Споделена история от Проза, литература |
Пътят на една мечта: раждането
преди: 10 години, 2 месеца, прочетена 1889 пъти
"От автора: опитах се да вникна в душата на някой от модерните напоследък самотни и недоволни от живота си хора. Дали успешно, дали - не... Вие ще кажете! Защо ли? Не е такова предизвикателство да се вгледаш в неговата противоположност. Приятно четене! "
И този ден седях на компютъра и сърфирах в Мрежата. Пред очите ми се появяваха най-различни страници, цветни анимации, реклами и всичко, което можете да видите там. Виждах човешки съдби, виждах проблеми, виждах и решения, виждах хора в лошо настроение. Всъщност виждах това, което те бяха решили да ми покажат. Интернет и виртуалната реалност са една огромна илюзия: виждаш реални хора, но по начина, който те са избрали. Всеки играе роля - един е себе си, друг е този, който би искал да бъде, трети е дал воля на настроението си и го оставя то да решава дали ще се скара с някого или ще бъде най-приятния събеседник. Това напълно контрастира с живота, където всеки получава една роля и я следва стриктно до края на спектакъла си, който при всеки продължава различно дълго. На някои не им остава време да чуят аплодисментите, а други ги слушат с години и дори спират да ги възприемат като нещо важно.
Тези разсъждения бяха прекъснати от внезапна покана - поканиха ме на театър. Знам, че сега всички читатели или поне повечето ще изпопадат от смях! В наши дни и в България досегът с културата отдавна е нещо като диагноза. Отначало се изненадах и не желаех да прекъсвам вече започнатото. А и отдавна бях изоставил живота - неговата сивота, лицемерие, мръсотия и недостатъци ме отвращаваха. В него отдавна липсваха цветовете, щастието, положителните емоции, надеждата. Какво щастие има в това като дете да играеш футбол с приятелче, докато дойдат други деца и поискат да се включат? Е, те се включват, но изключват вас двамата! Отдавна не бях мислил за тези неща, а сега така се зарових във вътрешния си свят, че дори не осъзнавах какво се случва наоколо. Все пак нещо ме накара да приема - какво толкова можеше да стане? А и убежището ми си е тук, чака ме и никъде няма да отиде. Станах, приготвих се и излязох. Навън беше пълно с хора - забързани, разсеяни, повечето сериозни или дори сърдити, а по-младите бяха ухилени до уши сякаш са намерили съкровище на безлюден остров. Машинално ги подминавах, защото отдавна бях свикнал да не се задълбочавам в тези гледки. Тяхното щастие не беше мое и нямаше да бъде. Бях се примирил с това.
Най-после пристигнах в театъра. Мога да ви описвам с часове внушителната фасада, красивите прозорци, добре запазеното антре или залата с много редове и тъмносини седалки, но ще ви го спестя. За своя изненада се озовах седнал на първия ред. Някак машинално обикалях из залата в търсене на свободно място и то се оказа именно там. Не бях свикнал да бъда на първи ред - не се плашех от това, но рядко бях там - и в живота, и на подобни мероприятия. Докато се настанявах на стола, мислите отново ме обхванаха и направих паралел между залата и живота. Да, живота, защото той е нещото, заради което сме тук и нещото, което е най-важно за нас! Хората, емоциите, преживяванията - нищо не би било възможно без него! Та и залата е като живота - някои храбро сядат на първи ред сякаш с желание да покажат с гордост, че и те са тук. Други сядат на последния ред, за да се скрият от враждебните погледи или да се усамотят с приятелката си, която са довели тук уж да гледа представлението. На останалите места сядат хората, които нямат особени предпочитания или просто запълват свободните места в салона. А на сцената са тези, които не просто са на първи ред, а са избрали да бъдат осветявани от прожекторите. Главните герои в тази история, защото за разлика от тънещата в тъма публика, те са окичени със светлина и всички ги виждат - някои по-добре, други по-трудно заради далечината си от сцената.
Един плътен мъжки глас ни помоли да изключим мобилните си телефони и така без да иска ме извади от самовглъбеността ми. Представлението скоро щеше да започне, затова се фокусирах върху него. Декорът беше като къща с мебели и дори имаше балкон (или поне трябваше да прилича на такъв). Залата беше затъмнена и очакването придоби огромна сила - можех да го напипам, ако се пресегна във въздуха. И ето - една мелодия зазвуча в залата и малко след това актриса излезе на сцената. На нея се падаше честта да открие представлението и тя започна да изпълнява това, което й бе възложено. Докато тя играеше на сцената, аз останах като парализиран. Да, наистина не знаех какво да правя! Пред мен стоеше това, което по-късно щеше да се превърне в мечта, в красива и далечна илюзия. Изпивах с поглед всеки неин жест, всяка мимика, чувах всяка дума, докато тя излезеше от сцената. Пиесата беше комедия и сюжетът й беше забавен, но не забавлението ме вълнуваше в този момент. Вече знаех какво ме накара да дойда - трябваше да видя Нея! За някои това звучи глупаво, детинско и дори забавно, но вътре в себе си аз вярвам, че за всяко нещо в този живот има причина. Ако днес не излезеш навън, може да се отървеш от някое произшествие или просто трябва да видиш нещо у дома. Ако го направиш, вероятно нещо красиво и важно те зове с мек и топъл глас. Глас като нейния!
Дори не разбрах кога представлението приключи макар да бях чул всяка дума и да знаех какво се е случило - времето някакси беше спряло и аз изгледах целия спектакъл в това безвремие. Актьорите се строиха на сцената и започнаха да получават букети. А аз... ръкоплясках сякаш животът ми зависеше от това. Ръкоплясках силно и без да има нужда да ме подканят. За кого ли бяха тези аплодисменти? За актьорите, за Нея или за живота, който ме бе довел тук? Не знаех, а и не исках да разбирам! Публиката вече си тръгваше, а аз с леко закъснение се включих в потока бързащи за някъде хора. Бях с тях, но всъщност не бързах за никъде. Просто ходех сякаш в някакъв сън и мислех само за това, което бях видял. За мечтата си, която се беше превъплътила в една млада и талантлива актриса.
|
