Споделена история от Избор на редактора |
Моето малко момиче
преди: 11 години, 4 дни, прочетена 19311 пъти
Обръщам се към бъдещите татковци. Иска ми се да знаят какво богатство е да имаш дете. Това богатсвто обаче струва много повече от всичките пари на света. Трябва да се почувства, трудно е да се обясни с думи, но ще пробвам.
Току-що преспах 3-годишната си дъщеря. Гледах я, докато заспива бавно, сладко и невинно. Леко и се спускаше ръчичката върху юрганчето. После погледнах лицето и и почувствах лек гъдел в сърцето и корема си, докато неусетно се стече една сълза по бузата ми. Но това е от онези сълзи на радост и съкровение.
През деня се правя на корав, авторитетен и всички показват уважение към мен. Работата ми го изисква, защото работя с хора, които са все изявени лидери и ако покажеш слабост, си загинал. Но вечер прибирайки се, просто това дете ме разоръжава с прегръдката си и радостта си от срещата ни. Всеки път се изненадвам колко сила има в тези деца.
Преди време нямах авторитет, нямах дори стабилна работа. Но за миг не си казах: "Не мога да гледам дете". Просто с жена ми ни беше мечта, блян. Но в момента, в който жена ми забременя, като че ли Бог ме възнагради. Всичко се оправи много бързо и неочаквано добре.
Очаквах раждането с нетърпение. Първата ни среща в родилното обаче не мина добре. Мислех, че ще си играем, ще се радваме един на друг, но нищо подобно. Тя беше неадекватна и доста по-малка, отколкото предполагах. Въобще не ме отрази. Приех го лично и се обидих. А и тя беше една такава като бавно развиваща се и сбръчкана от всякъде.
Прибрахме я вкъщи, сложихме я на леглото и, в което се губеше, и не знаехме какво да правим, а тя само ревеше. Гледах я и не я приемах като мое дете. Имах чувството, че някой нахалник си е оставил детето да го гледам временно. Не можех да разбера защо жена ми имаше такава връзка с нея още от първия ден, а на мен ми беше чужда. А и недоумявах как това нещо, някой ден ще стане човек.
После започна адът, ставане посред нощ през половин час. Недоспиване, стрес, понякога бях бесен. Постоянно очаквах поредния пронизващ рев, дори това беше по-гадно и от самият рев. Заспивах на работа. Но колкото и да бях бесен, не можех да и се сърдя. Просто правех каквото трябваше, свикнах да слагам памерси, да я къпя и т. н.
Цялата къща беше пълна с нейни неща. Чудех се как може толкова малък човек да има толкова много багаж. От 3 гардероба си бях отделил едно малко рафтче и дори и към него се посягаше редовно. Дори и сексът с жена ми и бирите с приятели се бяха превърнали в мираж и то за неопределен период от време. Ако беше голям човек да го бях пребил, за дето ми причинява това.
След като минаха 3 месеца забелязах, че всъщност правя всичко с радост и не го чувствам като задължение. Замислих се, за кого другиго бих ставал посред нощ, без да го правя на въпрос, чии лайна бих чистил без гнус и на чие оригване бих се радвал от сърце. Казах си, това трябва да е любов, но някак не беше така, както си го представях. Не беше така бурно, както е между нея и жена ми.
Нормално - те са израстнали заедно, в едно тяло. А на мен ми трябва време, тепърва да се опознем, нищо че докато беше в корема на мама, ме риташе през нощта. Но сега от дистанцията на времето си давам сметка, че тази връзка се гради с време, но веднъж изградена е завинаги и е много специална.
В един момент се видя първото зъбче, направи първата крачка, каза първата дума. Това са моменти, в които се чувствах изключително горд, въпреки че не можех да си обясня защо. Аз лично какво общо имам с първата и крачка. Тя си си я направила.
Сега вече не мога да си представя живота си без нея. Как така съм я чувствал като чуждо дете някога. Гледам и първата снимка от видеозона, гледам я и сега на живо. Нямат нищо общо :). Казвам си, Господи как си направил от това бобче човек, който ми дава толкова радост, ти си голяма работа да знаеш, признавам те. Сигурно ставам нахален, ама, Боже, дай ми здраве и живот да мога да я отгледам, докато порасне. Дай и щастлив живот. Нека един ден да стане достоен и добър човек и почувства това, което чувствам аз сега, с нейните си деца.
Най-любимата ми част е подскачането, викането и въртенето от радост, когато се прибирам вкъщи. Препоръчвам го на всеки да го изживее. Да знаеш, че си толкова важен за това човече. Е, сигурно след години ще ми казва "Тате, остави 20 лв и ключовете за колата и не ме занимавай с твоите глупости", но какво да се прави?
Тате, ако един ден прочетеш това, не ми се сърди, че първо не съм бил очарован от теб.
|
