Споделена история от Проза, литература |
Мнения?
преди: 10 години, 14 дни, прочетена 1913 пъти
Пролог
Тя беше от момичетата, които не говореха много. Мразеше разговорите с непознати. Плашеше се от срещите с хора. Нямаше какво да им каже, освен ‘здравей’ и ‘чао’. Страхуваше се как я приемат хората и се затваряше в себе си. Постепенно спря да и пука, но спря и да говори. Въпреки това имаше приятели, много приятели. Понякога се чувстваше изгубена, сякаш няма за какво да живее, но те винаги успяваха да и вдигнат настроението. Радваше се, че ги е срещнала и понякога се учудваше колко много се е променила с тях. Харесваше се повече след промяната, изгуби много приятели по пътя, но знаеше на кого може да се довери. Не беше от ‘популярните’, а и никога не бе мечтала за това. Призванието и не беше перфектността, тя нямаше талант в почти нищо. Обичаше да танцува, да пее, да рисува.. Някога и се отдаваше, после обстоятелствата се промениха.
Беше много красива. Много рядко можеше да я видиш с грим, не слагаше 10 вида фон дю тен, коректор, пудра, очна линия и всичко, което се виждаше по лицата на момичетата на нейната възраст. Единственият грим, който използваше бяха спирала и гланц за устни, не се нуждаеше от нищо друго. Тялото и беше пропорционално и много момичета искаха да приличат на нея. Въпреки това единственото нещо, с което се гордееше бяха очите. Пъстри. Сменяха се според сезона, но точно това харесваше в тях. Който погледнеше очите и се влюбваше в тях. И наистина много момчета си падаха по нея, всеки ден получаваше покани за срещи. Беше прекалено стеснителна, за да излезе с някого. А и очакваше да се влюби като по филмите, да се влюби в принца. Беше романтична натура, а и след няколко срещи се отегчи. Добре де, след 2 срещи. Очакваше романтика, а момчетата искаха да я вкарат в леглото си. Знаеше, че не всички са такива, но не обичаше да рискува. Животът си беше неин и всички отстояваха това право, или поне така казваха.
Тя беше на крехка възраст, едва на 16, всичко тепърва предстоеше, беше в самото начало. Знаеше това, но нямаше планове за бъдещето, нямаше и на идея какво иска, а и не обичаше да планира, защото никога не се случва така, както е искала. Беше толкова объркана. Натъжаваше се, когато слушаше съучениците си да разговарят за университетите, в които ще продължат образованието си, знаеха какво точно искат от живота, имаха план. Очакваше някакъв знак, нещо да и подскаже за какво е създадена. Знаеше, че ще чака доста дълго. Това не я притесняваше, повтаряше си, че ще дойде и нейното време. Време, в което тя ще е най-щастливият човек на земята. Трябваше да преживее невъзможно трудни неща, за да дойде мечтаното щастие.
Въпреки всичко винаги успяваше да сложи усмивка на лицето си, рядко оставаше без нея, колкото и да я болеше. Не плачеше пред много хора, не обичаше да я гледат на дъното и се държеше като герой. Беше много чувствителна, но рядко показваше емоции. Смяташе, че ако ги покаже веднъж, никога няма да успее да спре. Вътрешно умираше всеки ден. Много малко хора биха могли да преживеят, това което тя преживя. Не веднъж бе пожелавала да не се бе раждала, да прекрати живота си.. Нямаше смелостта. Знаеше, че ще липсва на всички, момичето, което всички обичаха, но много малко хора познаваха. Правеше добро впечатление, а мълчанието и беше някак сладко. Много по-сладко от писъците по коридорите, много по-емоционално. Всички харесваха тази и нейна черта. Предпочитаха да получават съвети от нея, защото беше много мъдра за възрастта си, сякаш в предишния си живот е била психолог. Обожаваше да разрешава проблемите на приятелите си, а и пазеше тайни. Дори живота на някого да зависеше от тази тайна, тя не споделяше. Винаги искаше разрешение за всичко. Хората я обожаваха, но тя тях не. За нея беше достатъчно да прочете някой любовен роман, за да се чувства добре. Представяше си, че това е нейната приказка и тя е главната героиня. Плачеше много ако любимият и умреше, препрочиташе всичко отново и отново, за да е сигурна, че не изпуска никой важен момент. Никога не забравяше какво се е случило, сякаш всичко е част от спомените и. Запазваше всичко за себе си, не споменаваше за поредната прочетена книга, защото на никой не му се слушаха ‘романтични сапунки’. Не и пукаше, че е различна. Знаеше, че мястото и не е там. Сякаш беше закъсняла с няколко десетилетия за раждането си. Може би щеше да живее по-добре там.. а може би не. Всичко е написано предварително, щом е станало така, значи е трябвало. Това я успокояваше. Донякъде..
***
Ванеса.. Толкова красиво име! Пасваше и толкова много, беше родена за това име. Когато някой споменеше името и всички настръхваха. Звучеше толкова прекрасно, особено когато излизаше от нейната уста. Сякаш те удря ток. Гласът и звучеше толкова нежно, точно като приспивна песен. Жалко, че рядко можеше да я чуеш да говори. Не, че не говореше, просто не говореше с всички. Говореше със ‘своите момичета’. Рядко разговаряше с момчета, говореше само с по-малки от нея. Смяташе, че може да им покаже как да се държат с момичетата като пораснат. И се получаваше. Не с всички, разбира се! Беше щастлива, когато видеше някой от ‘учениците си’ да разговаря с момиче. Момичетата просто сияеха. И имаше защо, държанието им беше като на истински джентълмени. Точно като в книгите.
Неса, както и казваха всички живееше в едно от онези ‘разбити семейства’. Живееше с майка си, която работеше като медицинска сестра. Нес вярваше, че майка и си харесва работата. И наистина беше така. Направо я обожаваше. ‘Да помагам на хората ми беше мечта, когато бях на 5. Така и стана-сбъднах мечтата си. Ти за какво мечтаеш? ! ’ обичаше да казва тя. След кратки размишления, Ванеса с усмивка на лице отговаряше, че иска да стане птичка, да лети високо в небесата, ниско сред хората и всички да и се радват. Майка и се опитваше да я обеди, че това е невъзможно, но дъщеря и беше голям инат. Всъщност мечтата и се беше сбъднала-всеки ден летеше в небесата и мечтаеше, беше сред хора, а те я обичаха.. точно като птичка!
Ванеса много приличаше на майка си. Беше отгледана с много любов, беше научена да радва очите на другите, да дарява много любов, да обича всички. Понякога забравяше, че не всички са като нея. Съжаляваше за пропиляната обич, но за кратко. Бързо и минаваше всичко, не можеше да се сърди на никой за повече от ден. Понякога беше много наранена, обещаваше си да не проговори на човека, посмял да я нарани. Никога не и се получаваше. Не се връщаше в миналото, навяваше и тъжни спомени и очите и се пълнеха със сълзи. Често се караше с майка си за това. Всички снимки на Нес от детските и години бяха скрити. И не само те, всички снимки бяха скрити. Майка и ги вадеше само на семейни срещи. Видеше ли своя снимка с някого, с когото вече не разговаря, Нес се разстройваше и изпадаше в депресия. А може би го правеше, за да дразни майка си. Не, би било ужасно от нейна страна, все пак беше научена само да обича..
Колкото до бащата на Ванеса.. той не беше с нея през най-важните етапи от живота и. Нес не отричаше, че го обича, просто не го обичаше колкото обичаше майка си. Не го беше чувала откакто навърши 15, а и нямаше намерение. Той имаше ново семейство, на хиляди километри от нея, нова дъщеря на 2 и син на 13. Беше забравил за нея и живееше сякаш не я познаваше. ‘Той няма нужда от мен’ извика последния път, когато го чу по телефона. Беше навлязла в пубертета, може да е било от хормоните, но го чувстваше далечен и нямаше намерение да го търси повече. Не го и потърси. Нито той нея!
1.
Поредният скучен ден в училище. Защо за бога трябва да имаме толкова много часове? ! На кого са му притрябвали всичките тези работи? Достатъчно съм умна и без тези предмети. Те само ме объркват още повече.
-Някой иска ли да излезем след часовете? -чух познат глас. Беше Анабелла, красива, с дълга руса коса и сини очи. Беше като актриса, а може би някой ден наистина щеше да е. -Хей, слушате ли ме изобщо? Сега е момента всички да започнете да пищите от радост и да се радвате, че съм попитала. Нормалните момичета винаги го правят. Защо излизаме толкова рядко?
-Защото не сме като ‘нормалните момичета’, предполагам-прекъснах я аз.
-Какво искаш да кажеш, Нес?
-Няма значение, попитай другите. Днес съм заета.
-Защо не излизаш никъде? В училище е единственото място, където те виждаме.
-Не съм такъв тип, не обичам кафенетата. Би трябвало да го знаеш..
-Но утре е събота, Нес. Трябва да излезем. Утре ще е деня, в който ти ще си хванеш гадже.
-Предпочитам да хвана настинка! -прекъснах я набързо и чух звънеца за часа. -Трябва да вървя, ще се видим по-късно.
***
Имахме математика. Повечето ми съученици мразеха този предмет, но не и аз. Обичах да решавам задачи, а и учителката беше страхотна, обясняваше всичко и нямаше как да не разберем материала.
През целия час мислех за думите на Белла, или за нещата, които не беше казала, но се подразбираха. Когато някой ми каже нещо не разбирам точно какво иска да каже. Винаги разбирам всичко в друг смисъл. Дори аз не знам защо го правя.
Странен шум прекъсна тишината. О, колко оригинално. Някой падна от стола си. Понякога имам чувството, че се намирам в първи клас. Всъщност всички се държат като първолаци.
Часът свърши и реших да си вървя. Имахме физическо, но и без друго не правехме нищо. Учителката само стоеше в кабинета си, даваше ни волейболната топка и ни оставяше да правим каквото си поискаме. Не проверяваше дали всички са в час и затова си тръгвахме по-рано. Това се случваше, само когато имахме последен час в петък, разбира се. По време на другите часове или бягахме, или играехме волейбол.
Тръгнах към изхода на училището. Тъкмо излязох и видях момичетата. Реших, че е по-добре да не ходя при тях. Единственото, което исках в момента беше да се прибера вкъщи, да извадя някоя книга и да се насладя на уикенда.
-Хей, Нес, какво стана, ще дойдеш ли с нас след този час? -провикна се Теа. Трябваше ли да ме вижда? ! Рядко оставам незабелязана от орловия и поглед.
-Ами.. всъщност имам физическо и реших да се прибера.. може би някой друг път?
-Г-жа Робъртс отсъства, днес има заместник. Не те съветвам да изпускаш часа.
-Никой няма да забележи, че ме няма..
-Исках да кажа друго, учителят е завършил миналата година ии.. е много сладък.
-Това не ми влиза в работата, а и нямам намерение да играя-казах ядосано и усетих странните им погледи.
-Няма да позволя да си тръгнеш! -каза Сидни, единствената ми приятелка от моя клас, грабна ръката ми и ме задърпа към салона.
***
Признавам, заместникът е сладък.. много. Сидни си го заплю още преди да го види и не я виня за което. Беше висок мускулест деветнадесетгодишен с черни очи и коса. Всъщност много ми напомняше за някого, сякаш съм го виждала някога. Или просто си въобразявам. Сетих се, имаме обща снимка с него. Всъщност няколко общи снимки. Помня веднъж на едно семейно събиране ги видях. Мама беше казала нещо, но съм като в мъгла. Изведнъж мозъкът ми загря.
- Тим!
-Какво? ! -зачудено попита Сидни.
Чак сега се усетих, че го казах на глас.
-Това е Тим, братовчед ми.
-Той ти е братовчед? -сякаш присмивайки ми се каза тя. -Но вие нямате нищо общо.
-И ти нямаш нищо общо с братовчедка си, но не съм казвала нищо.
-Добре, добре.. извинявай. Но от къде знаеш, че ти е братовчед?
-Снимки, имаме доста снимки заедно. Той е син на брата на баща ми. Преди явно сме били близки, после са се изместили, баща ми се е изнесъл.. нещо такова.
-Дали ще те познае? Ако те познае ще ме запознаеш с него, нали?
-Не, ще се махам. Не ми се иска мама да разбере, че съм го видяла и сме говорили. Знаеш колко обича да ми показва родословното ми дърво-казах и се засмях. После си взех нещата, казах чао на Сидни и тръгнах.
-Чао. След часа ще дойда у вас-метнах и за чао и чух как измърмори нещо.
2.
Зън-зън, зън-зън..
Изведнъж се осъзнах и разбрах, че някой нервно натискаше звънеца. Сигурно съм заспала, докато гледах телевизия. Беше 3 часа и разбрах, че това са момичетата.
Слязох по стълбите и се затичах към вратата. Видях се в огледалото. Изглеждам ужасно. Повече от ужасно.. Спрях се за момент да си оправя косата, но звънецът всеки момент щеше да избухне.
-Идвам! Успокойте се малко! -изкрещях нервно.
Отворих вратата и видях Сидни.
-Какво ти е на косата? Забавих се 2 часа и ти си заприличала на мумия.
-Много смешно! -казах саркастично и реших да и обясня за вида си. -Аз явно съм заспала, докато съм те чакала. Къде са другите?
-Решиха да те чакат в бара, за да са сигурни, че ще дойдеш-усмихна се, а после се намръщи. -Няма да тръгнеш така, нали?
-Какво ми има, само ще се среша и съм готова.
-Няма да излезеш така! Като за начало си вземи душ, а аз ще прегледам гардероба ти и ще избера нещо-усмихна се и се запъти нагоре по стълбите.
***
Излязох от банята и видях стаята си. През нея беше минало опустошително торнадо и всичко беше не на мястото си. Сидни просто се усмихваше. Хвърли ми някаква синя рокличка, черни боти и жилетка.
-Не мислиш ли, че е малко прекалено? Ще изляза за не повече от час.. -недоволно измърморих.
-Ще те вържа за нещо там ако трябва, но ще стоиш с нас..
-Толкова се радвам, че се познаваме, Сидни-казах саркастично и изпъшках. Грабнах роклята и се начумерих.
-Отивам до вкъщи, как може да нямаш никакви бижута? ! –каза Сидни и направи смешна физиономия. -Когато дойда искам да си облечена.
-На вашите заповеди, господарке! -казах и започнах да прибирам дрехите в гардероба.
***
-Ето така.. Воаля! Невероятна си! Защо никога не си си къдрила косата?
-Защото нямам време.
-Ти нямаш време? Ако ти нямаш време, ти, която не излизаш от стаята си.. аз какво да кажа? !
-Както и да е, мама се прибира в 6. Имаме точно 2 часа и половина на разположение-усмихнах се и обух ботите, които Сидни избра. Тя сложи малко гланц с вкус на ягода на устните ми и тръгнахме.
***
-Здравейте! -усмихнах се приветливо.
-Коя е тази?
-Забавна си-казах саркастично и се намръщих.
-Не че нещо, просто не съм виждала тази твоя страна-усмихна се Белла и ме прегърна радостно.
-А къде е Теа? -започнах да се оглеждам. С Теа толкова много си приличаме, с нея винаги се разбираме чудесно, мила и спокойна е, не изразява емоции и това ми харесва.
-Отиде да поръча питиета. Трябва да е тук след малко.
3.
Главата ми! Толкова ме боли. Какво е ставало снощи? !
-Добро утро, поспаланке. Как си? -видях стройната фигура на мама и исках да си придам вид на напълно нормално момиче, което няма идея как дори се е прибрала.
-Главата ме боли малко. И съм гладна като вълк! Какво има за закуска?
-Направих ти сандвич, да ти го донеса ли тук?
-Ще сляза в кухнята след малко.
-Братовчед ти Тим е тук. Защо не ми каза, че замества учителката ти по физическо?
-Знам ли? ! Не ми се водеше още един разговор за татко и роднините му... И защо е тук?
-Снощи те докара и му предложих да остане. Доколкото разбрах доста си се забавлявала-засмя се мама и я ударих с възглавница, абсолютно си заслужаваше удара.
|
