Споделена история от Проза, литература |
Огледалото на живота
преди: 9 години, 7 месеца, прочетена 2195 пъти
Те се венчаха преди пет години. Ежедневните проблеми, свързани с пари, дом, родители, приятели, все по-честата умора и желанията за нови изживявания, ги отдалечиха един от друг и тези пет години им се струваха сега цяла вечност. Между телата им липсваше интимност, но по-лошото беше, че липсваше топлина между душите им. Бяха спрели да говорят, да обсъждат нещо, някаква идея. Разговорите им се изчерпваха с това какво ще се вечеря, къде ще излязат или се обсъждаха лекарства, дрехи, сметки, ремонта на колата, повредения сифон на банята.
Обичаха се много, но ясно си даваха сметка, че нещо трябва да се промени, че ако продължават така, много скоро ще стигнат до развод. Идеята за това вече тайно тормозеше съзнанието им. Бяха честни хора и не искаха да стигат до изневери, за да разнообразяват живота си и да запълнят онази липса, която не разбираха докрай. А и бяха все още толкова млади и новото начало с някоя нова любов, а защо не и нов брак, никак не ги плашеше.
Така ден след ден те натрупваха в себе си неплатени сметки за ток и самота. Жената беше се посветила на домакинството си и дори не разбра, кога подстрига косите си, защото й пречеха, кога замени високите токове, които обожаваше с удобни и ниски кецове. Не осъзна кога беше оставила спиралата й за мигли да се развали и кога започна да гледа тези сладникави, романтични мелодрами по телевизията, мечтаейки за такава страстна любов. Мъжът работеше като вол и сякаш това започна да бъде смисъла на живота му. Ставаше сутрин, за да отиде на работа и вечер се прибираше, за да може да си легне рано и да си почине за следващия работен ден. Заплатата му, крайно недостатъчна за скъпите неща, които някога му се искаше да купи на съпругата си, сега беше строго разпределена между сметките за ток и вода, хляба, кредита и купуване на най-необходимото. Той не осъзна кога спря да излиза с момчетата, не осъзна кога замени веселия си нрав с капризното и вечно недоволно от нещо същество, в което се превърна. Често си мислеше, че остарява и му е време просто да улегне, затова вечер след вечеря, опъваше уморените си крака на една табуретка и си сипваше чаша бира, зяпнал поредното глупаво предаване по Дискавъри Чанъл.
Петте години се отразиха и на желанието им за близост. Ако то въобще се случваше, случваше се рядко и сякаш по задължение, защото знаеха, че младите семейства не могат без интимност. То тази интимност беше чужда на телата им, те отсъстваха от собствените си милувки. В завивките се премятаха две тела без душа, които просто търсеха мимолетно задоволяване на чисто физически потребности.
Разводът, който накрая беше за тях като подарък от Съдбата, започна в деня, когато жената извади две одеяла и поиска да спят с отделни завивки, защото й било неудобно и не можела да се наспи, докато постоянно единия отвива другия. И така, те често лягаха, всеки в своята си крепост и взирайки се в тъмното, съжаляваха за прибързаното си решение, съжаляваха за толкова изпуснати купони и приятни вечери, за толкова горещи срещи, които бракът им попречи да изживеят. В мига, когато започнаха да съжаляват, че са сглупили така, бракът им умря.
Една вечер жената каза след вечеря:
- Утре ще подам молба за развод.
- Добре! Каза той и се опъна пред телевизора. Тя гледаше надебелялото му тяло, брадясалото лице, а в носа я удари миризма на несменени чорапи и сълзата, която беше тръгнала да излезе от окото й, там си и остана. А всяко съмнение относно това, което се готвеше да стори, се превърна в твърда убеденост, че е единственото възможно решение.
На сутринта мъжът се събуди по-рано от обичайното и се загледа в жена си. Косата й, някога редовно поддържана, сега личеше като заплетена топка калчища. Той беше сигурен, че ако се наведе да я целуне, ще го лъхне аромат на лук и кисело. Затова просто стана, направи си кафе и си каза, че това е единственото решение, което би ги спасило от тихия Ад, в който и двамата живееха. Зачуди се дали тя се промени така, защото не успяха да си направят детенце, но не му се мислеше вече. Не искаше да търси причини, не искаше вече да мисли за този брак. На излизане се погледна в огледалото и замръзна пред собствения си образ. Къде е момчето, което имаше блясък в очите? ! Къде е онзи влюбен в живота младеж, който ходеше на фитнес след работа и често излизаше? ! Къде е младият мъж, в когото бяха влюбени толкова момичета? !
- Кой си ти, глупако? ! Какво направи със себе си?
Когато тя се събуди я посрещна тъжната тишина на празния й дом. Не се облече, остана в широката пижама, която все си обещаваше, че ще хване да закърпи. Направи си кафе, запали си цигара и седна да провери какво се случва във facebook. Сподели в профила си някаква сентенция на Пабло Неруда, която й се стори много поучителна, а после изми съдовете от вечерята и реши, че е време да излезе и да отиде до Районния съд, за да провери как стоят нещата с подаването на молбата за развод. Извади си дънките, някаква тениска и обу кецовете. На излизане застана пред огледалото и започна да се разглежда. Неоформени вежди, пъпчици, мустачки, мазна коса, побеляла и напукана уста, никакви бижута, никакъв живец. Къде е момичето, което намигаше на образа си, когато излизаше на кафене с приятелки? и тази сега защо е толкова ниска? Къде са къдриците й, плиснати по раменете като вълни от коприна? Къде са повдигнатите със скъп сутиен гърди? Къде е онази млада жена, която беше толкова съблазнителна, че можеше да накара някой непознат в бара да се възбуди, докато я наблюдава как си пие колата със сламка?
- Коя си ти, смотло? ! Какво направи със себе си?
В някакъв порив на суета, на гняв, на решимост, тя махна ластичето от косата си и с яд съблече дрехите си. Трябваха й три часа, за да се приведе в онзи вид, който помнеше. Обу си високите токове и се засмя на шантавата си походка. Но нещо в нея се разчупи, нещо в нея изгря с триста нови сили, нещо я накара да набере номера на съпруга си, за да чуе гласа му.
- Ходи ли до съда? – попита той
- Ходих. – излъга тя. – Обясниха ми какво трябва да направя.
- Добре. Виж, ще ме уволнят ако ме видят с телефона. Ще говорим вечерта.
- Добре, ще те чакам в нашето кафене.
Той се сви като ударен. В онова кафене се запознаха. Спомените започнаха да прескачат един през друг в главата му, а в очите му избиха сълзи.
- Не! – прошепна той – Обичам я.
- Хайде момче – развика се някой до него – този камион няма да се напълни сам.
- Още по-добре, защото аз отказвам да работя вече за 500лв. Имам семейство, което трябва да храня и ако не увеличите заплатата ми, ще се видя принуден да напусна.
- Махай се тогава! Вчера нали си взе последната заплата, иди и си гледай семейството като безработен тогава. Я го гледай ти, увеличение ще ми иска, в тази криза никой не мисли. Все са ви малко парите на вас.
Той не го изслуша докрай, просто свали работната си униформа, мина през Личен състав, за да си оформи документите и тръгна из улиците. Видя жалкия си вид в една витрина и влезе в някакъв магазин. Купи си една риза и някакъв светъл панталон и се прибра вкъщи. Имаше един час до срещата им и той реши да се постарае да изглежда добре. Вярваше, че така и тя ще се сети да се пооправи малко. Може би големия проблем беше в това, че се предадоха на проблемите и на умората.
Пред кафенето имаше разцъфнал розов храст и без да се интересува от хорското мнение, той откъсна едно клонче и влезе навътре. Тя седеше сама на една маса. Забеляза промяната във външния й вид, но нещото, което наистина му направи впечатление бяха очите й. Очите й, в които се четеше радост, че го вижда. Очите й, в които гореше някаква страст, която беше угаснала във времето. Той й подаде цветето и седна срещу нея:
- Напуснах работа. – каза той
- Ще се справим и така. Там те тормозеха.
- Да се справим? – широка усмивка озари лицето му – Ние..?
- Ние. – каза твърдо тя
Сега ли? Сега се справят и често поглеждат в огледалото собствения си живот и очите си. И ако видят там, че някоя пребита мечта е угасила блясъка им, си определят среща в онова кафене с розовия храст, където започна всичко. А когато след години кафенето затвори, те изтеглиха нов кредит и го купиха. Там често можеш да видиш как някой самотен клиент ги гледа и им се радва и можеш да чуеш историята на тяхното огледало.
|
