Споделена история от Проза, литература |
Залеза
преди: 10 години, 10 месеца, прочетена 1744 пъти
Как изглежда да обичаш изгрева,
а залеза да носи ти тъга.
Да мразиш себе си, нима е истина,
щом вярваш още в любовта.
Изгаряш вътрешно, като пепел твоята душа,
не помниш изгрева, а само пълната луна.
Не слушаш залеза, като сламка се пречупва,
крещиш на вятъра, че пепелта раздухва.
Препълни чашата, остана още капка,
прелива изгрева и шумата намокри.
Не помниш залеза, пречупи тази сламка,
като звънче във кулата ехти.
Красива сламка носи се от спомена,
блещука като хиляди светулки.
Но как блещука, та нали е сламена,
от нея палят се безброй звезди!?
Не помниш залива отнесе всички спомени,
не помниш залеза донесе всички вечери.
Запомни зимата, с нея ти отрасна,
прикри се в лятото на есента прекрасна.
Усмихна се през сълзи, но усмивката угасна,
прегъна се на на две зад улицата тясна.
Пепелта полепи се по влажните клепачи, бясна,
а на себе си остави нищо, огънят загасна.
Кълни се в себе си, за мен тъмата стана ясна,
не крий сълзите ви в усмивката на шанса.
И името не помня,
но вече залеза открих.
Върхът се стапя,
а с него този стих.
Ева С. Ангелова
|
