата ни се притискаха едно до друго. До момента, в който главата ми безпомощно се отпусна на рамото му. Алекс не помръдваше. Той бавно погледна към мен. Погледът му се спусна по твръде нежната ми, за момче, шия. Пръстите му обхванаха тънката ми китка, а очите му я заразглеждаха внимателно. На устните му се плъзна лека усмивка, след което той ме взе на ръце и последва приятеля си.
|
