Споделена история от Наркотици и алкохол |
Изповедта на един функциониращ алкохолик: От върха до дулото на пистолета
преди: 20 часа, 13 мин., прочетена 62 пъти
В момента пише човек, който по всички дебели книги и научно доказани теории вече трябваше още преди доста време да е 2 х 1 под земята. Но не съм. Нека започна с леко представяне, след което ще мина по същество. Към днешна дата съм точно на 48 лазарника. С 2 висши образования, семейство, няколко лични имота в София, околностите на София и провинцията, два автомобила, прекрасно дете в "особената възраст" и 4 домашни котки. Имам прекрасна държавна работа на средно високо ниво, която е по специалността ми и където постъпих с абсолютно честно спечелен конкурс, без да имам "вуйчо владика", "лостове", "механизми" и т. н. способи за влизане в държавната администрация.
Четейки първите редове, човек ще се запита защо въобще си губя времето да пиша тук, като описаното отговаря на живот-мечта за средностатистическия българин. Да, ама не. За да се върна обратно в коловоза и да се кача обратно "на борда", минах буквално през ада. Буквално. И за малко щях да съм и физически там. Четете внимателно, защото това рядко се вижда, още по-рядко се случва и е почти невъзможно да се разбере от първо лице по обективни причини!!!
Всичко започна през '93-'94 година. Т. нар. години на прехода когато се раздаваха куфарчетата с пари, всеки грабеше кой от където можеше и всичко беше едно към гьотере. Имаше 2 прослойки - много бедни и много богати. Е, баща ми беше от хората с куфарчетата, т. е. от много богатите. А аз бях келеш по това време. Родителите ми бяха всеки на своята страна, аз при баба си и дядо си в кв. "Красна Поляна" и се радвах на кешешлъка ежедневно. Баща ми ми изсипваше купища пари - да речем по една средна месечна заплата за дневни разходи. Таксита, дискотеки, цигари, напитки, гаджета, маркови парцалки и маратонки, общо взето всичко чуждо за голяма част от българите по това време. Ограничения нямаше, всичко бе в изобилие, освен контролът, който de facto липсваше.
Златни години със "златни" приятели. Винаги по 5-6 около мен, говорейки ми постоянно какъв съм пич, колко съм голям и т. н. А аз само това исках и черпех наляво-надясно. Имало е случаи, когато съм изпуквал по 2000-3000 марки на вечер само за поздрави в дискотеката. Но не ми дремеше. Знаех, че като свърша парите, отивам в офиса, казвам, че нямам и веднага следва новото зареждане с пачката. И това на 15-16 години. Тогава зпочнах и да пия. И да пуша. Цигари. Дрогата дойде малко по-късно.
И така, вече към 17-тата си година, реших да опитам дрогата. Започнах с тревичка. От Рупе (може би най-качествената по това време в София). 1-2-3-4-5 на ден. Минах на хашиш за гъзарлък, малко амфетки, кокаинче, но главното си бе тревичката. До боцкане така и не стигнах. Е, на 17 и малко - годишна възраст, баща ми ме усети една вечер когато се бях прибрал напушен на куче. Звънна един телефон, дойде охраната, вкара ме в багажника на една от колите, закара ме на Бонсови поляни (тогава си бе пълен пущинак), биха ме като сватбарски тупан и ме оставиха на проливния дъжд да си ходя до София пеша само по долни гащи. Тогава спрях доргата рязко завинаги. Но...
Алкохолецът остана. Остана и започна да се увеличава. Баща ми си имаше няколко негови ресторанта около офиса и аз присъствах най-редовно там заедно с него. Вече бях голям келеш - 18-годишен. Със собствена кола - двуврато БМВ 325, 2-3 златни ланеца, 2-3 златни гривни, общо взето коледна елхичка в яка бричка. Редовно си карах пиян, защото знаех, че ако ме спрат, бия едно телефонче и проверката приклюва на секундата, като освен всичко друго ще ме ескортират и до нас, както се е случвало неведнъж. Правил съм и леки ПТП-та, като, естествено никога не съм бил санкциониран по никакъв начин, освен с отнемане на МПС-то само, за да влезе в сервиз и да го оправят или направо да се подмени със следващото такова.
През '98 година реших да следвам висше. Речено - сторено. Но условието ми беше да не съм в София, защото исках да съм самостоятелен. Никакви ядове. Отидох в Благоевград. Самостоятена квартира - перфектна гарсониера в центъра, колеги, колежки (най-вече), клубове, купони и всичко, както си му е реда. И мнооооого, ама мноооооого пиене. Нон-стоп. Имах си и няколко резервирани специално за мен места в един от най-популярните клубове в града - Underground. Всяка вечер бях там. Почти без изключение. И яко пиене. Бира с текила. По много. На лекции - пиян, на упражнения - пиян, на изпити - пиян, след лекции - пиян, след упражнения - пиян, след изпити - пиян. Това бе ежедневието. И всички ми се възхищавах. Направо бях заслужил майстор на спорта.
Хванах си едно прекрасно местно момиче за гадже, като междувременно, както стават нещата много често и което си е в кръга на нормалното, баща ми се бе почти занулил. Та, добре, че бе това момиче, майка ми и баба ми, и дядо ми, та момичето ме изхранваше, а роднините пускаха по някой лев по пощата, за да не съм хептен тантел марка. Но пак беше весело. Даже се хванах и на работа в общината, като взимах колосалните 176 лв. на месец заплата. Е, въпреки всичко, давам мило и драго точно тези години, когато си броях стотинките, пак да се върнат.
Така. Вече във втори курс, реших да отида до САЩ на студентска бригада както бе модерно в онези времена. Отидох. Изкарах някакви пари. Върнах се. Гаджето ме чакаше. Много се обичахме. И пак си купонясвахме, но този път само давамцата. Пиехме по бутилка водка Савой клуб на ден. Двамцата. Защото бяхме решили да ходим и да работим в Лондон. И това го реализирахме.
През октомври 2001 година, кацнахме на Хийтроу с по 250 паунда в джоба без познати, без роднини. Едни българи, подсигурени от фирмата ни посрещнаха и ни заведоха в къщата, където трябваше да отседнем първата седмица, за която бе платено още от България. Извадихме късмет. Приятелката ми, въпреки че бе доста зле с английския бе уредена от една от българките, живеещи в къщата като камериерка в един хотел в Южен Кенсингтън, а мен изпратиха в една българска агенция за работа, където подадох документи. Огромното ми предимство, което имах пред другите, търсещи работа чрез тази агенция бе, че владея перфектен английски писмено и говоримо. И 15 минути след подаването на документите, ми бе предложена работа. За 168 паунда седмично. Чисто. За 5 работни дни по 8 часа. Чакай малко, та аз щях да взимам тройно месечната си заплата в България за една седмица. Направо невероятно.
И така започнах. Общ работник на един обект - огромна правителствена сграда в центъра на Лондон, точно до метростанция Холбърн. В нашата бригада имаше няколко българи, които криво-ляво разбираха английски, но трудно говореха. Останалите бяха англичани и бели южноафриканци. Къде съм виждал обект, къде съм бил общ работник? !? ! Но, то за общ работник, не се изисква квалификация. Формънът на бригадата бе чист англичанин, както се казва "строг, но справедлив". Голям пич. Много готин. На 60 години бе тогава. Дано още да е жив. Та, аз му станах нещо като мост между англоговорящите и българската част. Работата вървеше, вдигнах платната, започнах редовно да си купувам уиски Теско (за повече нямаше пари) и по 6 кенчета от по пинта бира. Всяка вечер шестте кенчета и 100-200 гр. уиски заминаваха, а през почивните дни - 2 пъти по 6 кенчета и бутилка уиски. Животът на емигранта.
След 3 месеца на обекта, формънът ми каза, че ще ми вдигат заплатата, защото съм се справял отлично. Е, отговорих му, ще се радвам, защото 168 паунда на седмица вече не ми стигаха. Той така се ококори, че очите му щяха да изхвръкнат и рече, че плащали на агенцията по 331 паунда на седмица за мен. Честито! 3 месеца... Попита ме дали имам NIN (социална осигуровка, която междувременно бях изкарал), отговорих му утвърдително, дадох му номера и от следващата седмица бях на 472 паунда седмично. Колосално. Вече кенчетата бира бяха я Foster's, я Kronenburg, уискито Jameson и количеството съответно се увеличи пропорционално. Не, въобще не ми пречеше. Живеехме си като бели хора. Прокарах си adsl broadband интернет, за какъвто в България по това време 90% от хората не бяха чували, SKY TV с футболните канали, вече се движех само с метро, а не с автобусите, сутрин четях вестник The Sun, а не безплатния Metro и т. н.
Но, за жалост, точно на 30. 12. 2003 г. гаджето ме напусна с една бележка. Прибрах се от работа (бяхме си взели самостоятелно луксозно ателие, обзаведено супер лукс в затворен комплекс в Западен Лондон) и намерих бележката на барплота, а дрехите ѝ липсваха от гардероба. Е, тогава вече стана страшно. Обадих се на начлника, че си имам проблеми и известно време ще отсъствам. Ако иска да ме уволнява. Не ме интересуваше. И започнах да пия сериозно. Ама, много сериозно. В продължение на 49 дни излизах от нас само до магазина. Купувах 2 литровки Jameson, цигари и безалкохолно. Прибирах се в на и започвах да се наливам. От сутринта. Храна си поръчвах (когато се сетех да ям) и така 49 дни.
На 50-тия ден се събудих малко по-трезв и като видях какво е около мен, като се погледнах в огледалото на какво приличам, се уплаших в буквалния смисъл на думата. Дъното на дъното. Взех се в ръце, приведох се в ред, не пих този ден, изчистих, оправих, проветрих, звъннах на началника. Каза ми след почивните дни да отида на работа (беше петък) и аз си отдъхнах. Банковата ми сметка бе намаляла с близо 4000 паунда за тези 49 дни. Но, нищо, пари се изкарват.
Захапах здраво, бачках здраво и бях твърдо решен да се върна в България същото лято. За постоянно. Бачках яко, но и пиех яко, защото момичето не ми излизаше от тъпата тиква. Прибрах се в началото на юни. Бях спестил достатъчно и предостатъчно. Върнах се в Благоевград да си довърша образованието и се започна старата песен на нов глас. 1:1. Това продължи 2 години. Парите свършиха, а аз така и не се дипломирах. Е, нашите дойдоха и буквално ме прибраха от Благоевград. Пиян. София ми бе чужда. Бях загубил контакти, чувствах се не на място, живеех с нашите, а бях на 28 години. Пълна скръб.
Търсех работа по обяви и ми попадна нещо. Хотел Радисън. Стюард. От къде да знам какво е стюард, но кандидатствах, минах интервю и ме одобриха. За стюард, т. е. общ работник в кухнята. Екстра. Но все пак бе работа. Малко след това ме повишиха във фууд рънър, т. е. помощник сервитьор. И бях доволен. И пиех, а там се пиеше много по време на работа и след работа. Отново си пиех, даже и по време на работа, защото всички пиеха.
След това реших да се импруувна. Преместих се в Хилтън. Супервайзър на стюардите. Голяма фирма, голяма работа. Вече ходех с вратовръзка, бяла риза и черен панталон. И давах предимно нощни смени. Устройваше ме перфектно. Спокойствие, кърках си в офиса и не ми дремеше. Ама ме усетиха... Е, не ме изхвърлика, но вече бях компроментиран. Започнах да си търся ново нещо и ми излезе късмет. Бе началото на април, пуснах CV за един огромен тъкмо отварящ врати хотелски комплекс в Созопол. Бях понаучил доста неща покрай Радисън и Хилтън, та ме взеха като топъл хляб за супервайзър на основния ресторант. А там какво пиене беше, просто не е истина 24/7. На корем. Изкарах лятото и кандидатствах за мениджър храни и напитки в Best Western Hotel на ул. "Лидице" до Плиска. Взеха ме. И ключът от пещерата на Али Баба бе в мен. Имах неограничен достъп до всякаква пиячка. Дай до де може.
След това отидох управител на един известен софийски ресторант - пак същото. Но изведнъж ми предложиха чрез познат работа в Агенция "Митници". Не като митничар, естествено, а на бюро. Приех веднага, а бях вече на 30 лета. И там много се пиеше. И след работа много пиех. Изкарах там 2 години. Там бях когато се и ожених. За една колежка (понастоящем моя съпруга). Отидох пиян на сватбата си. Замалко не паднах в тортата. Почти нищо не помня, всичко ми е в мъгла, та гледам записи и снимки, за да си припомням.
2010 се преместих (вече дипломиран) в едно от големите министерства. Там пиех нон-стоп. От сутринта. Имах шишета и в бюрото. Яко. 2011 година. Роди се дъщеря ми. Не помня раждането ѝ, нищо... Не помня и седмицата след раждането ѝ. Работех си и си кърках яко. Просто не спирах. Не ми пречеше на работата грам. Вършех си я перфектно, никой нещо не ми казваше (въпреки, че колегите говореха). 7 години в министерството. През това време заради шлака в жлъчката, направих остър панкреатит, който премина в хроничен. А, голяма работа. Аз пак си кърках. Не намалявах, а увеличавах. Махнаха ми жлъчката. Спрях бирата и минах на вино и твърдо. По много.
Напуснах министерството. Започнах в една новосъздадена агенция като началник на отдел. Шишето в бюрото, шишето в джоба. Къркане по цял ден. Няма ядове. Преместих се в секретен отдел на едно от силовите ведомства (самостоятелен офис, строго ограничен достъп). Перфектно. По цял ден къркане. Даже, най-смешното бе, че ми трябваше допуск "строго секретно" за там и се явих на психотест във ВМА, след което пред комисия от трима психолози. А бях на 300 мл. уиски. Тестът - без проблеми, разпитът от тримата психолози - 1 час и резултатите перфектни. На 300 мл. уиски. 3 години в този режим. Работата ми бе секретна, търсеха ме веднъж-дваж месечно за отчети и това е. Бях си на абсолютно свободен режим, нямах началници, нямах никой на главата си. Сутрин в 09:00 ми бе първото уиски. До 12:30 вече бях на 3-4 големи, 12:30 - 15:00 обяд с един мой приятел и колега от друго ведомство на същия режим. По 3-4 кани вино с обилно мезе. От 15:00 до 17:30 още 2-3 големи в службата. И след това в нас. През уикенда - същата програма, само че в нас.
Съпругата ми се опитваше да ми говори, майка ми - тоже. Хич не ми дремеше. Носех много пари в нас и това бе най-важното за мен на този етап. Не ме интересуваше, че съм с хроничен панкреатит и без жлъчен мехур, не ме интересуваше нищо, освен бутилката. И так още 3 години. Започнаха да зачестяват стомашните проблеми, болки, гадене, потене, повръщане. Аааааа, нищо ми няма - вирус. Полежа 2-3 дни в нас и дай наново с нова сила.
На третата година реших, че ми е тъпо на тази служба и се преместих в една от т. нар. бухалки като началник на отдел. Шишето в джоба, шишето в бюрото, на обедите по 3-4 уискита. Там вече пиех безнадеждно. Канеха ме нон-стоп по обяди и вечери. Всякакви хора. Искаха услуги, черпеха безлимитно. Никога не съм бил използвач, даже обратното, но щом са имали желание, не исках да им троша хатъра. Докарах го до литър бърбън дневно. Само Jack Daniel's. Пиех и шофирах. Ежедневно. Не ми дремеше. Спират ме полицаите, вадя служебната карта и се строяват в две редици. Общо взето от този период си спомням откъслечно много малко.
До белята. Един прекрасен делничен юлски ден, решавам да отида да си допия при едни познати в южните райони на София. Порядъчно почерпен, качвам се на колата, а тя 306 к. с., което си е съвсем нормално за куха лейка, каквато бях тогава, карам по бул. "Акад. Ив. Гешов" в посока бул. "България", пред мен чисто, няма коли, аз си давам газ, но не виждам че светофарът свети червено и има чакащ коли, набивам спирачките, но твърде късно. Бутнах се (не беше удар, а по-скоро бутане) в някаква малка колица, който след бутане от 2 т машина, било то и с 10-20 км/ч, отхвръкна метър напред. Общо взето щетите бяха откачена броня на малката колица и олющена моя предна броня. Нищо сериозно. Минахме през булеварда и спряхме след спирката на автобусите. Момичето от колата бе видимо разстроено, което е нормално в създалата се ситуация, а на мен не ми дремеше. Не ми дремеше, но бях толкова захапал плувката, че не можах да излезна от колата. Имаше и доста хора наоколо, та нямах и полезен ход. Дойде КАТ. Извадих служебната карта. Нещата почти минаха, но само почти. Изведнж дойдоха още коли от 4-то РПУ и стана панаира. Айде на кръв. Карат ме на кръв в Окръжна, аз в полусъзнание, след това в 4-то, аз пак в полусъзнание. Пренощувах си в 4-то и ме пуснаха на следващия ден. Взех си 3 дни болнични да се "избистря", отивам на работа, веднага ме викат при баш-началника. Събрали се всички вождове. И аз. В прав текст - подавай си заявлението за напускане по взаимно съгласие, че иначе - лошо. Ами да, какво да се прави. Подадох го и "довиждане". Поне медиите не се докопаха до този случай, защото се потулиха нещата откъм службата. Иначе си има и дело, както си му е редът. Оставаше с 4, 14 промила на кръв да няма и дело. Осъдиха си ме като стой, та гледай на 6 месеца условно с 3 години отложено изпълнение (изпитателен срок) и 13 месеца без СУМПС.
Имах заделени доста пари, та не ми дремеше особено и пак продължих да си къркам. Само дето си кърках в нас и по заведения с приятели. По цял ден. Кърках си, харчех си както си бях свикнал, но готови пари свършват лесно. Така и стана. Хванах се на работа в едно частно дружество, където слава Богу не ми търсиха свидетелство за съдимост. Собствен офис, е заплатата - нищо и половина - 1/3 от това, което взимах преди, но все пак беше нещо, колкото да не е без хич. 2500 - 2500 лв., а без хич? Посвих малко платната, но пак си кърках - шишето в джоба, шишето в бюрото. Навик. Няма как. Ако нямах шише в джоба, започваха панически атаки, камо ли да се кача в метро или градски транспорт. Пълен кошмар. Даже носех в себе си освен шеше в джоба и по няколко таблетки ксанакс за всеки случай. Ад, ад в целия си блясък. Кърках си от сутринта. Позната картинка. И ме усетиха след година. Пуснаха ме в безсрочен платен отпуск и тогава дойде Моментът.
Бях се напил като свиня, още не си бях върнал (в разрез с нормативната уредба) личното оръжие (за което си платих наложеното административно наказание след това), седя си сам в нас, бутилката уиски почти празна на масата, дъщеря ми на училище, съпругата на работа, отварям касата, вадя оръжието, слагам го на масата, сядам, пия уиски, гледам оръжието, пия уиски, гледам оръжието и решавам да не тормозя повече близките си със себе си. На близо литър уиски в дълбока депресия, такова решение се взима изключително лесно. От опит го пиша. Изпушвам една цигара, отпивам си от уискито, хващам оръжието, свалям предпазителя, опирам си го в главата и натискам спусъка. Засече. Пистолетът засече. След това специално съм чел, че този модел засича средно веднъж на 17500 изстрела. 17500!!! А тогава засече... В този момент нещо ме удари като с чук в главата и си казах, че не ми е писано това. Прибрах оръжието в касата (на следващия ден го издадох в КОС), сложих бутилката в барчето, седнах на масата и започнах да рева като магаре. Ама яко да рева.
Обадих се на майка ми. Говорихме дълго, много дълго. Помолих я за помощ. Тя откликна веднага. Още на същия ден дойде в нас и остана 5 дни. Може би най-тежките ми 5 дни, откакто съм се родил. Алкохолната абстиненция ме удари с такава сила, че мислех, че щеше да е по-добре оръжието да не бе засичало. Не го пожелавам и на най-големите си врагове. Тремори, конвулсии, потене като прасе, болки в цялото тяло, замаяност, паника... И това е само една малка част. Но не се докоснах до пиене. Тялото ми буквално изгаряше и се молеше за една малка глътчица, само да помириша, но не и не. Такова нещо просто не може да се опише с думи.
И спрях. С воля. Спрях от веднъж. Бе 05. 11. 2024 г. Това ми е вторият рожден ден. 05. 11. 2024 г. Не съм ходил по сбирки на АА, не съм чел специализирани литератури. Всичко ми бе в главата. В моите мисли, в моите молитви към Бог. Не към този Бог, на когото се молят в църквата, а към този Бог, който ми е дал душата, който ме е пазил през всички тези непрогледно тъмни години, който спря ударника на пистолета. На този Бог се молех. Молех се да не се изкуша и да посегна към чашката. И Той чу молбите ми. И го направи. И ме запази. От този момент нататък, съм имал много поводи за почерпка, много съм се черпил, но не съм докосвал алкохол. Гади ми се само при мисълта как мирише. Хора постоянно пият около мен. Даже вече им се чудя как могат да пият. До такава степен съм стигнал, пък камо ли да ми пречи, че пият и да ми се пие. Даже веднъж да проба седнах в едно заведение, поръчах си един малък Jack и един сок, изпих си сока и дори не погледнах бърбъна, който седеше точно пред мен. Платих си сметката, станах и си излезнах, а сервитьорката ме изгледа толкова учудено, че не знам как не ме попита защо не съм докоснал Jack-а.
След този 05. 11. 2024 г. нещата започнаха да се подреждат от самосебе си. Дори без аз да искам. Никога не съм бил търговец, инвеститор, бизнесмен или нещо от сорта. Просто не ги разбирам тези неща, но проучих детайлно някои опции, направих инвестиции, които се оказаха доста успешни и ликвидни, купих си ранчо на 100-ина км от София, направих го за чудо и приказ, след което се явих на няколко конкурса за държавна работа (свидетелството за съдимост ми е чисто), като за съжаление 99% от тях бяха за "правилния човек", но попаднах на единия процент, който не бе за "правилния човек" и го спечелих без дори да се напъвам, защото материята я знам на изуст, както и теоритичната, така и чисто практическата. И въпреки всички тези години безпаметно пиянство, ми стана ясно, че човешкият организъм е съвършената машина. Когато съзнанието и подсъзнанието се избистрят кристално, установяваш с очудване, че много неща, които си виждал, разбирал, чел, обсъждал във времената на "тъмния период", по незнайно какъв начин са се запечатали и започват да излплуват в съзнанието ти едно по едно.
И ето ме сега - в пълно съзнание, ставам абсолютно бодър и зареден с енергия след 6-7 часа сън. Умът, съзнанието и подсъзнанието ми са кристално чисти. В семейството ми цари мир и хармония. Всички около мен са спокойни. В службата буквално ме носят на ръце заради КПД-то и експертизата ми. Приятелите и познатите, които в мен виждаха един ПИЯНИЦА, вече виждат един съвсем друг човек, на когото може да се разчита безпрекословно 24/7. Имам планове за бъдещето, които трябва да реализирам. Реализирам ли един, веднага започвам да работя по реализацията на следващия. И печеля всичко това като жертвам една чаша с отрова. Отрова за тялото, отрова за духа. Но моментът на катарзиса идва когато ти САМ осъзнаеш, че си не просто пияница, а АЛКОХОЛИК и, че ти трябва помощ. Е тогава, вече имаш някакъв шанс да оцелееш. Със самозалъгване и празни обещания не става, повярвайте ми. Стотици, хиляди пъти съм пробвал. НЕ СТАВА! Надявам се с цялото това словоизлияне да помогна максимално на хората в нужда, защото знам колко е тежко и какво струва. Не си заслужава, мили алкохолици, не си заслужава. И заради самите вас, и заради близките ви!!!
|
