Споделена история от Проза, литература |
Кратко нещичко за грешките, уроците и второя шанс
преди: 9 години, 9 месеца, прочетена 2202 пъти
- Съжалявам! - вината в големите й очи беше безкрайно истинска, но той ясно видя, че е само това, че в тях, колкото и жадно да се взира, няма да намери тъга. Познаваше добре хората, умееше да чете малките им жестове, погледите, умееше да преценява онова, което думите не изричаха. Стана и й обърна гръб, а после бавно каза:
- Вината е нещо ужасно. Не си я причинявай!
- Добре ли си? - попита загрижено тя
- Сега? Не! Но ще бъда. Върви, не го прави още по-неловко и трудно.
Тя постоя малко права, гледайки гърба му, а после сложи слънчевите си очила и напусна живота му. Докато вървеше по улицата си мислеше колко беше привлечена от него в началото и колко кратко трая това привличане. Не си спомни някога да го е чакала тревожно, да е подскачала при всеки шум с надеждата да е той. Не си спомни да не е заспивала от мисли по него, чудейки се тази дума какво значи или пък усмивката, или защо не е дошъл, или къде е. Не си спомни някога да го е ревнувала. Той никога не се заглеждаше по другите, беше щастлив, че я има до себе си и това му беше достатъчно. Не, във връзката й нямаше приключения, нямаше тревога - всичко течеше спокойно, прекалено спокойно, сякаш скучно, еднообразно. А после той заговори за брак и деца. Как да приеме?! Това не означаваше ли, че се затваря в един скучен свят, където никога няма да изпита онази страст, онази тръпка, която изпитваше с мъжа преди това.
Решила, че е направила правилен избор, тя извади телефона си, набра номера на бившия си и си уреди среща. Той закъсня, както винаги и това, както винаги я изнерви. Не се извини, не й направи комплимент. Но на устните му цъфтеше онази палава, закачлива усмивка, която караше очите му да бляскат. Тя не се научи да издържа на тази негова усмивка и забрави, че му е бясна. Срещата, както винаги, беше кратка, защото той бързаше. И както винаги, почти през цялото време телефона му звъня. Но тя беше свикнала и вече не й правеше впечатление. Каза, че ще й звънне довечера по телефона, за да си поговорят повече и тя цяла вечер го чакаше да се обади. Отказа на приятелката си да излязат, защото прецени, че той като звънне, ще е неудобно да си говори по телефона, а тя да скучае до нея. Той не звънна и малко по-късно, тя решително набра номера му. Разбира се, телефонът му беше изключен. Горчива усмивка украси лицето й.
"Не се е променил. Но аз ще го променя, ще види той"
И пак започна онази странна игра на криеница, на надлъгване. Премисляше ходове, правеше си изводи, мислите й постоянно бяха заети от тази игра. Срещите им бяха много горещи, тръпката силна, сълзите после огромни.
- Обсебена си от този мъж. Това не е любов. - каза веднъж приятелката й - Това е някакъв филм, в който играеш сама. А на него не му пука, как не можеш да видиш?
След тези й думи, тя прекъсна отношения с нея. "Не, обича ме, ще му покажа, че ме обича"
Една вечер тя се разхождаше сама из улиците и си мислеше за следващия ход, какво да му каже, когато се чуят, дали да му звънне, кога ще се видят и как да се държи. Очите й блуждаеха насам натам без да съзерцават, без да взимат участие в красотата наоколо. Тогава го видя и се сепна. Беше забравила за него, беше си обещала да му звънне, за да провери как е, но така и не го направи. Той крачеше срещу нея. Когато я разпозна се спря и се вгледа в нея:
- Болна ли си? Изглеждаш бледа.
- Не добре съм, замислила съм се...
- Проблеми?
- Не. - тя се засмя фалшиво - Всичко е наред, ти как си?
- Добре. Получих онова място, сега съм се отдал на работа, но важното е, че се чувствам добре там. Има някаква положителна енергия, а и е още ново. Ти, започна ли работа?
Тя го погледна странно.
- Не. Не съм и търсила всъщност.
- Защо? Какво правиш?
"По цял ден мисля стратегии как да накарам един мъж да ме обича" - помисли си тя, но не можеше да му го каже, затова го излъга, че се е записала на курсове. Той се зарадва заради нея, а после се разделиха.
След две седмици отново го видя с някакво момиче. Не изглеждаха интимни, но пиеха кафе и си шушукаха нещо. Ревността задави гърлото й, а после я обзе страх "А ако той продължи живота си без мен, ако ме е преодолял?!" И без да мисли дали е правилно или не, и дали няма да изглежда смешна, се приближи до тях:
- Здравей, на кафенце малко?
- Да! - отговори той - Нека те запозная, това е Силвия, работим заедно.
- Приятно ми е.
Тя се обърна към него отново:
- Може ли да поговорим?
- За какво?
Тя стърчеше глупаво до масата и й стана толкова зле от това, че само измънка, че няма значение и си тръгна. Той я отгледа с присвити очи.
- Тя май не е добре?! - намеси се Силвия
- Определено не е. Както и да е, разказваше ми за пътуването.
И те продължиха разговора си.
Същата вечер той набра телефонния й номер:
- Къде си?
- Вкъщи. - отговори тя машинално
- Излез отпред, идвам след две минути.
Когато го видя, опрял се на колата си й се стори толкова красив и толкова...сигурен. Прииска й се да изтича и да се гушне в него, да му каже, че го обича, че й липсва, че съжалява. Но просто мълчаливо се приближи.
- Е? - погледът му беше строг - Какво има? За какво искаш да поговорим?
- Не знам...за всичко. С това момиче Силвия, вие...ходите ли?
- Не! - отсече той твърдо - Колеги сме. Затова ли беше изпълнението днес, стана ти криво, че може би съм решил да продължа?
- Да! - промърмори тя и наведе глава
- Не очакваш да вляза в манастир, нали?
- Моля те, не се заяждай с мен. - очите й се насълзиха
- Какво ти е Диана, няма да мръдна оттук, докато не разбера всичко. Защо ме излъга за курсовете? Защо са те виждали пак с онова леке? Защо не търсиш работа? Защо си се скарала с приятелката си? Защо изглеждаш така сякаш камион е минал през теб?
Тя само се разплака, скрила лице в шепи. Той я приласка към рамото си и приятелски я прегърна.
- Сама си вредиш, мила, разбираш ли? И ако си ме зарязала, за да се върнеш при онзи боклук, това е било адски, адски глупаво. Той ли те докара до това състояние?
Тя избърса сълзите си и го погледна с крива усмивка:
- Искам да кажа да и да се отърва от отговорност, но..не, аз сама го направих. Правя глупост след глупост, понякога мисля като душевноболна, понякога си мисля, че нещо с мен не е наред. Даже мислех да си взема успокоителни. Сякаш...не знам, постоянно съм под високо напрежение, за което няма причина видима. Аз..не знам, толкова е объркано. Знам само, че вече нямам сила. Стоя по цял ден вкъщи, почти през цялото време лежа и ям, не правя нищо съществено. - тя млъкна за малко и го погледна в очите - Моля те, имам нужда от помощта ти?
Той видя зад нея, че майка й е излязла на двора и й помаха:
- С мен е спокойно. Ще се разходим малко с колата и я прибирам.
- А добре. Не закъснявайте много. Ти как си, Ради? Не идваш вече.
- Добре съм, започнах нова работа и не ми остава време.
- Това е хубаво, да, хубаво е. Хайде, говорете си, аз само излязох да видя кой е.
- Лека нощ, г-жо!
- Лека, детето ми, лека.
Той отвори вратата на колата и тя се качи послушно. После я откара на една детска площадка, малко по-надолу по улицата. По това време, там нямаше никой. Тъкмо да слязат и телефона й звънна. Беше той, тя гледаше снимката му, погледна Ради, после пак телефона си:
- Вдигни де!
Тя отвори:
- Ало!
- Хей, маймунке, как си, измислих нещо за събота и неделя. Искаш ли? Един приятел ми даде апартамента си да разполагаме, както си искаме с него. Облечи си онази синята рокличка..ммм, ох какво ти мисля.
Ради само стисна зъби. Тя гледаше стиснатите му челюсти и спря да слуша. Просто затвори телефона, после спря звука и го хвърли на задната седалка.
- Ради?
- Какво? - той не я погледна
- Късно ли е?
- За кое? - той продължаваше да наблюдава самотната детска пързалка навън.
- За..нас?
В колата настъпи мълчание. Най-сетне той изпусна въздуха от дробовете си и се обърна към нея. Дълго гледа очите й, които святкаха с някаква надежда, с някаква тъга. Тя се опитваше да се закачи за него, защото се усещаше слаба, но после всичко щеше да се повтори. От друга страна, човек трябваше да получи своя втори шанс. Но имаше ли в него достатъчно великодушие за това. Можеше ли да преглътне страха си, можеше ли пак да й вярва? Тя пак щеше да отиде при онзи. Не, тя трябваше да остане сама, не да се впива в някого, защото всичко щеше да се повтаря. Най-трудното нещо е да нараниш някого, когото обичаш, защото знаеш, че така е най-добре за него.
- Не зная, Дияна! Мисля, че да.
- Разбирам. - прошепна тя, взе си телефона и слезе от колата. Той с поглед проследи, че я се прибра вкъщи и чак тогава си позволи да тръгне и той.
--
Половин година по-късно
--
Ради чу познат глас зад гърба си и леко се обърна. Диана седеше на съседна маса с приятелката си и се смееха на нещо. Изглеждаше добре. Беше върнала цветовете си и блясъка в очите. Тя усети, че някой я наблюдава и също се обърна към него. Смехът за миг замря на устните, но негово място се появи усмивка и зарадвана, че го вижда, тя весело му кимна. Той отвърна на поздрава й. Това й даде смелост да се приближи до масата му. Беше с някакво момче, което представи като приятел. Някакъв Наско.
- Наско? Може ли да те питам нещо тайно? - каза тя с усмивка
- Разбира се.
- Този тук, има ли си приятелка?
- Не, доколкото знам.
- Това е добре. - усмихна се тя, - Защото съм решила да го сваля, да се омъжа за него и да си направим няколко деца. Мислиш ли, че ще бъде добър баща?
Наско отвори уста, за да каже нещо, но приятелят му го спаси от неловката ситуация, като отвърна на шегата й:
- Няколко деца?
- Поне три. - засмя се тя, - но да не бързаме толкова.
Тя взе една салфетка и записа телефонния си номер на нея:
- Смених го, защото миналото ми настойчиво звънеше, а това е най-малкото досадно. Звънни ми ако плана ми ти допада.
Той гледаше протегната й ръка, която му подаваше листчето, после я хвана за китката и я дръпна в скута си, намирайки устните й, за да се напие от целувките й.
- Допада ми. - прошепна тя. Приятелката й се просълзи, гледайки ги и чувайки сладките им смехове.
|
