Споделена история от Проза, литература |
"Картечен обстрел" - І
преди: 10 години, 5 месеца, прочетена 2181 пъти
"КАРТЕЧЕН ОБСТРЕЛ" - І част/глава/разказ/епизод (наречете си го както искате)
Залповете на артилерията отекваха в далечината. Непрекъснати. Неумолими. Мощни. Безкомпромисни. Недопускащи друга възможност, друг изход, друго развитие на събитията. Победа или поражение, живот или смърт, относителен мир или безкрайна война.
Там, в далечината.
В далечината артилеристите се надпреварваха не с врага, а с времето. Отричаха и отлагаха поражението. Пренебрегваха всичко. Превръщаха се в свръхчовеци. Не по своя собствена воля, а по принуда и в служба на наложените им насила догми, в преклонение пред чуждите маниакални идеи, в примиреност пред човешкото безумие.
Последва взрив. Ясен. Всепроникващ.
Зрелищната канонада на оръдията изведнъж секна.
Остана само абсолютната тишина. И точно тишината беше реквием за онези завинаги замлъкнали обречени души – жертви на една наложена им от другиго война, която никога не са желали истински. Едни от проклетите милионите, които никога нямаше да видят пълния мащаб на унищожението, когато и последното оръдие щеше да замлъкне. Едни от многото нещастници, които щяха да имат щастието никога да не осъзнаят зловещите размери на маниакалния кошмар, в който се бяха забъркали и чиито жертви бяха се превърнали колкото и нарочно, толкова и неволно.
Един всеприложим закон подемаше последните ноти на реквиема...
Моралът свършва с началото на фронтовата линия.
И тогава един малък свят, отклонил се за миг от обичайното си безумие, отново започна да следва изоставения за няколко мига ход на събитията. Отчаяните писъци, гневните крясъци, фанатичните викове, мъченическите стонове, шумът на танковите вериги техните мощни двигатели, гърмежите на оръдието и картечницата – всички те отново се извисиха в една страховита какафония, в един безмилостен химн на човешката жестокост, който нямаше да прекъсне и след като удаваше целия свят в реки от кръв.
Полагайки неимоверни усилия за всяка една крачка, изтощеният до краен предел съветски войник залитайки се добра да стогодишното дърво, стърчащо насред полето, и се строполи в корените му, където гигантската дървестна корона му предлагаше поне някаква закрила от безмилостните лъчи на слънцето, изпиващи до край и малкото му останали жизнени сили.
Може би щеше да умре. Не, не, със сигурност щеше да умре. Съвсем скоро. Нямаше кой да му помогне. А и кой въобще кой би поискал?
Мразеше всичко. Мразеше всеки. Най-много мразеше себе си. защото онези избори бяха лично негови. Негови. Нямаше извинение, нямаше оправдание. Имаше само вина. Безспорна и отчайваща вина.
Той беше избрал този път. Не беше побягнал на изток още преди месец. А после беше избрал да се откаже от каквито и да е идеали и принципи, да загърби онези безсмислици, в които само допреди седмица се беше клел и обещавал, че ще брани с живота си.
Превърна се в предател, в дезертьор, а може би и в коларбоционист. Ето го сега. Умиращ, отчаян, бесен на всичко, ядосан на себе си, безпринципен, изоставил семейството си, предал всичко.
У него вече отдавна нямаше нищо човешко, нищо морално, нищо хуманно. Сам беше избрал да се превърне в безгласен роб, в един безмълвен и безправен слуга на режим, чиято жестокост и безсмисленост винаги беше осъзнавал.
Отдавна имаше само едно. Своята упоритост. Фанатичността, с която се беше клел във вярност и работил неуморно за нечии чужди идеали, за нечия безсмислена доктрина и за нечие чуждо благоденствие.
Вече и нея я нямаше. Той вече беше никой. Нищо. Без родина, без цел, без приятели, без ценности, без глас или право на избор.
Какво му оставаше? Единствено смъртта.
Едно близко и грозновато лице, на което за първи път се радваше. Едно бледо, жестоко, всезнаещо, неумолимо и безмилостно лице, което не знаеше пощада или състрадание. Едни кръвясали тъмни очи, изпълнени с крайна решимост и дори още по-крайно безразличие към воплите и отчаяните хорски усилия да отложат неизбежното. Едни студени и силни ръце, от които никой не беше способен да се измъкне. Един съдник, който единствен сред всички други съумяваше да бъде абсолютно справедлив и безпристрастен.
Защо ли чак сега осъзнаваше всичко това? Защо ли чак сега проумяваше колко всъщност е прекрасен този край? Получаваш това, което заслужаваш. Ни повече, ни по-малко. Точност и безкрайна справедливост, на която никой човек не беше способен.
После го очакваше една напълно заслужена съдба. Вече я виждаше.
Виждаше изпълнените с омраза води на реката Стикс, виждаше мрачната ладия на Харон, водеща го към подземното царството на Хадес. И той беше в ладията, готов да пристъпи един заветен праг, готов пристъпи във вечните огньове на един напълно заслужен ад, за да напусне завинаги неговото земно съответсвие, създадено от хората за тяхното собствено мъчение.
"О вий, кои пристъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете."
Надеждата. Тя не гаснеше, не утихваше. Напротив. Тя избухваше със светлината на милиарди слънца, с яркостта на хиляди галактики. Пламък, който веднъж запален, се разрастваше и поглъщаше всичко, цялото му тяло, цялото му същество.
Измъкваше се. Напускаше един свят, който никога не беше проумявал напълно, за да получи един полагащ му се по право дар от Съдбата – смъртта. Не се страхуваше, че ще умре. Страхуваше се, че можеше да продължи да живее в един отвратителен свят, чиито жители съзнателно се избиваха взаимно в името на безумните си и лишени от каквато и да е логика идеи...
"Мисля, значи съм."
Той не беше. Никой не беше. Защото никой не полагаше усилието да мисли. Ако го направеше, това значеше да види лудостта, която сам бе подхранвал, изграждал и понасял години наред. А хората не бяха такива. Те за нищо на света не биха отхвърлели измислените от тях самите фалшиви представи за реалност и правилност. Това би значело да признаят не само чуждото, а и своето собствено малоумие.
Кой би го направил? Кой би се осмелил?
Никой. Абсолютно никой.
И смъртта не би било способна на нещо подобно...
Подпис: Г. Д. С.
|
