Споделена история от Проза, литература |
Може ли мнение?
преди: 9 години, 10 месеца, прочетена 2287 пъти
Става въпрос за малка част от нещо, което пиша, но просто реших да потърся и чуждото мнение... Знам, че няма да се схване идеята, въпреки, че се води първата глава, но ми се ще да чуя как ви се струва начинът ми на писане, описанията, идеята, колкото сте я схванали, и такива неща.
Много ще съм благодарна, защото така ще мога да оправя грешките, които имам.
И моля модераторите да публикуват поне тази ми история...
Дадоха голяма сума пари срещу мълчанието ни. А първата седмица, дори не знаехме защо. Разбрахме, че приемат деца само от АВ+ кръвна група и отказват на всички други с думите, че нямат повече места. Бяхме малки и сметнахме, че за парите, който ни предоставяха, щеше да е нещо нищожно за криене. Поне това си мислехме в началото... После увеличиха заплатата на едно от момчетата още повече и го отдадохме на факта, че баща му е полицай. Но той си мълчеше и сменяше темата като го попитахме. А и странното, на което не обърнахме внимание, бе че и аз живеех с полицай, но нищо не ми бяха предложили.
Сега като се замисля, ако той беше намекнал дори леко за какво ставаше дума, нямаше да сме в това положение. Обаче и останалите имаме също толкова вина, постъпвайки като него, дали от любов, дали от страх, след като разбрахме истината.
* * *
Детска градина "Джой" беше пуснала обява за отговорни, търпеливи и спокойни тинейджъри, които търсят работа, но не могат да си намерят. А аз бях започнала да се превръщам в бреме на Майкъл Браун, полицай, който преди една година ме беше спасил от преследвача, който уби родителите ми и ме беше приютил, до известна степен, от съжаление. Заплатата на служителите на реда си бе, меко казано, недостатъчна за двама човека. Особено, когато вторият бе момиче през тинейджърските си години. Затова реших да кандидатствам за работата. Попълних една анкета и когато ми я одобриха, ме поканиха за интервю.
"Тук децата са щастливи. " - логото, което всички знаехме наизуст. Сградата се намираше в центъра на града и сякаш цялата държава знаеше за нея. Беше висока, чисто бяла, с куп саксии по прозорците. Напомняше на болница и положението отвътре беше същото. Бели плочки покриваха подовете, бели стени ограждаха помещенията, бели маси с бели покривки се разполагаха в главното помещение, където всички заедно сядаха да ядат. Вратите бяха бели, леглата на децата бяха бели. И сякаш единственият цвят в сградата беше придаден от мръсотията, която правеше някои предмети, стени, врати и маси да изглеждат сиви, дори черни. Но все пак хиляди родители се лъжеха точно от илюзията, че белият цвят прави децата им щастливи.
С влизането си, забелязах че нямаше никого. Децата май спяха. А от мръсотията, предположих, че нямат и чистачки. Но това подозрение изчезна, когато от вратата, точно срещу входа, излезе една уплашена жена в престилка, с метла в ръка. Усмихна ми се нервно и предположих, че са ѝ се скарали, че не чисти.
Запътих се към въпросната врата, но преди да успея да докосна бравата, женски глас се обади иззад мен.
- Там е забранено! - почти истерично кресна жената в престилката. - Ако си за работата, последвай ме.
У мен се надигна страх и обстановката определено допринасяше за 99% от него. Следвайки я по едно тясно коридорче, стигнахме до сива врата, с метален надпис "Директор/г-н. Колинс" отпред.
Влязох не много уверено, докато въпросният директор наблюдаваше изпитателно всяка моя крачка. Изглеждаше млад, не му давах повече от тридесет години и в първия момент помислих, че е син на директора, но не бях права. На идеално изгладения му костюм, имаше табелка "Д-р Колинс", която не знаех дали е написана така, защото е директор или доктор, или и двете. Но във всички случаи си личеше, че той е на високопоставена позиция.
- Седни, моля те. - каза след известна неловка пауза, в която просто стоях вкаменена и го гледах нервно. - А ти изчезни. - обърна се към чистачката и се намръщи, което за малко да я разплаче.
- Не е нужно да се държите така с единствените хора, който се грижат за това да не въшлясате на това място. - след тези ми думи, ме прониза с черните си очи и веднага съжалих, че ги изрекох.
По принцип бях много отворена и лесно дразнех хората, което мислех, че ще ми коства работата. Но се сетих за Майкъл и се стегнах.
Започнаха въпросите.
- В кое училище учиш?
- На домашно обучение съм от една година насам, но изучавам всичко на нивото, на което го изучават и в училищата.
- Отговорна, търпелива и спокойна ли си?
- Ако трябва да съм напълно честна, не съм особено търпелива и не винаги съм спокойна, но съм изключително отговорна.
- Защо си тук? - остави листа, от който четеше въпросите си и ме погледна в очите. Щях да отместя поглед, както правех винаги, но погледа му беше прекалено опияняващ.
- Защото съм бреме за човека, при когото живея. С една заплата се справяме трудно и искам да му помогна.
- И още само 800 Евро ще са достатъчни? - попита и вдигна едната си вежда.
- Предостатъчно, особено имайки се предвид, че ни ги давате само, за да оправяме легла и да глезим деца. - тогава усетих по погледа му, че има нещо повече.
- Тук виждам, че родителите ти са починали и живееш при настойник, полицай Браун. - гледаше задължителната анкета, която бях попълнила на предния ден.
- Да.
- Бащите ни се познаваха и съм сигурен, че по фамилия ще ме разпознае, но никога не сме се виждали... - отклони се. - Така и не разбрах защо.
Усетих някакъв неприязън в думите му. Определено не обичаше да говори за баща си. Също като Майк.
- Един въпрос. - погледна ме в очите изпитателно. - Можеш ли да пазиш тайни?
- Да.
- Има две неща, които трябва да знаеш за това място и ако трябва да ти платя двойно, за да си мълчиш пред Браун, ще го направя. - тръпки ме побиха, но определено нямаше да падам на ниското ниво да искам пари, за да пазя тайни. - Тук както виждаш не поддържаме много чистотата, освен ако не дойдат родители да запишат децата си. Не е най-перфектното място за подрастващи. Това е първото нещо. Второто... Приемаме само деца от кръвна група АВ+. Цялата държава си бута децата при нас, затова имаме шанс да изберем само тези, които са ни важни. Тук наброяват около 100 деца, на останалите казваме, че местата са свършили и се извиняваме. Не искам по никакъв начин да подлагаш това на въпрос или пък да говориш за него пред хора незапознати с методите ни.
Кимнах, абсолютно объркана. Но тъй като не разбирах от почти нищо на онази ми крехка възраст, помислих, че подбора на деца си е в пълното право на детската градина. И предположих, че всяка институция сама си избира по какви критерии да одобрява.
Той не обърна внимание на емоциите ми тогава, може би защото той самия не притежаваше такива. Или поне не ги показваше.
- Забравила си да напишеш коя кръвна група си? - замислих се защо има значение, но отговорих.
- Нулева отрицателна.
- Нулева отрицателна? И си убедена, че не е нулева положителна? - попита ме нервно и отпусна с ръка възела на вратовръзката си.
- Да, убедена съм. - отговорих бавно, сякаш се обръщах към бавноразвиващ се. Усетих, че има нещо гнило в картинката.
- И в коя детска градина си учила?
- Четири години в детската градина към осемдесет и осмо училище. Била съм с една година по-големи от мен и заради това съм повторила последната година с връстници там. Но три месеца помня, че бях и тук. Правиха ремонт на нашата и...
- Хубави спомени ли имаш от тук? - прекъсна ме... пребледнял.
- Не знам точно как да си опиша спомените от тук. Когато дойдох, децата не знаеха какво е гоненица, какво е криеница, не знаеха стихотворения, които в моята ни задължаваха да учим от обща култура. Наложи се да ги уча на всякакви игри и стихчета, защото това им се струваше много интересно и беше ново за тях. Като паднали от Марс извънземни бяха, плюс, че се сдружих с момичета, приличащи на наркомани. Госпожите не приемаха чуждо мнение и ни промиваха мозъците с тяхното. Помня, че бях наказана да се уча да си връзвам връзките така, както те искат, а не така, както аз знам. - прекъснах, за да помисля още малко какво друго можех да кажа. - Не помня дали изобщо имаше легла за спане. Децата си чистеха сами. Помня най-ясно последния ден. Мама щеше да ме взима и аз излязох да се сбогувам с приятелите си. Но излязох с пантофи и се наложи да се промъкваме през портата, за да си взема маратонките. Никога няма да забравя притеснението на всички от факта, че влизахме вътре след занятията. Все едно някой ще ни убие.
- Да, разказвали са ми за теб. - засмя се леко и прокара треперещите си пръсти през черната си коса.
- Но все още сте ми в сърцето и съм ви запомнила с хубаво. - излъгах с усмивка на лице. Исках да го поуспокоя малко, защото ако бях споменала колко проклето и плашещо реално бе мястото за мен, нямаше да получа работата. - А и сградата гледам не се променила, което дори ми носи носталгия за онези времена, в които бях малка и безгрижна.
Дори не знаех какви глупости приказвам, но определено действаха.
Поогледа ме цялостно като за последно - наистина се бях постарала да изглеждам естествено и неподозрително. С къса лилава рокля и лилави кецове, без бижута, без грим. Със сресана и леко накъдрена коса, чиито оригинален цвят беше черен, но след доста експерименти, се превърна в кестеняв. Бях сложила и лещи, но не от онези, които променяха цвета. Обичах си пъстрите очи - приличаха на оранжева експлозия обградена от зелен цвят със сини отенъци. Просто бях късогледа.
Докато се бях замислила за външния си вид, директорът ми слагаше една табелка, гласяща: "Каролина Грийн, помощник". Усетих, че ръката му шава, не където трябва и засякохме погледи за малко, но аз отместих моя, защото ми стана неудобно. Отделих се от него и се запътих към вратата, но преди да изляза напълно, той се обади.
- Чакай малко. Не ти казах нещо. - преглътнах тежко. - Държа на изрядния външен вид. Обичам да гледам перфектни лица.
Кимнах, изсмях се наум на повърхностното му държание и затворих вратата след себе си.
Вървейки по коридора, се засякох с чистачката, придружаваща едно момиче, което напълно отговаряше на изискванията му - пълно съвършенство, от което обаче лъхаше прекалено много неувереност. Усмихна ми се, а аз ѝ пожелах успех, след което побързах да изляза от сградата.
Запътих се към вкъщи с нова работа, нова тайна и чувство на страх и недоверие към детската градина.
|
