Една история от Англия - част 3 и 4
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 14523 пъти
Дните минаваха бавно, с изключение на вечерите след тежкия работен ден. Събирахме се в караваната и разказвахме за изминалия ден, за плюсове и менуси там и си лягахме рано, за да може да сме будни в 4 30 сутринта. Когато валеше, а беше често, ходихме пеша, защото колата я оставихме на едното момче да си я кара, като рискуваше така да го хване КАТ без гражданска. Аз предпочитх да не рискувам. Имаше и скътани работни дни. Там ако те хванат да хитрееш нямаш бъдеще на това работно място. Имаше цехове със стотици чували от по 1 тон като по 3 бяха 1 върху друг като дебели стволове и между тях можеше да се крия, като слухтях някои да не дойде да ме провери и ако дойде да се направя че мета по навътре, защото там се метеше много, а всичко изметено се връщаше в чувалите, все пак са пари това.

Един дан както си метях, зад мен се появи мъж на около 40 г рус, младолик, поздрави ме и ме пита как съм, казах му добре и си тръгна. Оказа се собственика на 14-те фабрики, руснак който е пробил там и за 20 години е постигнал това. Тировете бяха собствени около 50 на брой и караха със преработена мас от месото със специални двигатели, имахе специално цестерна с това гориво там и там зареждаха. Една неделя както си почивахме около караваната и хапвахме се чу в далечината звук от хуликоптер. Там в ангрия особено в лондон постоянно разни бизнесмени кръжат по срещи с хеликоптери.

Оказа се че звука се приближава към нас и буквално малко частно хеликоптерче кацна до караваната, излезе този собственика, който идвал да огледа да купува място там за да строи нещо, а след него слезе пилота, и дойде при нас да помоли за кафе, запали пура и си поговорихме. Каза че е бил към военните , а руснака му плащал 3000 паунда заплата.

Издигнаха се и отлетяха. Останахме замислени.
Близо до нас имаше п аркинг за отпочиващи тирове и ни питаха искаме ле да пазиме нощем и да вдигаме бариерата и естествено се съгласихме за 12 часа - 72 паунда. Направихме си график смени, реално спахме в кабинката и ако дойде тир свири като луд да му дигнеш бариерата. Изкарвахме добри заплати , дори спестявания. Често излизахме вечер в градчето, купихме дрехи и малка по малко започна да идва чувството за собствена значимост. Мислихме и за жени вече, но уви. Там не знаят като някакви първобитни. Не че не се усмихваха чат пат по улиците, особено ако сме добре изкъпани от миризмата на мърша, която не искаше да излезе от белиото. След като се изкъпя, се усеща тази миризма на мърша.

Единия няколко пъти излезе от душа и си слагаше гащите с които е работил през деня. Чорапите ни често бяха с големи дупки, но го приемахме с хумор. Там си знаехме истината за нас и от къде идваме. Станвахме по близки с поляците и бяхме на дискотека с тях, едното българче селянче щеше да се сбие там и добре че имаше полицай да ни спасят. От тогтава реших да не излизам на диско, а само на по бира някъде. С другото момче се запозна англииски гей - мъж на около 50 г, свестен, в последствие той много ни помогна.

Във фабриката ни знаеха като българчетата, ние вършихме мръсната работа, караха ни да влизаме и да чистиме тръби които не бяха чистени от 10 години. Започнаха да идват цистерни пълни с пилешки карантии, изсипваха ги в огромен контейнер, дълбок около 20 метра, ние вдигахме люка, вързани като алпинисти, защото навремето там е паднал човек и се е удавил...

От пилешките пера излиза газ и ако седиш там повече от 20 мин се замайваш, затова не караха да слагаме противагази докато с пароструйка чистиме отвътре навън току що изсипаната цистерна. Редувахме се. Също се слагаше противогаз когато се чистят филтрите на комините. В казармата не съм носил толкова, колкото там. Ботушите не създаваха проблеми на краката, някакво възпаление като екзема на вид. Но се свикна. Дойде денят в който осъзнахме че да присвоиш нещо за ядене от голям супермаркет е лесно, но и рисковано. Изнасяхме дребни неща като шоколади най вече , но от най скъпите по 3 и нагоре паунда. Махахме им бор кода и готово. Едното момче говори с шефовете да докара братовчед си там да работи. И успя, стана пренаселено в караваната. За съжаление, на втория му работен ден стана злополука, един от люковете на машината която изпича месото под ограмно налягане се отвори и го лъхна в гърба и главата.... От тогава повече не го видяхме. Казват че бил в кома и че собственика на завода му е превел 200 000 паудна за да не го съди. Само това знам. Ние продължавахмие нощните смени на паркинга. Идваше чат пат при нас нъкакъв дядо, който живеел навътре в гората. Носеше ни разни билки и му купувахме, колкото да има някой лев у него. Оказа се че бил отшелник, и че е работил в в подобни фабрики. Самия той ходеше трудно , но излъчваше сила. Дадохме му топли дрехи, защото стана студено. Така и не ни показа къде живее, та решихме една вечер да го проследиме. Сам ме беше шубе в тия гори по тъмно. Така че двама тръгнахме, чувахме стъпките му отдалеч, по шумата и храстите. Доста навътру влязохме, на метър пред нас нищо не се виждаше. По едно време шума изчезна, явно е спрял човека да си почине. Чакахме го да тръгне доста, но уви. Решихме тихо да се промъкнем, да не би там някъде е да му е убежището. Натъкнахме се на някакво голямо блато или езеро, и чухме как някой сякаш гребе. Оказа се че си има сал дядото и с него идва. Останахме доста стъписани. Върнахме се в караваната и замалко не се изгубихме в тая тъмница в гората. ОТворихме бутилка ром и сипахме по чашите. Другото момче беше наряд на паркинга и сигурно беше заспал. Заради него тировете свиреха и не можехме да спим. Всички идваха за кафи при нас, така че накрая решихме да купиме на старо машинка за кафе, и кафе и продавахме чашката по 0, 20 Р. Вече имахме 3 колела и често ходехме в града. Беше много подреден и приятен за разходка. Имаше и голям парк, опитахме да намерим работа като чистачи, но трудно става. Поне една година в завода на договор трябвашие да се седи. Една неделя сутрин се разхождах и срещу мен майка с дете се мъчеше с 1 голяма торба. Веднага и предложих да и помогна. Съгласи се, торбата беше тежка за жена. Около 200 метра до дома - къща от обикновените. Оставих и торбата да вратата и и пожелах приятен ден. Тя каза изчакай и ми предложи 10Р. Отказах категорично. Тя ме пита ккаво работя и и разказах и че искам да сменя работата, защото там не се издържа вече. Тя ми взе номера и каза че ще опита да помогне.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 12 години, 4 месеца hash: 4fa18a9ab2

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Само да попитам тази история има ли част 2, защото не можах да я намеря.

 

...

преди: 12 години, 4 месеца hash: 901e358348

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   2ра част е 19 коментар в Една история от Англия.

 

...

преди: 12 години, 4 месеца hash: 421d7ee0b1

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   има, тя е при първата ми история, избор на редактора

 

...

горе^

преди: 12 години, 4 месеца hash: 8255c2ea9a

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Много намирисва цялата история.

 

...

преди: 12 години, 4 месеца hash: a37f6e1227

гласове: 1 2 3 4 5   (5 гласа)

5.   Да, номер 4 - намирисва на мършата, която авторът рине в „обетованата земя“. Авторе - страхотен си!!! Напиши книга, просто се чете на един дъх! Перфектен си, имаш друго призвание. Особено как все завършваш интересно. Моля да копираш от първата си история коментара с втората и да го пуснеш като 2-ра част да се сети читателят. Пиши, моля, моля, моля - кой знае, може и аз като намеря време да разкажа за моята история, но е от Германия и не мирише на мърша, а на тоалетни чинии.

 

...