Споделена история от Проза, литература |
Случайни срещи
преди: 9 години, 6 месеца, прочетена 2171 пъти
Случайни срещи
Глава 1
Бе средата на септември, най-хубавото и спокойно време от годината. Есента бе дъждовна, но температурите приятни и леко прохладни. Сега валеше както обикновено, капките се стичаха по прозореца на влака, в който пътуваха Явор Радев и неговата дъщеря-Мария. Мъжът имаше бизнес в тютюновата индустрия и беше заможен. Навсякъде хората го знаеха, понеже често го споменаваха във вестниците. Подмазваха му се- в ресторанти, хотели, магазини-навсякъде. Той това не го забелязваше, смяташе, че просто се държат любезно, но това не го и интересуваше, защото имаше много по-важни работи, за които трябваше да мисли. Никога нямаше свободно време, през което да направи нещо различно от вечните му занимания. Работата му за него вероятно беше всичко и той се бе превърнал в работохолик, макар да не се трудеше физически. Единственото, което вършеше-бяха разговори по телефона в офиса му, попълване на документи, организиране на конференции и срещи. Макар навярно това да бяха единствените му занимания, на него му стигаха и му бяха достатъчно разнообразни и интересни, съвсем му харесваше професията.
Бе на около 50 години, вече посивял и оплешивял, облечен в официален костюм с вратовръзка. Висок и широкоплестещ, ала с възрастта вече започваше да се прегърбва.
Четеше книга и потропваше нервно в крак, без да обели и дума през целия път, защото изглеждаше, че е напълно пленен от историята, която се развиваше в книгата и дори не чуваше приказките които се говориха около него.
Мария бе едно 26 годишно момиче, което бе наивно и често неразумно. Тя не разчиташе на никого, освен на себе си. Смяташе, че винаги е права и знае най-добре какво е най-доброто за нея и не само. Не се вслушаваше никога в хорските думи. Смееше им се дори, защото за нея разбира се те говореха празни приказки. Често настроенията й се меняха и тя сега можеше да е щастлива, а в другия момент да е нещастна, оскърбена и със сълзи на очи. Побесняваше щом някой й кажеше какво да прави или пък й забранеше нещо. Не можеше да си намери място от яд.
Ала макар да мислеше, че е много самостоятелна и независима, тя живееше при баща си, защото знаеше, че няма да може сама да си осигури настоящия си живот. Отнасяше се до парите. Не можеше за нищо на света да води свой бизнес или пък нечий друг-това нямаше значение, важното беше, че никакви икономически работи не й се отдаваха. Тя бе творческа личност, ала не смееше да практикува тези свои таланти, защото я бе страх, че няма да успее чисто професионално. Учеше в университет в София, медицина. Не желаеше да следва това, ала най-сетне се реши да се пробва, защото беше престижна, макар и да беше много трудна и отговорна професия. Те живееха в София и за това нямаше проблем със жилища. Дори отиваше пеша до университета, беше близко.
Иначе Мария бе красиво момиче, стройно и елегантно. С черна коса на вълни до гърдите и синьо-зелени очи. Така казваше, защото веднъж изглеждаха сини, а друг път зелени. Имаше тесен нос и изразителни, плътни и червени устни. Зъбите й бяха подредени, предните два бяха леко раздалечени, което й придаваше изключителен чар. Самата тя имаше самочувствие и винаги си мислеше, че е най-хубавата, най-умната и талантливата. Много хора, най-вече близките й и го споменаваха, а някои момичета, нейни връстнички все гледаха да намерят някой нейн недостатък и започваха да го изтъкват и да се смеят, но Мария беше напълно сигурна, че те са просто завистливи, злобни змии, които дори не можеха да минат за нейни конкуренти.
Самата тя имаше много обожатели, но сякаш не ги забелязваше и все си мислеше, че никой не я обича и, че ще си остане сама до края на живота си, въпреки, че беше още много млада. Причината, че не забелязваше ухажорите беше, че тя не изпитваше към тях нищо и заради това не й правеха особено впечатление. Искаше да се влюби тя в някого и тази любов да бъде споделена. Ала такъв й бе нравът-не можеше да се влюби и да обича с цялото си сърце. Понякога някой й правеше доловимо впечатление и тя мислеше за него два пъти в деня да речем и смяташе, че обича, но не бе така. Юнушеските й влюбвания и разочарования не бяха нищо повече от игра и загуба на време.
Сега сякаш не мислеше много за това, не мислеше за нищо. Завиваше й се свят и главата я болеше много. Бе спала много-цели 12 часа, понеже си бе легнала късно, не знаеше дали това бе причината сега да се чувства толкова зле. С ръка притискаше челото си и с затворени очи стискаше зъби и се опитваше да не мисли за болежките, за да й мине, но не се получаваше. Лекарство не искаше да вземе, защото от тях й се пригаждаше повече имаше известна непоносимост към тях.
Явор затвори книгата със затъен дъх и удивление. Той все така се вживяваше докато четеше, когато му оставаше време за това приятно занимание, макар това да се случваше рядко. Дори да я четеше вече за трети път му бе все така интересна и всеки път откриваше все нови и по-нови неща в нея. Най накрая той промърмори:
-Невероятна творба! Създадена от изключителен творец!-той бе истински класик и обичаше да изразява мнението си по каквото й да било. Така високо го каза обаче, че всички пътници го чуха, но никой не се обади, защото все пак това бе Радев! Собственик на тютюневата индустрия!
Мария дори не се напрегна да го чуе, защото болката все така я измъчваше и тя все стискаше здраво очи. Случваше й се често, защото имаше мигрена и при най-подходящ случай когато не й беше комфортно тя започваше да се оплаква, но сега не го направи. Беше и много уморена, макар дългия и здрав сън.
Радев забеляза, че нещо не е наред и леко я побутна, покашля се и я бутна още веднъж, защото имаше много силен глас и не искаше другите да го слушат какво говори. Момичето отвори очи и погледна към него, а той направи знак, с който я питаше "Какво има?". Тя отговори, че е уморена и се облегна на седалката.
Явор се загледа през прозореца и прошепна:
-Почти сме пристигнали...
Мария се усмихна, защото искаше вече да е у дома. Те бяха заминали в Лондон при майката на баща й-баба Шели, която беше англичанка, а съпругът й българин, но понеже бе починал, тя от 5 години бе заминала отново да живее в Англия. Знаеше български, за да могат да се разбират, но Явор караше майка си да говори на английски, за да може Мария да го научи, ала момичето не влагаше много усилия в това, знаеше доста думи, но й бе трудно да конструира изреченията и заради това не говореше безупречно. Понякога дори звучеше смешно.
Тя не обичаше баба си, защото я смяташе за прекалено префърцунена и напудрена лигла, което не прилягаше на една възрастна жена. Беше й неприятна и не можеше да понася престоите си там, но нямаше избор. Баща й не я питаше дали е съгласна, той искаше дъщеря му да поддържа връзка с всичките си роднини.
Пристигнаха. Слезнаха на спирката и оттам ги чакаше личният им шофьор, който щеше да ги закара до къщата им. Той ги поздрави и започна веднага да разпитва как са си изкарали. Не бяха направили нищо особено, но Явор представи нещата така, че все едно е било огромно приключение.
-Какво има Мария? Не говориш, а попринцип не спираш.-попита шофьорът, а момичето отговори:
-Нищо ми няма...-отегчена от глупавите въпроси, които продължиха да й задават, тя отвори прозореца на колата, за да подиша малко чист въздух и бръкна палтото на баща си, откъдето извади кутия цигари и запалка. Запали една и си дръпна от нея, след което издиша миризливият дим. Баща й смръщи вежди и също си изкара една цигара.
-Тези са английски...-похвали се Радев, гледайки самодоволно шофьорът си, след което му предложи-Искаш ли една, след като спреш колата, Андрей?
Андрей отказа любезно, защото не беше пушач и не можеше да понася миризмата на тютюн, но разбира се не направи забекежка.
Накрая пристигнаха пред къщата. Шофьорът слезе и отвори вратата на госпожицата, а след нея слезе и баща й. Като влезнаха, слугинята-Ана, която бе на около 19 години, нисичка, с чипо носле и лунички се затича набързо при тях и произнесе:
-Здравейте! Добре дошли! Добре дошли, господин Радев!-тя се здрависа с него засмяна или по скоро неочаквано, защото никой не я бе предопредил за пристигането им и тя днес не бе чистила, но това нямаше значение, защото къщата беше изключително чиста.
Мария влезе влачейки дългата си рокля по земята. Така беше, защото бе побързала да свали токчетата, които не й бяха удобни. Беше се пременила, все едно че е била на банкет. Но така беше редно-при Шели винаги трябваше да се представиш в най-блестящия си вид.
Мария се усмихна на Ана, а момичето предложи да им направи чай, но те отказаха. Телефонът звънна. Радев вдигна раздразнен и каза троснато:
-Да!-почеса се по главата, почна да хъмка и след малко тресна слушалката и се качи горе в офиса си. Тръшна вратата ядосан, без да имаше видими причини и заради това останалите се зачудиха на променилото му се така изведнъж настроение, но всеки отиде да върши неговата си работа.
Мария остави обувките с токчета, които държеше досега в ръката си. Свали си палтото и пусна косата си, която беше прибрала на кок. Трябваше да се преоблече, защото бе много официална, но все още бе уморена и замаяна и седна на дивана. Ана шеташе напред-назад и като видя дъщерята на шефа си толкова умърлушена я попита тихо какво й става, защото по принцип беше приказлива, но Мария все така мълчеше, все едно, че не чуваше какво й говорят.
И наистина, така се чувстваше, че дори не можеше да чуе какво й се казваше. Щом забеляза слугинята, тя се ококори на среща й, след това й се усмихна и каза:
-Едно кафе, Ана.
Ана кимна и се затича към кухнята. След пет минути се появи с табла в ръце, на която бяха сложени две кафени чашки. Тя остави едната чаша пред Мария, след което се засмя и й промълви:
-Другото ще го занеса на господин Радев... Вероятно не би отказал...-след което се затича по стълбите на горе.
През това време Андрей влезе в къщата носейки багажа на връщащите се от Лондон. Попита дали да ги занесе по стаите и след като получи съгласие и той се качи горе. Мария стана и извади от джоба на палтото си снимките, които беше фотографирала, докато бяха в Англия. Имаше много красиви забележителности като Бъкингамския дворец, Биг Бен, Тауър бридж... Ала въпреки всичко, някак си й бе чуждо там... Винаги, където й да беше...ако не се намираше в България й беше чуждо, особено когато не знаеше и самият език, а пък английски знаеше бегло. От дума на дума разбираше, но не можеше да го говори.
Френски знаеше, испански... Само това. Понякога си мислеше, че може да замине за някоя от тези две страни и да заживее там, ако успее да се уреди, защото изобщо не желаеше целият живот да прекара в имението на баща си. Чувстваше се странно, че е богата, не като кралица, но повече от обикновените хора, които попринцип виждаше в ежедневието си. Искаше да е като тях...без привилегии и подмазвачи, които за разлика от Явор, тя забелязваше веднага.
Ана отново прекъсна мислите й с един глупав въпрос:
-Госпожице, Вашият баща се е заключил, вероятно води много важен разговор, така ли е? Кафето му ще изстине...-тя бе задъхана, а бузите й бяха леко зачервени, защото се притесняваше да не би да е направила някаква грешка и господинът да й се бе разсърдил, макар това да беше нелогично.
-Откъде да знам, Ана, какво прави той... Ако искате изспийте кафето Вие!
-Само попитах госпожице...-промълви плахо момичето и наведе засрамено надолу глава, а на Мария й стана леко неудобно и й каза тихо:
-А аз само отговорих...
Слугинята все още с наведена глава отиде в своята стая, за да поплаче. Тя бе много чувствителна и ако само някой й повишеше съвсем малко тон й ставаше зле и се затваряше в стаята си, за да поплаче около двадесет минути, защото си мислеше, че никой няма да я чуе, но напротив, много ясно чуваха всички, че тя отново се е разтревожила...
Андрей слизайки по стълбите, раздразнен мрънкаше, че момичето отново е започнала да реве, но Мария почувства слаба вина, за дето тъй студено й отвърна, ала точно тогава Ана отвори вратата търкайки зачервените си, подпухнали очи и изтривайки сълзите. Направи се, че нищо не е станало, но като разгледа лицата на останалите се засрами, защото разбра, че са я чули.
-Извинете... Но от вчера ми се насабра...-започна да се оправдава канейки се да започне отново да заплаче-Просто не знам защо... Няма конкретна причина.-тя седна на стола, а Мария виновно промълви:
-Съжалявам, ако съм Ви обидила...
-Не госпожице...не сте Вие!-тя взе една кърпа и стисна очи, за да се успокои.
На Андрей му стана смешна цялата тази ситуация, но не се издаде. "Женски работи... "-каза си на ум и излезе навън. Ана си помисли, че и той й се е разсърдил. Тя беше прекалено добра и притеснителна и лесно я вълнуваха такива глупости. Останалите й се чудеха, но заради този факт се опитваха да бъдат колкото се може по-внимателни с нея, защото все пак беше просто едно младо и скромно момиче, която за капак бе и прекалено чувствителна, но в това нямаше нищо лошо!
Явор слезе още по-изнервен от колкото от преди малко. Гледаше на кой да разкаже какъв ужасен проблем му се бе появил... Цялата работа беше, че някакъв негов конкурент, също собственик на фирма за производство на тютюн, бе започнал настоятелно да рекламира марката на цигарите си и хората все повече започнали да купуват от неговото производство, вместо от това на Радев. За това той бе и толкова ядосан. Цял час разговарял с негови подчинени, които му предлагали различни хитринки, с които да спечели клиентите за себе си.
Това бе толкова глупаво.... Не беше някакъв проблем на живот и смърт, нямаше да останат гладни, но той се бе вманиачил в работата си и искаше да бъде най най от всичките си конкуренти. В това нямаше нищо лошо, но той влагаше такова чувство и така се вживяваше, че човек може да си помисли, че ще ляга и ще умира вече...
-Оспокой се татко!-викна му Мария иронично-Защо се впрягате всички така? Какво ви става?
Явор повтори историята си продължавайки да се пени и да нервничи. Накрая тропна с крак и реши, че няма да остави нещата така, след което хукна отново към офиса си, а от там се чуваше как се разправя със свои служители и как впряга ума си, за да измисли нещо как да смаже конкуренцията.
-Това да му е проблема на господина...-засмя се Ана, но като усети, че тя не бе по-различна в отношение на неспособността да овладява емоциите си, гласът й се сниши и глухо прибави, говорейки на себе си-Ана, Ана, колко си тъпа!-тя с пламъци в очите скочи и хукна на някъде.
Мария не отбеляза сцените дето се разиграха току що пред нея. Отиде в стаята си, за да се преоблече, но преди това реши, че няма да е зле да си напълни ваната и да се изкъпе. Това винаги й действаше отпускащо.
Заключи вратата, защото можеше някой да влезе като нищо и да наруши спокойствието й. Влезе във ваната. Със себе си беше взела и кутия цигари. Отвори прозорчето и запали една... Странно беше, че пушеше докато се къпе, но този отвратителен навик я караше да изпразва по две кутии на ден и пак не можеше да се насити. От 17 годишна не започнала и в момента просто не можеше да ги откаже, но не й и трябваше. Не мислеше, че има нещо нередо в това. Изобщо нито едно от нещата, които правеше не мислеше, че имаше нещо нередно в тях. Тъкмо се бе отпуснала и на вратата се почука. Обади се тихото гласче на слугинята:
-Вечерята е готова госпожице... Вие се бавите много в банята.-щом не получи отговор, отново още по-настоятелно почука и повтори същите изречения.
Мария се опомни, че вече час стои във ваната и цялата се беше набръчкала. Тя предупреди, че идва след малко.
Облече се, подсуши се, оправи се и набързо слезе долу, защото изведнъж почувства глад, навярно заради това, че откакто сутринта яде единствено ядки, друго не бе помирисвала.
Имаше една странна, но много прилична работа в семейство Радеви, те сядаха на масата заедно с прислугата, шофьора и градинаря, който попринцип не се обаждаше и не влизаше много в къщата, стоеше най-вече на градината естествено, защото това бе работата му. Смятаха, че всички са равни и, че няма нищо по-нормално от това да споделяш храната си с подчинените си. Макар Явор да не ги наричаше и така, държешеше се приятелски с всички.
Седнаха всички и първото нещо, което попитаха беше дали проблемът на господин Радев бе вече овладян. Той както се бе вече усмихнал, при споменаването на това, отново смръщи вежди и нацупен заби вилица в яденето. Останалите усетиха напрежението му и не посмяха да посегнат отново към тази тема на разговор.
Явор отвори бутилка шампанско, за да отпразнува завръщането си от едномесечният си престой в Англия. Това беше прекалено, защото не се бе върнал от оня свят, пък и всяка година отиваха на гости у баба Шели за такъв период от време. Естествено за дъщеря му не беше огромна радост да я посещава, но баща й имаше едно условие към нея, дето гласеше:"Щом живееш под моя покрив, ще спазваш моите изисквания!" Мария обаче въпреки всичко беше изпълнителна, когато ставаше дума за такива споразумения и се примиряваше. Самия Лондон наистина й бе до някаква степен противен, такъв го правеха самите живущи. Бяха прекалено надменни и гледаха на българите като на по-нисши и по-глупави същества от тях, което си бе много нечестно. Голяма болка беше за някои да учат или работят там. На Явор много му харесваше и града и самата държава. Ала сега защо така празнуваше, че се е завърнал от там?
-Английско шампанско!-похвали се той и щом го отвори, капачката му изхвръкна нанякъде и никой не можа да я намери. Наля на всички в чашите и с радостни възгласи мъжете викнаха "Наздраве!". Но на Ана и на Мария не им се пиеше и станаха по-бързо от масата като оставиха останалите да се радват и да празнуват колкото си искат.
Мария пожела да си легне рано, но заспа чак към 4 часа сутринта. Беше много уморена, но просто започна да се замисля върху разни неща, без да има нещо конкретно и без да се усеща затвори очите си след часове наред бодуване...
|
