Споделена история от Проза, литература |
Имението: Началото
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 2119 пъти
Въздуха беше изпълнен с наситения аромат на рози и канела. Здрачът бе настъпил и нощта го следваше като необятно и тъмно наметало, обсипано със звезди, които блестяха като диаманти. Луната красеше небето като голямо сребристо кълбо.
На върха на хълма, който беше обсипан с розови храсти и борови дървета, зловещата сянка на имението, почти невидимо за погледите, се открояваше на небето.
Когато и последните златни лъчи се стопиха, а светлините и гласовете в селото стихнаха, около имението настъпи трудно доловима промяна, която сякаш приветстваше нощта и групичката деца, които със смях напредвaха по чакълената пътека.
Групичката се състоеше от три момичета и две момчета, нарамили тежки раници на рамене. Когато стигнаха до зловещото имение, те осветиха голямата дъбова врата. Едно момиче с дълги руси къдрици и зелени очи се отцепи от групичката и се приближи, разглеждайки внимателно бравата.
- Корейн, малко по-бързо! – провикна се след няколко минути високо момче с кестенява коса и кафяви очи – Брад.
- Мисля, че е сребърна! – провикна се Корейн, а гласа ѝ трептеше от вълнение.
- Мамка му – прошепна другото момиче - Ерин.
Тя беше висока и с дълга черна коса, която се сливаше с нощта. Сивите ѝ очи заблестяха от вълнение, докато се приближаваше към вратата. Това беше цяла находка за тях и те искаха да разберат какво се крие в тайнственото готическо имение на върха на хълма, където никой не влизаше или излизаше от години.
Заедно с Брад и Лукас, близнака на Корейн, отидоха при вратата, оставяйки Луси съвсем сама. Момичето не беше много високо, но създаваше впечатление на фея – с гъстите си къдрици обагрени в цветовете на есента, бледата си кожа, луничките си и зелените си като свежа трева очи. Единственото, което Луси искаше беше Лукас и Корейн да се върнат, за да може да се приберат. По-големите ѝ брат и сестра бяха много своеволни и смели.
Нещо изшумоля в близкия храст и Луси подскочи стреснато. Трескаво се заоглежда и стисна зъби, за да не изпищи, когато две жълти очи се втренчиха в нея от дървото насреща ѝ. Това е само сова! – помисли си уплашеното момиче и побърза да иде при брат си.
- Луси, спри да ме буташ – скастри я Корейн, която се опитваше да отключи вратата.
Луси отскочи назад, далеч от враждебния поглед на сестра си. Прииска ѝ се да се свие на малко топче и да изчезне, точно сега.
Скоро, с общи усилия, близнаците успяха да отключат вратата. Радостни викове огласиха за кратко нощта, преди всички да изчезнат в имението. Единствено Луси се поколеба, но Ерин обви ръка около раменте ѝ и с напевен глас обеща, че ще я пази.
- Тук е страхотно! – изкрещя Брад, докато се оглеждаше в помещението.
Останалите се съгласиха с него, а Луси уплашено се огледа. В предверието беше наистина тъмно, прозорците бяха покрити със завеси, но в мрака не можеше да се различи цвета им. Голямото стълбище насреща беше направено от тъмно дърво и се разклоняваше в две посоки. Пода под тях беше бял и може би от мрамор. Навсякъде имаше дебел слой прах и много паяжини.
- Разделя ме се – оповести Корейн, след което се засмя.
- Разделяме? – гласа на Луси прозвуча пискливо и панирано.
- Хайде де, Лусинда, поне веднъж поеми риск! – предизвика я Брад. – Аз отивам с Ерин. – И той хвана момичето за ръката и я повлече към най-близката врата.
- Съжалявам, Луси, но оставаш сама. – Извинително я погледна Лукас, преди двамата с Корейн да ѝ подадат фенерче и да изчезнат в най-близката стая.
Луси отвори уста да противоречи, но вече беше късно. Бяха я зарязали. Момичето си пое дълбоко въздух и включи фенерчето възможно най-силно. После пристъпи напред, а обувките ѝ потропваха в такт с крачките ѝ по мраморния под.
Тя притеснено се огледа и разбра, че втория етаж е за нея, тъй като в коридора отдясно бяха изчезнали Ерин и Брад, а отляво – Лукас и Корейн.
За един миг се поколеба дали просто да не се прибере у тях и да изчака там твърдоглавите близнаци, но после думите на Брад прозвучаха в главата ѝ и тя изкачи на един дъх всички стълби.
В крайна сметка двете разклонения водеха до един и същи коридор. Избрала си коридора отляво, Луси бързо заситни по мекия килим, разглеждайки всичко. По стените имаше различни портрети. Тя не се спря да разгледа подробно нито един от тях. На всеки десет метра имаше нова врата.
Луси надникна в първата стая и се оказа проста спалня, обзаведена оскъдно. Зад гърба ѝ се чу шум и момичето бързо се обърна, за да види как един голям колкото дланта ѝ плъх притичва по коридора. Луси сподави писъка си и затвори леко вратата, от страх да не разбуди нещо друго, освен плъхове.
Пропусна следващите няколко врати, докато не видя една открехната. Любопитството надделя над страха и тя побутна вратата и влезе. Стаята беше средно голяма, обзаведена много приятно. До една от стените бeше сложено голямо легло като от старите филми. Имаше френски прозорци, ракла и бюро, но нищо от това не привлече вниманието ѝ. Тъкмо когато тръгна да излиза, нещо привлече вниманието на момичето – зад раклата като че ли имаше нещо.
Луси събра цялата си смелост и навлезе изцяло в стаята, осветявайки предпазливо всяко кътче. После със съвсем тихи стъпки отиде до раклата и освети зад нея. Нещо сребристо проблесна в пространството.
, , Мисля, че е сребърна. ”Дали това не беше дръжка на врата? За да разбере, момичето трябваше да помести раклата. Луси остави фенерчето на леглото, така че да осветява целта ѝ и започна да я мести сантиметър по сантиметър, докато накрая не откри дървена врата, украсена с дърворезба. Момичето хвана дръжката и я завъртя предпазливо, докато не изщрака. Бутна назад и откри дървени стълби.
Сега беше момента да реши – ще избяга ли с писъци или ще влезе. В крайна сметка искаше да се докаже. Искаше да разбере, че е толкова смела, колкото и близнаците. Трябваше да се докаже.
Луси пое дълбока глътка въздух и влезе.
|
