Споделена история от Проза, литература |
Старият готвач
преди: 9 години, 9 месеца, прочетена 2001 пъти
Всички се смеехме на историите на стария готвач, който явно беше решил да поддържа доброто ни настроение. Слушахме всякакви смешки, закачахме го нещо. Глъчката се промъкваше между прозорците и когато ни чуеха, другите също излизаха при нас. Терасата не беше много широка, но винаги успявахме да се съберем на нея. Пиехме кафе, пушехме цигари и се разведрявахме с някакви смешки.
Трябваше. Така дните в болничното отделение минаваха по-бързо и далеч по-леко.
Бай Иван и чичо Стойне играеха на карти и на шега залагаха катетyрите си, а стария готвач, който всички наричахме Томи всяка сутрин се опитваше да изтъргува обяда си като предлагаше в замяна всякакви неща. От мръсните си чорапи до някакво маркуче, което сестрата забравила при сутрешната визитация. Колкото по-странно беше нещото, което предлага, толкова по-добре го рекламираше.
Така една сутрин си изпи кафето и се обърна към мълчаливата леля Дора:
- Доре, гледай сега тука да ти обадя една далавера. Тая чашка виждаш ли я?
- Виждам.
- Слушай, слушай. Тя е невероятна. С нея можеш да си загребеш, каквото си поискаш и винаги ще знаеш точно колко е това. А, не е ли прекрасно?
- Томи, ти с твоите глупости.
- Чакай, чакай. Тя има много приложения. Някоя хлебарка като пропълзи в стаята ти, вместо да убиваш невинната животинка, захлупваш я с чашката и готово. А ако ми дадеш и десерта си, даже ще отида да я заплакна.
излишно е да казвам, че Томи никога не получаваше допълнителна порция обяд, но той не получаваше и редовна, тъй като му предстоеше поредната операция и му беше разрешено да хапва само по малко кисело мляко.
Дните в болницата минаваха бързо. Бях попаднала на такива хора, с които не беше тежко да изкараш един месец там.
Беше следобед. Слънцето сякаш беше замръзнало горе в небето - гледаш го седи си кротко там, свети ти в очите, а не те грее. Обичайните хора се събрахме на терасата да пием по едно кафе.
И после? ! После го усещаш, някъде ниско в гърлото като тежест. Една сянка се промъква навсякъде по коридорите и в костите ти. Не смееш да се обърнеш, не смееш да вдигнеш поглед. Защото знаеш, че Тя е тук. И всичко млъква. Тишината за няколко секунди става толкова гъста, че те е страх да дишаш.
И после преминава, топката в гърлото е паднала в гърдите, а в очите ти са избили сълзи. И се споглеждате. Светът връща звуците си, а слънцето тръгва към своя заник.
Всичко е ясно. Няма нужда от приказки. Всичко вече се знае, защото сте усетили как тя е изтръгнала последния дъх на някой, който до вчера може би е пил кафето си на същата тази тераса и се е смял на безкрайните шеги на Томи. Учудващо е как можем да станем толкова близки само за някакви си две-три седмици и да почувстваме другия човек напълно. Общата неволя ли така приближава човек с човека или тясната тераса... не знам.
Озърнах се наоколо:
- Томи?
Отговориха ми насълзените очи на останалите.
Мълчаливата леля Дора избърса сълзите си, усмихна се и стана:
- Всички вътре, че захладня. Това е... продължаваме.
------------------------
Много обичам да пиша и винаги разказите ми се основават на реални случки, преживявания или усещания. Много моля, дайте вашият коментар.
|
