Споделена история от Проза, литература |
Болна любов
преди: 10 години, 3 месеца, прочетена 1822 пъти
- Понякога си мисля, че в мен живеят две жени.. – тя облегна чело на студеното стъкло и се загледа в падащия мрак навън, който бавно покриваше златото, разляло се по улиците.
- Не мисля, че те разбирам. – каза той.
Тя се обърна и дълго го гледа, а после седна в скута му и му подари жарка целувка:
- Виждаш ли?! Едната жена те обича и мечтае да бъде твое притежание, да бъде слаба, да бъде играчка в ръцете ти и ще е много щастлива от тази си служба.
- А другата?
- Другата иска да те прати по дяволите, защото тя е трезво мислеща и знае що за боклук си.
Той се усмихна широко, ръката му обхвана тила й, а устните му жадно се впиха в нейните:
- Избирам първата – каза задъхан между две целувки. И след миг само, се дръпна с болезнен стон. Тя го беше ухапала, за да се отскубне от властната му милувка и сега оправяше косата си.
- Какво искаш? – попита ядосан той
- Всичко, което ти никога няма да можеш да ми дадеш.
Той стана и си запали цигара. Тя обличаше палтото си, заета изцяло с това да си оправи ръкавите. Някак по между другото, му каза:
- След две седмици заминавам. От службата са ми определили работа извън града. Не зная за колко време. Ще те помоля да не ми звъниш
- Няма. – той изпусна облаче цигарен дим и не спираше да я наблюдава
- Би ли спрял?
- Кое? – ухили се той широко.
- Да ме гледаш така.
- Как те гледам?
- Знаеш как.. Все едно ме събличаш…
Той вдигна леко рамене:
- Аз искам да те съблека. Или не, искам ти да се съблечеш за мен. После да се приближиш и много леко да ме целунеш, а сетне да прошепнеш с дрезгав шепот, че ме желаеш.
Тя нервно се засмя:
- Та аз не крия, че е така.
В стаята за някакви дълги минути настана неловка тишина. Той въздъхна и изгаси цигарата си:
- Не те разбирам. Идваш тук, при мен, за да ми кажеш, че ще бягаш от мен, но стоиш на вратата и не тръгваш. Да, аз съм боклук, който нищо и никога не може да ти обещае, а ако го направи, то ще е лъжа. Такъв съм и никога не съм го крил от теб. От другите може би – да, но от теб не съм. Бил съм винаги открит. Ти си тази, която играе игрички.
- Моля?! Аз?
- Да, точно ти. Искаш ме, но не ме искаш. Целуваш ме, но после се дръпваш. Реши най0сетне какво искаш.
- Казах ти..искаше ми се да е възможно да си друг. Иска ми се да има причина да остана.
- А няма ли?
- Едната похот, тази необяснима първичност, тази жестока и болна любов, която се съмнявам дали е любов. Ние дори не правим любов, ние воюваме с теб постоянно, ненаситно.
- На мен ми харесва. Имам нужда от това. Зависим съм от теб.
Тя напълни дробовете си с въздух и се загледа в някаква шарка на пода, а после без да каже и дума повече си излезе. Навън нощта вече беше слязла ниско над улиците. Някъде се чуваше кряскането на птица. Ставаше студено и започваше да ръми. Вятърът ставаше по-хаплив, а тя бързаше и ситните й стъпки се опитваха да начертаят пътят й за бягство. Защото тя бягаше. Не знаеше от какво точно, не знаеше защо, не знаеше към какво, но трябваше да бяга, да се махне от всичко това, от тази ситория, от този мъж, да забрави.
Някъде високо в небето се показа бледото лице на пълната луна.
|
