Най-лошата болест на света
преди: 10 години, 1 ден, прочетена 17373 пъти
Здравейте, драги споделящи! Казвам се Иван, на 22 години съм и живея в София. Историята ми не е за всеки, тъй че бих разбрал тези от вас, които не желаят да я прочетат цялата. Също така, аз не съм професионален писател, затова не очаквайте много от историята – тя е лично преживяване. Така.. преди две години разбрах, че имам рак на белите дробове. Лекарите ми казаха, че не е в много напреднал стадии и затова имах възможност да бъда опериран. Няма да казвам подробности за рака, нито пък за болницата, в която ме оперираха. Това не е основното.
Всъщност, както е казано, човек и добре да живее умира, което е нормално. Проблема е, че ние забравяме за това и живеем все едно ще бъдем вечни. Но няма да бъдем вечни, това поне аз го разбрах по трудния начин. Не знам каква е причината за рака... Лекарите ми казаха, че ако някой в семейството е имал такова заболяване, то е много вероятно това да е причината. Да, наистина, дядо ми(лека му пръст! ) почина от рак преди дванайсет години, но тогава аз бях малък и не осъзнавах колко са сериозни нещата. Лекарите ми казаха, че това, в комбинация с неправилен начин на живот, може да е довело до заболяването.
Когато чух първият път какво ми казаха, аз не повярвах. Помислих си че има грешка, бе хора! Не може, млад човек, който уж имаше бъдеще пред себе си, и който постоянно отлагаше важните решения в живота си все за другата седмица, да има нещо такова. Заспорих с лекарите тогава, но с времето бях принуден да свикна. Майка ми разбра веднага, лекарите й се обадиха и на нея... Беше разбита. Имам предвид, единствен син съм й. Имам й сестра, която също много тежко го прие. Лекарите ни посъветваха и тримата да ходим на психолози, за да преминем по-безболезнено през това изпитание. Сестра ми, обаче, отказа, много уязвима се чувстваше... Та когато приемеш най-сетне, че наистина имаш рак, започваш да се питаш „Защо? “. Аз се питах и търсех някакъв ирационален отговор. Повечето от нас винаги търсят рационалното решение, но, повярвайте! , в такава ситуация причинноследствените връзки се разпадат. Може би ще отблъсна някои читатели с това, но през по-голямата част от живота си вярвах в Бог. И затова се чудих дали не ме наказва за някакъв грях? Чудех се дали има карма наистина и това ли беше моето наказание за прегрешение от минал живот?
С времето аз отхвърлих ирационалното, и започвайки химиотерапия, окончателно се примирих, че всъщност може би нещата в живота се случват понякога просто така, без Бог. Намерих причините в своя начин на живот. Преди рака, аз не правех нищо. По цял ден ядях чипсове, гледах телевизия, сърфирах из интернет и се чудех как да си убивам времето. След като завърших средно образование с диплома 4. 00 аз реших, че не ми се кандидатсва в университет. Реших, че ще кандидатсвам следващата година. Не знаех какво исках да правя с живота си, имам предвид каква професия да бачкам. Следващата година вече беше късно за отлагане. Вече тотално нямаше смисъл да кандидатсвам. Ако преди това нямах смисъл и цел в живота си, то след рака аз направо си легнах на леглото в нас и оставих майка ми да се оправя сама с всичко. Откакто се бяха разделили с баща ми, тя винаги се грижеше за мен и за сестра ми. А аз не правех нищо по цял ден, едва завърших гимназия, заради поправителните и отсъствията, а след това просто се отдадох на нищоправене. Тъй като не правех нищо цял ден, не можех да спя през нощта. Затова излизах навън по заведения, прибирах се и спах до 2 на обяд. Ядях какви ли не боклуци. Съзнанието ми беше изпълнено с толкова много негативизъм, че на моменти не се понасях. На моменти исках да умра. Това беше преди рака. Може би този начин на живот го е предизвикал.
Когато дядо ми почина, аз бях ужасен. Само преди няколко месеца го бях видял такъв едър, в костюм, усмихнат, разказваше шеги, а сега... беше восъчно жълт, сякаш заспал, но студен и твърд като камък. Много се изплаших тогава. Бях и объркан. И всеки път, когато се чувствах уплашен и объркан, аз се успокоявах, че Бог ще ми посочи пътя, ще ме спаси от лошотията. Когато се чувствах самотен си казвах, че Бог ще бъде винаги с мен и че тия неща, които ми се случват може би имат смисъл, но аз не го разбирам. Това мислене си остана с мен, дори и като пораснах. Когато се чувствах умрял вътрешно, без стимул за живеене, изпълнен с мрачни мисли, аз пак се надявах, че отново ще ми се случи някакво събитие, но този път то ще е добро, а не лошо, и ще ми даде смисъл в живота. Годините минаваха, а това събитие никога не дойде. Започвах да се съмнявам. Чувствах се като в затвор, бях отчаян, и чаках някой да ме спаси. Ходих по заведения и пиех, за да се почувствам жив, но бях прекалено страхлив, за да предприема нещо по-сериозно с живота си.. Имам предвид, имах уютен апартамент, топло легло, свой компютър, който ми предоставяше нонстоп забавление, семейство и т. н., и се страхувах, че ако направя нещо по-смело, ако изляза от комфортната си зона ще изгубя удобствата, които имам. Но тези удобства не бяха мои. Майка ми, с цената на много усилия и жертви, ми ги осигуряваше. Постоянно се карахме за начина ми на живот. Истината е, че цял живот паразитирам на неин гръб. Днес вече вярвам, че младите трябва да отхвърлят готовите удобства, готовите морални ценности и изобщо всичко готово и със свои усилия да си създадат свой начин на живот, ако искат да са наистини доволни от себе си.
В първите няколко месеца след химиотерапията аз не приличах на себе си. Косата ми я нямаше, бях свалил десетина кила и бях около 50, може би. Под очите ми имаше огромни тъмни петна. Виеше ми се свят и бях почти напълно обезводнен, заради честите повръщания. На моменти кашлях доста кръв и това не се харесваше на лекарите. Почнах наистина да се страхувам. Майка ми пак продължаваше да ми се кара, че върша нищо, за да се оправя. Когато дойдоха коледните пости, аз реших да пробвам нещо ново и опитах да постя. Спрях млечните и месните продукти напълно( аз ги бях ограничил и преди това и наблягах на плодове и зеленчуци), с приятелката ми не правехме секс, но истината е, че не беше заради постите. В последните няколко месеца беше настъпил разрив в отношенията ни. Когато се видехме почти не си говорехме. Откакто тя беше разбрала за рака, забелязах в нея отчуждение от мен, сякаш бях заразен. Та постих. Ходех на църква, молех се на Бог, изповядвах се, прегръщах и целувах толкова много чудодейни икони и предмети, че ми излязоха афти по езика. Опитвах всичко, което ми обещаваше спасение от смъртта. Всеки един на моето място би направил същото.
Точно на Никулден трябваше да ми направят операция. В дните преди операцията аз търсех повече близост с приятелката ми, направо я побърквах. Изпращах й есемеси, звънях й и т. н, но тя ме отбягваше. Няма да разказвам за самата операция, но ще споменя нещо, което ми направи впечатление. Точно преди да ме приспят един лекар ми каза, че св. Николай носел името на победата, както и празника Никулден, и че това бил най-добрият възможен ден да направят операция на човек. Странното е, че това ме успокои. Операцията мина нормално. Лекарите казаха, че са постигнали успех и сега просто трябваше да гълтам някакви хапове и да продължа химиотерапията. Препоръчаха ми да ходя на групи, където се събират хора болни от рак, за да не се чувствам сам, понеже било важно в този момент около мен да има хора.
Обнадежден, че има много голяма вероятност да се оправя, аз отново реших, че ще бъда вечен и отложих посещението на тези групи след нова година. Бъдни вечер и Коледа прекарах у дома. След празниците, в началото на Нова година, ме обзе най-тежката депресия, която ме е обземала някога. Не можех да мръдна никъде от нас. Не ми пукаше за нищо – за живота ми, за рака, за семейството, за спасението ми, за нищо. Сякаш бях далечен зрител на това, което ми се случваше. Предполагам, че много хора са преживявали нещо подобно. При мен стана направо хронично. Не знам, може би студеното и мрачно време ми влияеше. Майка ми, почти насила, ме закара в една от тези групи. Групата не беше в болница или в мазе, като по филмите, а в една къща с много хубав двор. Ние бяхме насядали в салона на къщата, а като се стопли времето седяхме на двора, в кръг върху разгъваеми столове и всеки се представяше. Един си казваше името и казваше как му минава терапията, друг беше напълно нов и още не можеше да преживее шока. Стигнахме и до мен, а аз, следвайки другите, се представих и разказах подробно всичко, което ми се беше случило. Хората ме гледаха с големи, насълзени очи, които приличаха повече на сълзящи дупки, отколкото на очи, и тогава ми стана ясно защо приятелката ми ме игнорираше – приличах на зомби. Имаше някои, които гледаха в земята и изобщо не слушаха останалите, сякаш бяха отнесени в някакъв друг свят, където не са болни, а са живи, здрави... и безсмъртни може би.
Неизбежното се случи и аз скъсах с приятелката си. По-скоро тя скъса с мен. Каза ми, че аз съм я бил игнорирал напоследък и тя си намерила друг. Преди да ме блокира във фейсбук, аз проверих с кого се е обвързала и май не беше сгрешила. Имам предвид, новият й приятел изглеждаше наистина добре – имаше хубава коса, лицето му беше чисто и свежо, за разлика от моето, и имаше стегнато, поддържано тяло. А аз след операцията успях да стигна до 47 кила, но майка ми ме заставя почти насила да се храня и качих няколко килца. Когато разказах за раздялата ми пред групата се почувствах наистина жалък. Представих си приятелката ми как се забавлява с новия си приятел, някъде седят и се смеят, а може би правят бурен секс, такъв какъвто не бяхме правили от близо година. А аз стоях, там на стола, и говорех за своите чувства на някакви хора, които по документи се водеха живи, но май отдавна се бяха приготвили да умрат.
Майка ми не беше спала нормално от близо година. Близо година не бе имала нормален живот. Беше напуснала работа и беше взела един куп заеми, за да ме оперират. А когато лекарите, при профилактичен преглед, ми казаха, че явно операцията не е минала „толкова успешно, колкото очаквахме“ и трябваше да ме оперират отново, майка ми се срина. Тръгна на психиатър и започна да пие някакви успокоителни. Трябваше да ограничим разходите си максимално. Насред зимата спряхме климатика и парното и започнахме да се завиваме просто с по-дебели одеяла. Къпехме се с хладка вода, най-много два пъти седмично, неповече от 3-4 минути. Не ни се мислеше какво щяхме да правим, когато трябваше да връщаме заемите. Правехме сметки да продадем колата си, да теглим нов заем, който да покрие останалите, и после да изплащаме постепенно новият заем, когато тя се върне на работа... , и когато аз се излекувам и тръгна да работя. Майка ми беше голям фен на предаването „Предай нататък“, затова в отчаянието си реши да им напише писмо. Не получихме отговор – очевидно историята ни не беше толкова затрогваща и нямаше да им увеличи рейтинга, знам ли. Тя не ми каза за писмото, трябваше да е изненада, но по случайност попаднах на него. Сестра ми, междувременно, не издържа и се изнесе да живее при своя приятел. Приятелката ми, очевидно в пристъп на съжаление, ми беше изпратила есемес, в който ми пожелаваше най-скорошно оздравяване. Забелязах как моите „първи“ приятели се отдръпнаха от мен един по един... Всеки път разказвах на психолога все същата история.
Всичко това е гадната страна на рака, а ако продължавате да сте с мен все още– наистина го оценявам ?.

По едно време, беше някъде март месец, реших, че нещо трябва да се промени. В групата се заговорих с един човек, който не бях забелязал преди това. Не ми каза как се казва, но се представи с името Тайлър, който беше в ремисия от подобно на моето състояние.. Питах го дали наистина се казва така, а той ми каза да гледам един филм. Боен клуб, каза ми, гледай го. Гледах филма и разбрах кой е Тайлър. Гледах филма още няколко пъти и бях зашеметен от него. Филма е доста мрачен, психарски, за мнозина дори може да е подтискащ, но за моето състояние този филм беше като панацея. Винаги бях отбягвал тежките, ангажиращи филми, за сметка на по-забавните филмчета – комедии, екшъни и т. н. Боен клуб бързо стана моят любим филм. Следващият път, когато се видях с Тайлър, на шега го попитах истински ли е, а той се засмя и ме пита дали аз съм истински. Заприказвахме се с него. Известно време нещо ми се въртеше в главата, идея. Но нямах смелостта да я кажа. Тайлър обаче направи първата стъпка. Каза, че му е писнало да живее така – на хапове, терапии и на голи надежди. Каза ми че преди заболяването е възприемал всичко като една даденост и е живеел живота си, просто защото е считал, че трябва да съществува, страдал от тежка депресия, но не намирал сили да се самоубие. В интерес на истината, всичките в групата бяхме така – бяхме възприемали живота като даденост преди... Престраших се накрая и аз казах какво мисля – казах му, че повечето хора, здрави и нормални, живеят живота си в едно тихо отчаяние. Попитах го, сещайки се за една мисъл на Цезар, дали е по-добре ужасен край или ужас без край? И двамата избрахме първото. Имам предвид, някои здрави хора живеят съвсем като болни.
Видях, че бившата ми приятелка ми беше изпратила покана за приятелство във фейсбук– може би беше скъсала с приятеля си или беше чула, че първата операция е минала успешно. Не бях казал на никой за положението си. Костваше ми големи усилия, но успях да си изтрия фейсбук, понеже реших, че времето на земята ми е прекалено кратко, за да го пилея в тъпа „социална“ мрежа. Имах към 300 приятеля във фейсбук и на нито един не значеше нещо за мен.
Тайлър ми даде една книга „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше, в която се говореше за човека и свръхчовека. Прочетох я за нула време и следващият път, когато се видяхме в групата и коментирахме книгата, му казах, че през целият си живот съм се опъвал против обстоятелствата и винаги съм искал да избягам от тях. Казах му, че сега смъртта е поредното обстоятелство, от което се мъча да избягам с всички сили чрез хапове, химиотерапии, операции и молитви. Осъзнах нещо изключително интересно за себе си – вярата ми в Бог винаги е отразявала желанието ми някой да ме спаси от обстоятелствата, които ме карат да забравям, че няма да съм жив вечно, и че живота е един дар. Обстоятелства като развода на родителите ми, образованието ми, липсата на цел в живота, мързелуването по цял ден, чувството ми на вина пред майка ми, рака и т. н. Казах на Тайлър, че те ме лишават от едничкият единствен факт на тази земя – аз съм жив за много кратко време. Тайлър ми каза, че според него, единственото спасение не е в смъртта, а в живота, и че единственият спасители на себе си сме самите ние. Тайлър ми каза, че за мен Бог може да е бил спасител, но за повечето хора този спасител са поп звездите, лайковете във фейсбука, смартфоните, силиконовите гърди, селфитата, шумната музика, алкохола, наркотиците, яките кифли, парите, славата, плочките на корема, скъпият автомобил и т. н. Аз добавих, че постоянно се стремим да прехвърлим отговорността за самите себе си на някой друг, на нещо отвън, така че винаги да имаме оправдание за своето нещастие.
Това е хубавата страна.

Наистина, това заболяване промени начина ми на възприемане на всичко. Вече не ме интересуваше, че в метрото някой се е зазяпал във черните дупки, в каквито се бяха превърнали очите ми. Дори пенсионерите ми отстъпваха своите места. Всеки гледаше да стои възможно най-далеч от мен. Понякога групи младежи влизаха, сядаха срещу мен, зяпаха ме и се подсмихваха подигравателно. Един старец дори се приближи до мен и ми каза, че наркотиците съсипват човек. Аз му казах, че имам рак, а той ме изгледа с ужас, процеди през зъби, че не трябва да си правя шега с такива неща и се махна от мен. За мен нямаше значение какво другите мислят за моя милост. Нямах някакви надежди, че някой ще дойде да ме спаси. Чувствах се напълно свободен, а когато бях здрав никога не се бях чувствал така. Извинявам се, това не значи, че смятам рака за хубаво нещо, съвсем не е така, не го пожелавам на никого..
Започнах да виждам нещата от другата им страна. За повечето хора рака е най-голямото зло, най-лошата болест на земята. Ако трябва да съм честен, аз не мисля така, и тук пак ще повторя думите на Цезар: „Ужасен край или ужас без край“. Ужасният край все някога ще настъпи, колкото и да бягаме от него. Ужасът без край, за мен, е най-лошата болест на земята и най-голямо зло.
Накрая разбрах истинското име на Тайлър – Велин. Но той не искаше да го наричам така. Когато го питах има ли близки, той сменяше темата. Каза ми, че е Велин само по документи, но това име му напомня само за „лошото старо време“, както се изразяваше той. Казваше, че не му оставало много, и че искал да изживее оставащото му време на макс. Когато го питах защо се е предал толкова лесно, той си замълча. Съвсем скоро обаче аз разбрах причините за неговото поведение. Бяха ни спрели тока, тъй като майка ми нямаше пари да го плати. Парите отиваха за химиотерапия. Сестра ми пък скъсала със своя приятел и започнала да се друса. Идвала у нас, а след като си тръгнела майка ми забелязвала липса на пари и на някои по-ценни предмети. Усетих, че заради мен, всичко отива по дяволите.
Взех най-тежкото решение в живота си, хора... Реших да спра химиотерапията и лекарствата. От половин година живея така. Проведох сериозен разговор с майка ми. Казах й да не губи сестра ми.
Отказах се от втората си операция, но продължих да посещавам групите. Преди пет месеца Тайлър ме попита кое е това нещо, което винаги съм искал да направя, но никога не съм направил. Замислих се и му казах, че винаги съм искал да направя нещо, което да остане и след моята смърт, нещо, което да ми дава смисъл през целия живот. Той пък ми каза, че най-много искал две неща – едното било да помогне на хората, които се чувствали загубени(затова учил за психолог, но се отказал, заради болестта си), а второто му желание било да бъде по-добър човек утре, отколкото е днес. Четяйки Ницше, осъзнах, че той се стреми към идеята за свръхчовека. По-късно Тайлър ми обясни, че ние, които се страхуваме от смъртта, от болката, и от това да не загубим малкото неща, които имаме, сме човеци. Но човека не бил край, а бил само мост към свръхчовек, който не се страхувал, и който имал свои собствени принципи, различни от тези на обществото, и който имал собствен смисъл в живота си. Ако не бяха се развили така нещата, никога нямаше да се замисля над всичко това. Щях да си карам тихото отчаяние...
Вече почти половин година обаче живея така. Тогава двамата с него измислихме нещо като организация, която да помогне на хората да преодоляват себе си, страховете си, и да направят нещата, които винаги са искали да направят. В тази организация няма лидери или шефове, защото прилагането на нейните идеи са строго индивидуални. Тя е насочена към всички хора, които нямат смисъл в своя живот, и които се чувстват затворени, задушени от обществото, в което живеем, от меркантилността и т. н. Защото ние сме братя. Няма нужда да си разказваме истории, няма нужда се прегръщаме и да ревем, няма нужда да дърдорим празни приказки, за да няма неловко мълчание. Дори няма нужда да се познаваме, за да бъдем братя и членуваме в една и съща организация.
Основната идея на тази организация е приемането на факта, че ние не сме вечни, че живота ни на тази земя е кратък, че той е прекрасен подарък, който трябва да се приеме с цялото сърце. Това е нашата истинска същност. Стигнах до извода, че винаги съм подозирал за нея, но просто съм я подтискал. Мисля си, че когато чуем хубава песен, която наистина успява да ни докосне емоциално, дълбоко в себе си знаем, че всичко е временно, защото днес може да се радваш на тази красива песен, може и утре, но не и завинаги. В един момент най-малкото тая песен ще ти писне. Също така, мисля, когато се любуваме на красива природна картина ние знаем, че всичко пред очите ни е временно и един ден ще се превърне в прах, че един ден ние няма да видим красотата. Но ние го имаме тук и сега и това е единственото важно нещо. Разбира се, решението не е в това да седнем и да пушим ганджа и да се радваме на халюцинациите, докато мозъка ни стане на камък.
Когато говоря за тази организация, аз нямам предвид документи, членски внос и някакви заседания. Тази организация има идеална цел. Споделих я с един познат, който беше изпаднал в доста тежко състояние, след като го уволнили от работа. Казах му, че заради заболяването всеки ден живея с мисълта, че си отивам, че не ми остава време. Казах му, че не е важно дали ще оцелея, а най-важното е, че съм получил най-сетне прозрение за себе си. Разказах му още неща, а един ден го видях в леко приповдигнато настроение. Попитах го как се чувства, а той ми каза, че понеже не успявал да усети своят край, така както аз, той решил да опита нещо. Качил се на покрива на блока и вървял по ръба на парапета, за да се уплаши и да се докара до прозрение. Каза ми, че се почувствал доста жив, гледайки отгоре колите и хората, които дори не му обърнали внимание. Стреснах се и го питах колко етажа му е блока, а той ми каза, че живее на петнайстия етаж.
След като спрях химиотерапията отново ми пораснаха косми по лицето. Растяха като бурени. Коремът ми беше отпуснат, въпреки, че бях слаб, а бицепсите ми бяха омекнали като възглавнички. Едва-едва направих 30 лицеви опори, за набирания да не говорим. :D Реших, че когато тръгна да си заминавам от тоя свят бих бил много доволен, че не съм мазна буца лой, а че съм стегнат, поддържан, като приятеля на бившата ми. Щях да знам, че съм постигнал нещо със своите две ръце, което не ми е било осигурено отвън, дадено даром. Затова тръгнах на фитнес. В началото наистина ми беше тежко, тъй като трябваше да се боря с моето старо човешко аз, което ми казваше, че е по-добре да си стоя в нас и да чакам кротко тунела със светлината. Понякога забравях за идеята и се чудех защо блъскам? После си казвах, че трябва да се боря за идеята, трябва да ме боли, защото болката е нещо чудесно. Помня, че тежейки 55 кила, се мъчех с 40 килограмова лежанка в самото начало. После лежанката стана 45, а днес вече е 50. Храня се съвсем разделно, наблягам на протеина и сега тежа 60 килограма. Вдигах дъмбели, дърпах скрипец, бягах на пътеката, правех преси – лег, коремни, раменни, гръдни и т. н. И правя и сега де. Знаейки че няма какво да губя вече не ме е страх да бъда отхвърлян от момичета, които не познавам, но съм заговорил. Не ме е страх да изразявам позицията си и дори да влизам в бой. Не ме е страх, че някой по-едър от мен, или някой, койо тренира бойни изкуства, може да ми счупи носа, крака, врата или нещо друго :Д. Най-много се страхувах да не ме ударят в носа, защото там болката беше най-гадна. След вторият удар свикнах, между другото, и вече не ме е страх. Поемам доста повече рискове. Хванах се на работа, а в свободното време уча за висше.
Направих списък със 100-те неща, които искам да направя преди да умра, без да се съобразявам с каквито и да било обстоятелства. Не съм слагал лимит на своето въображение. Бързам да ги изпълня всичките. 100-ната цел в тоя списък е да напиша книга за останалите 99. :Д Започнах от най-малките цели, такива, каквито не изискват толкова планиране и възможности, а само да преодолееш страховете си. Постигна ли ги тях ще се заема с по-големите, които изискват повече усилия. Ето ги моите правила, които с много усилия успях да превърна от простички вдъхновяващи мисли в цял нов начин на живот.
1. Не обръщайте внимание на страха, срама и вината – те не са наши, а са ни втълпени от околната среда. Те ни държат оковани. Най-големият страх е този от смъртта.
- Страх от беднотия – беднотията се свързва със социално слабите хора, които са просяци, клошари и т. н. Когато си слаб ти си уязвим, лесна плячка за хищниците и не можеш да си намериш женска, чрез която да се репродуцираш т. е умираш и не оставяш нищо не след себе си.
- Страх от отхвърляне – когато стадото или глутницата те отхвърли ти оставаш сам и си потенциална жертва на по-големи от теб хищници. В нас има една част, която е малка, но упорита, и която ни казва, че сме толкова добри, силни и умни, колкото обществото ни каже. Когато се чувстваме отхвърлени тази част, този глас, ни казва, че ние сме лоши и посява съмнения в нас самите. В миналото този глас е бил продиктуван от нуждата да бъдем с групата, защото така можем да оцелеем по-лесно. Стаден инстинкт.
- Страх от критика и унижение – горе-долу като страха от отхвърляне т. е. другите ни отхвърлят, не ни приемат, значи ние не ставаме за нищо – слаби сме и затова ни мачкат. Също така женските никога не се хващат с някой слабак, защото той не може да ги предпази от външна опасност.
- Страхът като страх – страхът ни прави слаби и уязвими, роби на стадните инстинкти, които ни обезличават. Същото важи за срама и вината. Когато нямаш смисъл в живота си ставаш жертва на ужасяващият завладяващ страх... Днес всичко е изпълнено с опасности – терористи, катастрофи, наркомани, мутри, некадърни доктори, джепчии, биячи, лоши хора, които се спотайват някъде в сенките или храстите и щом си подадеш носа навън те изскачат към теб с едната едничка идея да те наранят. Затова стой си у дома, на топло и сигурно, където никой няма да те убие, да те нарани, да те отхвърли или критикува. Стой си вкъщи и се отдай на мързел, гледайки телевизия, която ти показва колко е лош света отвън.
2. Не обръщайте внимание на мързела – естествена реакция на човешкото тяло, когато всички материални нужди като храна, подслон и сексуални нагони са задоволени. Истината е че се опитват да ни направят мързеливи, както казах при първото правило. Тези, които определят правилата в света, са се постарали добре да премахнат старите патриархални ценности и да ги заменят с нови, които подкопават брака като институция и семейството като градивна клетка на обществото. След като брака и семейството се обезсмислят то те се пренебрегват и разпадат, което води до разведени родители и техните деца. Често самите ние сме тези деца, отгледани само от своите майки или бащи, и които получаваме всичко наготово. Не си мърдаме пръстта за нищо, защото майките ни не ни карат, понеже те изпитват комплекс, че растем без баща. Ставаме мързеливи. По-лесно е да си пуснем порно на компютъра, отколкото да правим секс с истинска жена. Затова не обръщайте внимание на мързела.
3. Тук идваме до третото правило – не обръщайте внимание на каквито и да било чужди ценности и авторите – семейни, християнски, мюсюлмански, будистки, йеховистки – и не ги припознавайте като свои освен, ако не ги чувствате такива. Носят ли мир в живота ви? Ако носят мир, то значи вие ги чувствате ваши - значи можете да ги припознаете. Ако припознаете ценности, които не ви носят вътрешен мир, но ги следвате, заради някакъв страх или почит към авторитет, то вие сте затворени в една мисловна матрица, ако мога така да кажа. Да замените едни готови ценности с други е като да се преместите от една килия в друга – все тая, пак сте в затвора.
4. Не изпадайте в депресия – ако сте в депресия, значи не се чувствате живи. Щом не се чувствате живи, значи сте спрели да търсите опасностите, рисковете и приключенията в живота. Вече не сте гладни за нови неща и не гоните никакви цели. Депресията и мързела често са много добри приятели. Разбрах, че ако престана да търся, ако седна и си кажа, че всичко не струва и няма смисъл, аз затъпявам и ставам първосигнален, търся теории на конспирацията, за да си намеря оправдание на скапания си живот, започвам да мисля и говоря през клишета и предразсъдъци. Така правят масите – този морал е насочен към масите, а аз не искам да съм просто пешка в голямата игра...
5. Не превръщайте средствата в цели – целите са нашият смисъл, а всичко останало около нас е просто средство. Храната, която ядем; водата, която пием; книгите, които четем и музиката, която слушаме; работата и парите, които печелим; жените, с които се лигавим; материалните неща, които трупаме така безцелно, и се страхуваме да не изгубим; дори самият живот, като биологичен процес, е просто средство. Животните имат една цел и смисъл – да оцеляват. Когато оцеляването им е осигурено те не правят нищо – спят, ядат, понякога си играят, но през повечето време са мързеливи. Ние сме същите като тях – глезени, галени, добре обгрижвани... и кастрирани. Ние хората, водейки такъв животински начин на живот, се чувстваме ограничени. Винаги се стремим към нещо по-възвишено, по-добро, по-устроено, по-желано от нас самите, но ние никога не достигаме идеалите си. Защо? Какво ни пречи? Може би страховете, съмненията, че не постъпваме правилно, че сме лоши, че някой ще ни накаже, ще ни потърси сметка за поведението, ще ни нарани? . Затова ни пробутват фалшивите медиини идоли – те са по-добри от нас, казват ни, защото имат пари, успехи, слава и т. н. Както е казал Ницше – „ Човек не е край, а е мост. “ Това, което ние сме днес, това не сме ние, които наистина сме. Ние сме нещо повече. Нямаме нужда от изкуствени учения, нямаме нужда от лекции и лектори, които ни научат да сме щастливи и усмихнати на 100% през цялото време. Нямаме нужда да превръщаме средствата в цели.



Не знам дали някой ще ми повярва... Не е важно дали това, което съм написал е вярно или не. Не е важно дали ви допада стила или не. Не е важно дали съм жив все още. Това го казах още в началото. Най-важното нещо тук, е че открих идеята да изживеем животите си на макс, а тази идея е единственият лек от най-лошата болест на земята – ужасът без край.

Дано да следва продължение...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 10 години, 1 ден hash: 34318d2ab5

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Поздравления за добре написаната история. Звучи достоверно и няма значение дали е истинска, защото притежава висока философска стойност и докосва определено. Поне мен ме караш да се замисля за живота си. Отделно ми напомняш на моя доведен син, който живее подобно на теб някога, а майка му не иска да го остави да бъде самостоятелен, макар че е умно момче и ще се справи, но ТЯ има нужда от него и затова го „търпи“, а същност има нужда да бъде нужна. Това е и основният ни грях към младите хора - не искаме да ги оставим да си живеят своя живот, а имаме нужда да сме нужни и да им го определяме. Не знам, къде е баща ти обаче. Моят съпруг непрекъснато говори със сина си и успява малко по малко да ги стимулира и в момента дори е студент и е отворил някаква фирма със свой приятел. Дано да се събуди и се изнесе най-после и полети. Това е най-трудното за порастналата птица - да се научи да лети. И при хората е същото, а за родителят е най-трудно да гледа как птичето пада, да го остави да падне и само да полети по-високо от всякога. Колкото до химиотерапията - не я ли покрива НЗОК? Защо се отказваш от всякакво лечение и има ли начин да видиш на какво ниво е рака и да обсъдите лечение, което се покрива от Касата. Колкото до другото - на твоето мнение съм. Не Ракът е най-страшната болест, а най-страшно е да съществуваме вместо да живеем...страшно е да сме напълно подвластни на страховете, които описваш, макар че никога няма да успеем да ги изключим. Забравяш и за най-страшния страх - този от смъртта, но май ти си го преодолял ...

 

...

преди: 10 години, 1 ден hash: 17d032982c

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   На мен ми се иска да те познавам. Това, че има някой като теб.. че те има теб, прави целия живот смислен. :) Аз съм с теб.

 

...

преди: 10 години, 23 часа hash: 1cac2bd72c

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   От автора - не съм осигурен здравно, а и операцията беше в частна клиника...

 

...

горе^

преди: 10 години, 22 часа hash: 16e04888ce

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Браво... и аз не вярвам в Бог, нито в Аллах.. нито в някоя друга религия... но знаеш ли.. смятам, че всяко зло е за добро... виж какво направи рака с теб... намери смисъл в живота ти... вече знаеш какво искаш... разбра или по-скоро осъзна много ценни неща относно живота... А относно лечението... хомеотерапията е най-лошият вариант... нз дали ще ме послушаш... но пробвай с хомеопатия... малката ми сестра беше болна от атопичен дерматит... 10 години вкъщи само мъки... не спеше по цели нощи... не ядеше много... всичко я сърбеше, щипеше и болеше.. раните бяха кърваво червени... беше ужасно... а майка ми... нз как се справяше.. по цял ден беше с нея... по цял ден да гледаш само как детето ти страда... беше ми казала, че няма нищо по-лошо от това да гледаш как детето ти страда и то ежедневно... каза го с такава мъка в очите... ходиха на психолог... ходиха в болница, защото сестра ми получи криза... тя беше на системи... искаха да й дават кортикостероиди, но майка ми отказа напълно... и добре, че го направи... след 2 седмици я изписаха от болницата... следващата една две седмици всичко беше наред... но след това всичко почна отначало... отново безсънни нощи, болки, сърбежи... а най-ужасно беше, когато се къпеше... водата влизаше в раните и тя пищеше от болка... майка ми започна да се рови мн в интернет... осъзна много неща.. неща, които ако нищо лошо не ти се е случило никога няма да седнеш да потърсия... търсеше информация на английски, руски и френски(защото са оригинал... и на тях има повече информация. )... разбра, че ваксините са пълен боклук и само взимат парите на хората.. разбра, че една ш*бана ваксина е развалила живота й и този на сестра ми... после откри, съвсем случайно една хомеопатичка... казва се Паулина Гайдова... когато за първи път отидохме при нея.. майка ми започна да й разказва за всички тези неща и се разплака.. тогава веднага и сестра ми ревна.. и лекарката й каза, че ще я излекува.. а сестра ми "те всички така казват"... но действително... година по-късно на сестра ми й няма нищо... вече спи спокойно, не я боли, не я сърби.. никой не й се подиграва заради раните... вече всичко е прекрасно... заведохме там много приятели, роднини, които се чустваха зле.. и след 2-3 месеца те ни се обаждаха и казваха, че вече се чустват много по-добре... моята мигрена спря и тази на майка ми също... разказвам ти всичко това, защото, ако просто ти напиша "отиди при Паулина Гайдова, ще ти помогне".. съм почти сигурна, че няма да го отразиш... а специално за рака... хомеопатията е излекувала много голяма част от болните от рак.. всичко е заради неправилното ти хранене... ако отидеш при тази лекарка ще разбереш по-подробно какво ти има... защото аз не съм много информирана... тя лекува чрез хомеотерапия, но владее и ирисодиагностика... четох мн коментари в интернет за нея... плюят я, че е лъжкиня и какви ли не глупости още, но все хора, които не са ходили при нея... мн обичам хора, които не знаят, но си дават мнението... но тази жена спаси живота на сестра ми.. и е спасила мн други животи... включително и този на собствената й дъщеря и то след като са й казали, че за дъщеря й няма надежда... в крайна сметка ти си решаваш... аз ти разказах всичко, което знам и всичко, на което съм била свидетелка... нз дали ще ме послушаш, но каквото и да решиш ти пожелавам да се излекуваш възможно най-скоро

 

...

преди: 10 години, 22 часа hash: aeffd88de8

гласове: 1 2 3 4 5   (28 гласа)

5.   Aвторе, от 2002 год. всякa следвaщa, нa еднa и същa дaтa прaзнувaм погребението си:). Същaтa дaтa, нa която ми кaзaхa, че ще " мрa "- кaзвaм го отдaвнa кaто мaйтaп дори. Не ме е стрaх, когaто - тогaвa. Обaче точно тогaвa, когaто според тях трябвaше, aз не искaх, имaх си зaдaчки рaзни, детенце... и откaзaх кaтегорично. Сaмо зaпочнaх дa живея кaкто вече aз искaм, не кaкто други очaквaхa. Не че сегa искaм или съм готовa де, имaм още плaнове и зaдaчки. Не съм приключилa. Но пък и сегa дa се случи, е, aз нaй- вaжното го постигнaх, детето вече си е цял мъж. Стрaнното е, че нямa и помен от болесттa.... Кaзвaт- " чудо "! Хa, чудо не, мое си решение! Единственото чудо е, че aз въпреки мнението нa медици и всички оплaквaщи ме близки и приятели, не влязох в товa и не се съглaсих. Единственият " комплекс " някaкъв, който ми е остaнaл от ония временa е, дa поддържaм дългa и буйнa гривa. Пречи ми, много е и труднa зa поддръжкa, но е тaкa непокорнa, имa си свое си мнение, без знaчение кaк се опитвaм дa я оформям aз, тя си прaви, кaквото си реши. Същaтa е кaто мен сaмaтa! ;)

 

...